Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (5)

ІV.

Лас Вертиентес, Чили

ноември 1964-та

Притиснала към гърдите си един от събраните сутринта портокали, Саломе Ерера наведе брадичка и потърка бузата си о хладната, леко грапава кора на плода. Чудеше се дали наистина довечера, само след няколко часа, щеше да срещне мъжа, който се кълнеше в любовта си към нея.

Още от малка мечтаеше за своя рицар в бляскави доспехи. Неизменно вярваше, че той ще я открие и отведе в прегръдките си, силен и готов да я брани от всичко. Поетичното й име бе допринесло за подхранване на много по-авантюристичен дух, отколкото притежаваха другите момичета със същия буржоазен произход. Ала обстоятелствата около нейното зачеване й бяха създали особена аура.

Израснала бе с разказите на родителите си, че я нарекли в чест на великата героиня, изпълнила танца на седемте воала. Според семейната легенда майка й била облечена като Саломе в нощта, в която била зачената дъщерята. Доня Оливия, в разцвета на красотата си, се увила в прозрачни лилави и сини воали, косата й била сплетена и вдигната на кок, а на бронзовото й чело висяла една-единствена перла. В този вид тя отишла със съпруга си на пищния маскен бал на лекарите в Сантяго.

Когато девет месеца по-късно се родила дъщеря им и я занесли на родителите й загърната в искрящо бяло одеяло, доня Оливия и дон Фернандо видели мургавото челце, което леко се подавало изпод многобройните слоеве колосан памучен плат, и блестящите очи и без никакво колебание решили да нарекат момиченцето Саломе.

Сега, седемнайсет години по-късно, сърцето на девойката туптеше развълнувано. Тя затвори очи и се опита да си представи своя поетично настроен обожател.

Представи си го висок и слаб, ухаещ на сандалово дърво и смърч. Видя се как го приближава в рокля от сребристи брезови листа, с разпусната коса и глезени, увити с лози.

С никого не сподели тайната си, на никого не довери плана си. Щеше да изчака съученичките й да заспят и монахините да приключат с обиколките и после да отиде при него. При мъжа, който й пишеше стихове и ги криеше в издълбани портокали. При мъжа, който твърдеше, че я обича от разстояние.

Мисълта за предстоящата среща изпълваше Саломе с вълнение, а не със страх. Някак издържа следобеда, изпълнена с нетърпеливо очакване и с въпроси дали непознатият ще се окаже толкова красив, колкото думите, които й пишеше всеки ден.

Приготви се за лягане заедно с другите момичета, изми лицето си и сплете косата си. Коленичи до леглото и каза молитвата си. През големите прозорци на манастира виждаше луната и докато лежеше върху ленения чаршаф, Саломе се чудеше дали той вече е тръгнал за уговореното място. За да се срещне с нея под съзвездията, които бе научила наизуст.

Час по-късно, когато чу равномерното дишане на заспалите си съученички и последните стъпки на монахините в стаите на горния етаж, започна да се приготвя.

Разкопча нощницата и разплете косата си. Като внимаваше да не вдига никакъв шум, измъкна изпод възглавницата любимата си рокля с цвят на лавандула, квадратно деколте и висока талия. Платът бе ефирен като воал.

Прехапа устните си, за да им придаде малко цвят, навлажни веждите с пръст, потопен в съда с вода до леглото, и приглади черните си къдрици. И при най-лекото размърдване в стаята застиваше, дори спираше да диша. Чак след като се убеди напълно, че никой не я чува, стана внимателно от леглото.

Стъпи с боси крака на пода (защото сандалите й щяха да вдигат шум) и се измъкна през прозореца, увисна на перголата като саламандър, после прекоси градината, мина покрай параклиса и овощните дървета. Остави зад гърба си прясно нападалите портокали, които блестяха като малки фенери под топлата, кадифена светлина на луната.

Той я чакаше в полето недалече от манастира. Стоеше сам, с остри черти като на врабец, а белият костюм подчертаваше гарвановочерната му коса. Не можеше да повярва, че тя е дошла при него. Приличаше на видение, с пусната коса и лавандулова рокля с развяващи се поли.

Беше донесъл обещаните портокали и ги беше оставил на тревата.

Изглеждаше толкова смутен, че едва вдигаше очи към нея. Извивките на тялото й се сливаха с гънките на роклята. Кожата й бе сякаш обсипана с перлички.

Идваше му да падне на колене и да целуне босите пръсти на краката й. Дълги и заоблени в края, с равно подрязани, красиви, естествено розовеещи нокти. Глезените й бяха тънки като вейки. Росните треви залепваха за прасците й като водорасли. Беше досущ като платно на художник, бяла и гладка.

Той коленичи и посегна да целуне ръката й. Тя се усмихна. Главата й се замая от вълнение, сякаш бе пълна с пърхащи пеперуди, които докосваха кожата й с крилцата си.

Заяви й без забавяне и колебание, че я обича — като в стиховете, които й е писал. Че я наблюдава цяла вечност, че я обича от първия ден.

Саломе си помисли, че младежът изглежда много по-нервен и уязвим, отколкото е очаквала. Деветнайсетгодишен, едва две години по-голям от нея. Но беше толкова красив. Висок и с прекрасна фигура, облечена в бял ленен костюм, с големи и силни ръце с цвят на теракота, елегантни движения и приятни маниери и лице, излъчващо чисто обожание. Буквално сияеше от любов.

