Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (35)

ХХХІV.

Сантяго, Чили

януари 1974-та

Секунди, след като черният микробус потегли с бясна скорост от алеята пред къщата им, Рафаел се втурна да открие баща си. Намери го на двора, гърдите му се надигаха и спускаха равномерно.

— Тате — промълви момчето и дръпна рязко вестника, който закриваше очите на Октавио. — Мама замина.

— Къде замина, Рафаелито? — попита той сънено и се надигна на стола си.

— Трима мъже… те… те я отведоха.

— Какво? — извика Октавио и скочи от стола си. — Какви мъже?

— Тези, които почукаха на вратата ни.

— Кога, Рафаел? Кога дойдоха?

— Току-що, тате.

Октавио хукна през градината и влезе в къщата. Рафаел го последва и извика:

— Вила „Грималди“, тате. Вила „Грималди“!

Но Октавио вече не го слушаше, а претърсваше къщата с надеждата, че момчето се е объркало и че Саломе е заета с нещо в някоя от многобройните им стаи.

— Не може да бъде! — извика Октавио и притисна юмрук към устата си. — Защо пак нея? — Беше изпаднал в шок. Лицето му беше червено, черната коса стърчеше във всички посоки. Бяха я отвели, докато той дремеше.

— Тате — повтори тихо Рафаел. Застана до баща си. Панталоните му бяха навити над коленете и червената тениска беше изцапана от следобедната игра в градината. — Мама ми поръча да ти кажа нещо… — Той замълча с напрегнато и съсредоточено лице. — Вила „Грималди“.

— Какво?

— Да, тате. Прошепна ми го точно преди да тръгне.

— Но какво означава това? Сигурен ли си, Рафаел?

— Да, сигурен съм. Каза ми да го запомня.

Рафаел стоеше пред Октавио, гласът му трепереше и разбра, че думите, които майка му беше прошепнала, разтревожиха и смутиха баща му.

— Тате, какво е това? — попита момчето и повдигна въпросително вежди. — Какво ще стане с мама?

Октавио се помъчи да прикрие страха пред малкия си син, но шокът от това да се събуди и да открие, че жена му е била отвлечена, беше твърде силен и дори опитен актьор като него не бе в състояние да го замаскира.

— Донеси ми чаша вода — нареди на сина си.

Когато момчето изтича в къщата, Октавио вдигна юмруци пред лицето си.

— Негодници! — извика, пламнал от гняв. Когато Рафаел се върна, го завари седнал на ръба на шезлонга, превил отчаяно гръб. Стиснало чаша вода в треперещата си ръка, момчето дочу как баща му мърмори, навел глава над коленете си. — Аз бях този, когото трябваше да отведат. Мене трябваше да отведат!

Първите няколко вечери след отвличането на Саломе Октавио се молеше да я върнат. Лежеше на спалнята им, протегнал ръка към мястото, където обикновено спеше жена му. Празнината пълнеше очите му със сълзи.

— Какво причиних на семейството си? — повтаряше на глас и притискаше слепоочията с кокалчетата на пръстите си. Фактът, че жена му е отвлечена, му тежеше толкова много, че гладкото му лице се набразди от бръчки и се начумери. Чувстваше, че се е провалил в ролята си на баща и защитник на семейството си. Беше предал всички.

Децата постоянно питаха за майка си, но той не знаеше какво да им отговори. Родителите на Саломе също дойдоха да търсят дъщеря си, не можа да ги лъже.

— Отвели са я — изрече с пропит с отчаяние глас. — Дошли са в къщата и са я отвлекли, докато съм спял в градината.

— Ти си спял? — попита тъстът му невярващо.

— Да.

— Той спял в градината! Чу ли, Оливия? Нашият зет е спял в градината, когато тайната полиция е отвлякла дъщеря ни!

Доня Оливия поклати глава. Извади ленена кърпичка и попи сълзите си.

— Октавио — каза кротко. — Какво можем да направим?

— Да направим! Да направим! — избухна дон Фернандо. — Те вече са я отвели! Оливия, чувала си такива истории! Градът гъмжи от тях. Родители, чиито деца са изчезнали. Изпаряват се като дим и от тях не остава нито следа. Не могат да ги намерят. — Старият мъж крещеше и децата изоставиха игрите в градината и тръгнаха към тях. Той понижи глас. — Военните са специалисти по изчезване на хора.

— Ще я намеря — каза тихо Октавио. — Саломе ми е оставила следа.

— Следа? — попита невярващо Фернандо. Гледаше зет си със същото възмущение, както при първата им среща преди години.

— Да. Точно преди да я отведат, е прошепнала в ухото на Рафаел думите вила „Грималди“.

— Защо точно тях?

— Не съм сигурен. Но очевидно означават нещо. Поръчала е на Рафаел да ми предаде тези думи.

— Май това е имението на фамилия Грималди. Фернандо, нали момчето на Чон-Варгас се ожени в това семейство?

— Да — кимна доктор Ерера. — Мисля, че вилата се намира на няколко километра извън града.

— Но защо ще водят Саломе там? — Копринените ръкави на доня Оливия зашумоляха, докато тя кършеше ръце. — Какво е направила, за да го заслужи?

— Нищо не е направила, доня Оливия — отвърна Октавио с наведена глава. — Отвели са не когото трябва — добави след дълга пауза. — Саломе не е направила нищо, за да заслужи това.