Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (58)

LVІІ.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

Самуел се прибра късно вечерта, капнал от умора. Силните емоции от изминалия ден и половина го бяха омаломощили. Искаше да се заключи завинаги в кабинета си и никога да не погледне жените, с които беше постъпил толкова зле. Особено се боеше от момента, в който щеше да срещне топлите, нежни очи на съпругата си.

Меката златиста светлина над входната им врата най-после го приветства. Бавно прекоси алеята и потърси ключа си.

Влезе и видя, че Кая стои търпеливо пред стъпалата, горе-долу на същото място, където я бе оставил сутринта. Изражението на лицето й подсказваше, че го чака от доста време.

— Вече е осем и половина, Самуел. Чакам те от седем.

Той опита да измисли извинение, но умората му надделя. Разкопча палтото си и го закачи на куката до вратата.

— Сготвих любимото ти ядене, агнешко с пресни картофи. — Този път говореше с малко по-силен глас от обичайното, за да е сигурна, че той ще я изслуша.

— Сто на сто е много вкусно, но имах тежък ден в офиса. — Самуел изпъна гръб. — Имаш ли нещо против да занеса вечерята в кабинета си? Трябва да поработя още малко.

— Всъщност имам против, Самуел. — Тонът й беше необичайно категоричен. — Тази сутрин споменах, че искам да ти кажа нещо важно.

— О, съжалявам, скъпа — каза той възможно най-мило. Вече се упрекваше мълчаливо, че е забравил простичката молба на Кая, и то след като сутринта си обеща да бъде по-добър съпруг. — За какво искаш да поговорим? Важно ли е? Да седна ли? — Сега реагира с преувеличен интерес.

— Ще поговорим, докато вечеряме. Вече сложих Сабине да спи.

Самуел кимна. Отиде в банята, изми ръцете си и влезе в трапезарията. На масата бяха най-хубавите им чинии и прибори и две изгорели до половината свещи.

„Сигурно ги е запалила преди повече от час“, помисли си той и отново се почувства виновен, че не се е прибрал навреме.

Опита храната и отбеляза, че месото е превъзходно, а картофите са прекрасно напомняне за идващата пролет.

— Искам да ти се извиня, задето не бях съвсем на себе си напоследък — каза тя, докато се хранеха. — Знам, че си забелязал странното ми държание, но не се чувствах достатъчно силна, за да споделя защо. — Замълча за секунда и отпи от водата си, после внимателно избърса устни с ленената салфетка.

Той погледна жена си и едва не се задави. Както бе седнала срещу него, изглеждаше толкова крехка. Кожата й беше почти прозрачна.

„Как бих могъл — помисли си — да причиня болка на тази чудесна жена? Как може да съм такъв егоист, такова чудовище, че да забравя коя е жената, която обичам истински?“

— Какво има Кая? — Взе да се тревожи от думите й.

Тя отново замълча за момент. Докато я гледаше през масата, Самуел виждаше напрежението и страха, изписани на финото й лице. Малките бели ръце нервно попипваха ръба на покривката.

Кая издиша продължително и промълви тихо:

— Самуел, за съжаление, не мога да имам други деца, освен Сабине. — Правеше всичко възможно да не заплаче, но гласът й вече трепереше. Очите й се напълниха със сълзи. — Самуел — гласът на Кая прозвуча едва чуто, — много, много съжалявам.

Той беше толкова слисан, че минаха няколко минути, докато успее да проговори.

— Кая, какво значи това? Какво се е случило?

— Преди близо осем седмици отидох на лекар. Чувствах се добре. Наистина. Даже повече от добре… Мислех, че съм бременна. — Сега вече Кая се разплака, а Самуел се напрягаше да чуе думите между риданията й. — Както и да е, направиха ми изследвания, които показаха, че изобщо не съм бременна. Вместо това съм навлязла в ранна менопауза.

— Ранна менопауза? — повтори Самуел шокиран. Не можеше да повярва на думите на жена си. — Но скъпа, ти си толкова млада! Как е възможно?

— Знам. Знам. — Лицето й бе почервеняло и мокро от стичащите се сълзи.

