Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (30)

ХХІХ.

Вестерос, Швеция

януари 1975-а

Първите седмици след посещението при лекаря се оказаха най-трудни за Кая. Мразеше мисълта, че пази нещо в тайна от Самуел. Всяка нощ лягаше до него със странно чувство, сякаш довеждаше трети човек в леглото при тях. Презираше се, че крие състоянието си, но страхът й да не разочарова Самуел беше още по-силен. Така че пазеше тайната дълбоко в себе си като малка огнена топка, която я изгаряше. Спокойна по природа, сега Кая се беше превърнала в кълбо оголени нерви.

Лекарят не си направи труда да я информира за симптомите, съпътстващи ранната менопауза. Горещите вълни заливаха тялото й. В някои сутрини се събуждаше и не можеше да се познае. Лицето й, някога бяло като порцелан, често бе покрито с пъпки или червени петна. Една сутрин, докато загребваше леденостудена вода и ожесточено плискаше лицето си, за да се избави от горещината, се свлече на подовите плочки.

През две врати дочу гласа на Сабине.

— Мамо! Мамо! — викаше момиченцето. — Мамо!

Кая се изправи — като уморена русалка, излизаща от морето, стегна колана на халата и подсуши лицето си с мека памучна кърпа. Докато вървеше по коридора, видя през един от големите прозорци, че навън вали сняг.

— Какво има, съкровище? — попита тя, като вдигна детето и зарови лице в гладката кожа с цвят на слонова кост.

Вдиша естествения аромат на Сабине. Напомняше й за мляко и портокалови цветчета, сладък и омаен като летен въздух след дъжд.

Детето натежа в ръцете й. Вече едва успяваше да вдигне дъщеря си. Закръгленото й пухкаво телце и ангелската усмивка разтопяваха сърцето на Кая, но мисълта, че момиченцето скоро ще бъде прекалено голямо за гушкане, я натъжи и емоциите отново я блъснаха като вълна. Кая заплака.

„Няма да имам други деца“, каза си, докато сълзите се стичаха по зачервените й грапави страни. Запита се как ще се чувства Самуел, виждайки как голямата къща, която бяха купили, кънти от празнота. Стаите, които винаги си бяха представяли, че ще се напълнят с детски креватчета, етажерки с книги и играчки, сега бяха наполовина заети с нещата на Сабине. Кая се запита и дали той постепенно ще се изпълни с огорчение спрямо нея или дори няма да съжали, че изобщо се е оженил за нея и тайно да пожелае да е избрал друга жена — жена, чиято утроба може да износи повече от едно дете.

Беше се опитала да скрие покрусата, да прогони тези абсурдни мисли от главата си. Реши, че ако готви повече и прекарва много време със Сабине навън, ще подобри настроението си и ще забрави за диагнозата. Обаче мислите на Кая някак неизменно се връщаха към съдбата й. Един следобед, докато Сабине спеше, а тя седеше на кухненската маса с чаша чай, си помисли за иронията в думите на починалия й втори баща, който й беше казал, че тя ще изпита съчувствие към жената, чиято утроба е безплодна. Никога не бе харесвала втората си майка и макар че знаеше за състоянието й, дори и в спомените си не изпитваше към нея никаква топлина. Но сега не беше ли тя самата като Астрид, която беше презирала в продължение на години? Нима настроението й не беше по-мрачно и лицето — по-уморено? Нима напоследък не се държеше недотам мило със Самуел?

Зачуди се дали Самуел или детето са забелязали промяната у нея. Каза си, че трябва да се старае повече. Трябваше да поддържа духа си заради Самуел и Сабине. Нямаше да повтори грешките на двете жени, които я бяха отгледали. Независимо от всичко, щеше да прикрие тъгата в себе си и на всяка цена щеше да се погрижи да не я пренесе върху любимите си същества.