Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (28)

ХХVІІ.

Сантяго, Чили

януари 1974-та

Сутринта, преди да я отведат, сънува лилии. Лятото обгръщаше Саломе с лепкав зной и тя отдаде съня си на факта, че водните лилии скоро ще затворят цветовете си и ще се понесат към морето.

Отведоха я, докато децата бяха на училище, а Октавио бе излязъл да си търси работа. Пристигнаха с черен микробус, спряха бавно насред алеята, до лехите с разцъфтели цветя. Хортензиите изглеждаха сини на лятната светлина.

Онзи следобед беше сама. Консуела беше на пазар, а Саломе прекара сутринта в четене на роман и мисли за лилии. Чудеше се кога отново ще отидат с децата на море.

Позвъниха на вратата и поискаха да говорят с нея, а тя учтиво ги попита какво желаят.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса, мадам. Няма да трае дълго.

В първия момент се поколеба, защото мъжете бяха положили такова старание да не бият на очи с облеклото си, че Саломе веднага ги заподозря.

— Притеснявам се да излизам от къщата, докато тук няма никого — каза тя предпазливо. — Децата ми скоро ще се върнат от училище, а прислужницата е на пазар.

— Ще ви отнемем само около час, мадам — каза един от мъжете и протегна ръка.

Саломе се озърна изплашено, плъзна поглед покрай черния микробус към улицата с редицата дървета. Не се виждаше нито Октавио, нито Консуела. По настойчивостта в очите на мъжете отгатна, че ако откажеше да тръгне с тях, щяха да я отведат насила.

— Добре, но се надявам да не трае дълго.

Докато пристъпваше по чакъла, Саломе долови, че нещо не е наред, че няма да се върне в дома си за вечеря. Опита да върви бавно с надеждата, че по някаква случайност Октавио ще се прибере по-рано и ще попречи на мъжете да я отведат.

Но Октавио не се появи и Саломе установи, че мъжете не я придружиха до микробуса, а по-скоро я натикаха и него. Вратата се затвори зад нея, а вътре я чакаше друг мъж.

В следващите секунди мъжът я обсипа с удари, сложи на очите й черна маска и завърза ръцете й отзад.

— Пуснете ме! — изпищя тя.

— Затваряй си устата, комунистическа курво! — изръмжа един от мъжете, а друг натика кърпа в устата й. И Саломе за пръв път усети вкуса на собствената си кръв. Рядка и горчива, тя потече в гърлото й като керосин.

Черната маска на очите й не беше стегната. Похитителите не знаеха, че с едното си око ги вижда и че различава някои силуети през затъмненото стъкло на микробуса. Сантяго прелиташе покрай нея. Видя градската болница, бледите очертания на парламента, няколко оградени имения, един училищен двор, пълен с играещи деца. Но после отново настъпи мрак. Саломе усети как бузата й се подува. Усещаше появата на синина под лявото си око, паренето на удареното място, пулсирането. За частица от секундата беше поразена от вида на нараняванията си, защото те щяха да бъдат не червени като огъня, а сини като морето.

Микробусът задруса по-силно, когато напуснаха централните улици на града и поеха по черните пътища на най-далечните предградия. Изпод маската си Саломе успяваше да зърне само тук-там някое и друго дърво или стадо коне.

— Побързай, негоднико! — извика единият от мъжете на шофьора и удари с пушката си по предната седалка. — Минава два и половина!

Мъжете спореха с груб тон, псуваха се грозно и от време на време ритаха Саломе с тежките си подметки. Но няколко минути по-късно, когато микробусът спря пред порта с многобройна охрана и някакъв войник на не повече от седемнайсет години им махна да влязат, всички се умълчаха.

— Слизай от колата, предателска кучко! — извика й един от мъжете и я сграбчи за косата, сякаш скубеше плевели. Извлякоха я от микробуса и я помъкнаха през вътрешен двор, вкараха я в тъмна къща.

Вътре Саломе вече не виждаше ясно. Осветлението бе изгасено почти навсякъде и коридорите бяха като пещери. Звукът от крачките на похитителите й по студения под наподобяваше тропот на бастун, а от нейните стъпки — влачене на чувал с ориз.

— Влез тук! — каза един от мъжете и я блъсна в някаква стая. — И да не сме те чули повече да пищиш!

Тя влетя в килията като осакатена птичка. Свлече се на земята и се сви като торба с пера.

Изведнъж през стените, сякаш във всяка стая имаше стерео говорители, до нея долетя музиката на Моцарт.

Първия път, когато я чу, музиката й донесе утеха. Самата мелодия — меките, плавни тонове. В този момент Саломе се намираше не в затворническата част на вилата, а в крилото за разпити. Мястото, предхождащо изтезанията, мястото, до което не стигаха виковете, идващи от неколкостотин метра по-нататък.

Първия път се остави на музиката да я залее и успокои. Да я отведе надалече от този кошмар. Молеше се музиката да не спре, докато не се прибере невредима в обичния си дом.

Когато дойде време да я разпитат, я заведоха в стая без прозорци, с варосани стени и без музика. Накараха я да седне на евтина дървена маса и свалиха маската от очите й, за да вижда разпитващия. Четирийсет и пет годишен войник, който миришеше на царевични пирожки и едноседмична пот, един от най-грозните мъже, които беше виждала някога, с гърбав нос и нащърбени зъби.

— Знаем, че съпругът ти беше активен поддръжник на Алиенде — изръмжа той. Пред него имаше дебела картонена папка, пълна със снимки и бележки, написани на ръка. — Знаем, че му е помогнал съществено да спечели изборите.

— Не знам откъде ви е хрумнало това — отрече Саломе.

— Всичко е записано — каза войникът и почука по папката.

— Съпругът ми не се занимава с политика. Той е актьор. Проверете колко пъти е гласувал, той не се интересува от тези неща.

— Отричаш да е бил замесен?

— Нищо не отричам и нищо не признавам — каза Саломе, потискайки желанието си да заплаче. — Искам да си отида у дома.

— Ще си отидеш, след като отговориш на въпросите ни. Ти или съпругът ти правили ли сте дарения за кампанията на Салвадор Алиенде?

— Дарения? Какви?

— Дарявали ли сте пари, какво друго?

— Не, не сме.

— Не е ли вярно, че съпругът ти се е срещал с Алиенде?

— Съпругът ми е актьор и поет, вече ви казах. Когато се е срещал с бившия президент, то е било заради общия им интерес към изкуството.

— Изкуството?

— Да, говорили са си за поезия. Това престъпление ли е?

Мъжът гледаше Саломе като вълк. Ръцете му бяха скръстени, брадичката му беше остра като секира и опасно близо до нейната.

— Искам да ми кажеш истината. — Той удари с юмрук по масата. Папката с листовете падна на пода.

— Казах ви истината.

— Новият режим не толерира предателите. Искам да си отидеш и да кажеш на съпруга си точно това. Искам да му кажеш, че ще го наблюдаваме. Ако знае кое е добре за него, ще подкрепи генерал Пиночет, който спаси страната ни от комунистическите копелета като Алиенде. — Той стовари папката върху масата. — Махай се оттук!

Пак сложиха маска на очите й, като този път я стегнаха по-здраво. Заведоха я в микробуса и я върнаха в Сантяго. Беше почти тъмно, когато я изхвърлиха от колата. Саломе се строполи на тротоара недалече от „Индепенденсиа Авеню“, където някога самият Алиенде бе събирал поддръжниците си. Но тя вече почти не си спомняше това време. Струваше й се, че оттогава са минали десетилетия.