През масата Самуел виждаше, че жена му трепери. Какъв глупак беше да не забележи, че нещо тревожи дълбоко съпругата му през изминалите седмици. Когато се е нуждаела най-много от него, той я е предал заради друга жена! В съзнанието му изникна споменът за прегръдката със Саломе под дъжда и Самуел усети как го заля вълна от угризения.

Опита се да се овладее. Пое си дълбоко дъх и насочи мислите си към непосредственото състояние на жена си.

— Няма значение, Кая. Всичко това няма никакво значение. Обичам те повече от всичко. — Но тя не го слушаше. Той вдигна поглед и видя, че главата й се клати, а лицето й е заровено в дланите. — Кая — започна отново. Този път се наведе към нея и вратовръзката му се доближи опасно близо до свещите. — Не плачи. Ние вече сме благословени. Имаме Сабине.

Ала Кая заплака още по-силно и лицето й се набръчка като смачканата салфетка в ръката й.

Самуел усети, че никакви думи не са в състояние да утешат жена му, затова стана от стола си и се приближи до нея. Коленичи и я прегърна.

— Обичам и теб, и дъщеря ни. Имаме всичко, за което да бъдем благодарни, няма защо да плачеш. Ти ми даде всичко, което един мъж може да пожелае, и съжалявам, че не съм ти показвал достатъчно колко високо ценя това. — И също се разплака.

— Самуел — продума Кая и сложи ръце върху главата му. — Толкова се страхувах, че ще ме разлюбиш. Знам колко много искаше голямо семейство.

— Не. Не. В никакъв случай. Дори не го казвай. Кая, толкова съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш. — Тя попи сълзите си. — Не си направил нищо нередно. Аз съм болна от това шантаво нещо… тази ранна менопауза… — Погледна го и направи опит да се усмихне. — Боже, Самуел, какъв скапан късмет имам!

И той понечи да й се усмихне в отговор. Но вътрешно се измъчваше от мисълта за ужасната си постъпка.

— Ами права си, аз ти се паднах за съпруг. Сигурно хората не биха нарекли това късмет — пошегува се Самуел.

Тя се засмя и като чу смеха й за пръв път от седмици насам, му стана малко по-добре.

— Кая, чувствам се ужасно. Трябваше да усетя, че изпитваш толкова силна болка. — Гласът на Самуел стана по-спокоен и близък до тембъра на доктор. — Трябваше да проявя повече отзивчивост. Трябваше да прекарвам повече време с теб и Сабине.

— Не говори глупости, Самуел. Знаеш, че направи опит да поговорим за това, което ме тревожеше. Просто не бях готова да го обсъждам. Трябваше ми време да свикна.

Самуел поклати глава и хвана ръката на жена си. Притисна я до гърдите си. Искаше да изглежда спокоен и внимателен, но вътрешно се разяждаше.

— Не искам да се чувствам отблъснат. Това ме побърква. Кара ме да правя неща, за които съжалявам.

— Прости ми, Самуел — извини се отново тя.

— Не. Не го казвай. Нямаш причина да се извиняваш. Просто ми е болно, задето си чувствала, че не можеш да ми кажеш.

— Не исках да се ядосаш.

— Никога не мога да ти се ядосам, Кая — изрече нежно той и отново усети как го залива чувство на вина.

Минаха минути.

— Мисля, че чаша чай ще ми се отрази добре — каза Самуел и бавно се изправи. — Да ти донеса ли нещо, скъпа?

Кая го погледна.

— Самуел, зачервен си. Ела тук. — Тя се изправи и постави дланта си върху челото му, напълно забравила собствените си страдания. — Ти изглеждаш много по-зле от мен. Да не си вдигнал температура?

— Май просто съм леко настинал, нищо особено — дъждът, влагата…

— Остави чая. Ще ти приготвя една гореща вана, а после — в леглото!

Той кимна и се подпря на облегалката на стола.

— Добра идея, Кая — каза тихо. Тя му направи знак да я последва и хвана изпотената му ръка в своята.

Докато уморено вървеше след жена си нагоре по стълбите, Самуел осъзна иронията на ситуацията. Дори и в момента на най-силна нужда от утеха Кая пак се грижеше за него. А от това само се почувства още по-зле.