Сребристата светлина го разхубавяваше още повече, сенките подчертаваха гладкото му лице. Черните очи бяха все едно очертани с молив и Саломе си представи, че са като две големи череши, топли и вкусни, по-зрели нощем.

— Ти дойде — каза той, сякаш да се увери, че тя наистина се намира пред него.

— Как бих могла да устоя?

Той я наблюдаваше внимателно. Гледаше как горната й устна се извиваше нагоре, когато приказваше, как веждите й се събираха, докато чакаше отговора му.

— Обещай ми, че ще идваш всяка вечер. Не искам да прекарам нито една нощ повече без теб.

Настойчивостта му я спечели.

— Обещавам.

От тази нощ нататък Саломе всяка вечер се измъкваше тайно от манастира, за да се срещне с Октавио под звездите, където той молеше за позволение да я прегърне, да погали косата й, а после и останалите местенца от пламналото й тяло. Тя му носеше собственоръчно направени подаръчета, например любимата му копринена кесийка с избродираните им имена.

— За да слагаш в нея стихотворенията си — прошепна му. От тази вечер насетне той я носеше навсякъде със себе си и когато бяха заедно, вадеше едно-две стихотворения и й ги четеше на глас.

Последва Саломе, когато тя се прибра в дома си за ваканцията, защото и една нощ раздяла бе направо непоносима. Спести пари за билета за влака и грижливо пазеше до гърдите си листа, на който му бе написала адреса на семейството си.

Домът на родителите й не беше далече от центъра на Сантяго, а преди седмица Саломе беше начертала внимателно плана на къщата на любимия си.

— Моята спалня е на приземния етаж, а тази на родителите ми — точно над нея — обясни, чертаейки с пръст в пясъка. — Но трябва да внимаваме мама и татко да не ни разкрият — предупреди го тя. — Октавио, обещай ми, че ще внимаваш.

Седмица по-късно, изтегната на леглото, в което спеше от дете, тя изгаси нощната си лампа — знак, че го очаква. И Октавио с притаен дъх се промъкна при нея. Изкатери се през плета, навил крачолите на панталона си, и мина на пръсти през тревата на двора.

Различи силуета й, преди да я види напълно. Луната я обливаше с меко бяло сияние. Тялото й бе облечено във фин лен, а косата — разпусната. Никога не му се беше струвала по-красива.

Той се покатери през прозореца и се озова в обятията й. Целуна я по врата, клепачите, устата, гърдите. Не можеше да й се насити, тя беше неговото цвете, неговата берачка на портокали, неговата любов. Ала сега, обвила ръце около него, го прегръщаше, сякаш бе дете. Придърпа го в леглото си, тихо, внимателно, единственият звук идваше от лекото й дишане.

В детското си легло го зави с ухаещия на върбинка муселинов чаршаф и двамата сплетоха тела в прегръдка. Прегръщаше го, както се бе научила през изминалите месеци, жестовете й наподобяваха танц, движенията бяха породени от любовта. И той се отпусна до нея с тихо стенание, положи глава на гърдите й, и заспа.

Ако и тя беше заспала, нямаше да чуе стъпките на баща си надолу по стълбите.

— Саломе — извика я той.

Тя бързо скри Октавио под чаршафа.

Като малка се чувстваше защитена, когато баща й идваше през нощта да провери дали е добре. Винаги се усмихваше, щом го видеше, висок и слаб, да наднича през прозорчето над вратата, вперил поглед в леглото й, за да се увери, че е в безопасност.

Но сега се ужаси.

Чу как стъпките му наближават, видя посивялата му коса през стъклото на прозореца, видя очите му, които се взираха в леглото й.

— Лека нощ, скъпа моя — прошепна баща й през вратата. Беше изпънал врат като щъркел, за да я види по-ясно. — Само проверявам дали си добре.

— Да, татко — отвърна тихо тя и зави Октавио още по-плътно.

Изчака да чуе стъпките на баща си на втория етаж. После освободи скрития си любим. Оставиха капаците на прозореца отворени до сутринта и се прегръщаха, докато се разсъмна. Той знаеше, че трябва да си тръгне, преди да се събудят родителите й. Затова със съжаление я целуна по челото и обеща да дойде пак през нощта.

Когато Саломе се върна в училището, любовните им срещи продължиха. Всяка вечер тя пъхаше под завивките възглавница и униформата си, придаваше им формата на тялото си, после се измъкваше тайно, за да бъде с Октавио. Месеци по-късно, когато клоните на портокаловите дървета бяха натежали от цвят, сподели с Октавио подозренията си, че е бременна. Той не се разсърди, както тя се опасяваше, а посрещна новината с радост. Преди месеци се беше заклел да се ожени за нея. Не се боеше от гнева на баща й или мъдрия й дядо. Закле се, че ще отиде в старинното имение, където семейството й прекарваше лятото, или в дома им в Сантяго. Щеше да отиде и на края на света, за да поиска ръката й.

А сега, когато беше бременна с детето му, нямаха избор.

Семейството й, каквото и да мислеше за него, трябваше да се съгласи.