Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (52)

LІ.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

— Миналата седмица споменахте, че обмисляте възможността да напуснете съпруга си — започна сеанса със Саломе Самуел. Магнетофонът тихо бръмчеше зад гърба му, а той прелистваше бележника си.

— Да, и съм почти сигурна, че тази седмица ще го направя.

— Обмислихте ли го добре, Саломе?

— Разбира се! Повече не издържам на тези безкрайни преструвки.

— Преструвки?

— Да, нали това казах. — Тя загриза единия си нокът и потъна още по-дълбоко в кожения диван.

— Саломе, знаете, че е важно да сте напълно наясно с тези неща…

Тя издиша продължително и гърдите й се спуснаха.

— Всеки ден се преструвам, че съм свикнала с този нов живот. Че съм настанила децата си в безопасна и сигурна среда, където са по-добре, отколкото при старите им приятели, при баба им и дядо им в Чили.

Самуел кимна.

— Чувствам, че трябва да бъда в добро настроение заради всички останали, защото те разчитат на мен да поддържам семейството цяло. Съпругът ми още не си е намерил работа, която да хареса. От агенцията по заетостта му предложиха най-различни варианти, но нито един не го задоволява… него, великия актьор… Сега казва, че искал да стане бояджия, защото еднаквите червени къщички го побърквали.

— Струва ми се, че и на него му е трудно да се приспособи към тукашния живот.

— Да, но идеята да дойдем тук беше негова! А още по лошото е, че заради неговия инат се озовахме в такава опасност в Чили.

Самуел кимна.

— За бога, и аз мислех, че Алиенде е добър човек и че това, което се случи по време на преврата, е немислимо. Но винаги съм поставяла семейството си на първо място, дори и сега го правя! Затова не разказвам какво ми се е случило. Затова всеки ден страдам в самота.

— И мислите, че най-доброто решение е да не кажете ни семейството си как се чувствате?

— Знаете, че мисля така! Никой друг не бива да страда от тези кошмари! Няма да говоря за тях пред никого, освен пред вас.

Самуел продължи да гледа изпитателно пациентката си, като вкаменен. Забеляза, че лицето й се е зачервило от отчаяние. Откъм скулите й се разливаха розови петънца. Руменината я правеше още по-съблазнителна.

Поразителните й черти бяха още по-красиви в профил: пълните устни, гъстата коса, очите с цвят на обсидиан. Дори когато лежеше на дивана, с дребно тяло, обгърнато от семпла зелена рокля, Саломе беше неустоима като зрял плод.

През последните няколко сеанса с нея Самуел се бореше да запази обективността си. Трябваше да си напомни, че като психиатър, е длъжен да спазва дистанция. Неговата отговорност беше не само да изслушва, но и да напътства Саломе. Съзнаваше, че е погрешно да не й изтъкне, че трябва да разкрие чувствата си пред Октавио. Още по-погрешно беше да я насърчи за разтрогване на брака й.

— И никога няма да споделите тези кошмари с Октавио? — попита той, като опитваше да бъде честен.

— Няма, дори и с Октавио.

— Значи просто планирате да го напуснете…

— Да.

— Не мислите ли, че той ще поиска обяснение, след всичко, което сте преживели заедно?

— Той трябва да разбере, че взаимоотношенията ни куцат. В края на краищата не сме имали физически контакт, откакто ме отвлякоха.

— Тези неща понякога изискват време, Саломе. Разбираемо е, че не сте били в състояние да правите любов със съпруга си.

— Ами ако желанието ми е да мога да правя любов… само че не с него?

Самуел повдигна вежди. Нещо от току-що казаното му прозвуча нетипично за Саломе. Знаеше, че след всичко преживяно чувствата й са повече от основателни. И след като действията на съпруга й, а не нейните, бяха довели до отвличането, гневът й бе съвсем естествен. Но защо му се струваше, че Саломе се опитва да му каже нещо повече?

Почувства се смутен и се усъмни в професионализма си спрямо пациентката. Дали не беше проявил прекалена настойчивост в опитите да убеди Саломе да признае гнева към съпруга си? И откъде се беше взела у него тази настойчивост? Дали не му влияеха неговите егоистични желания?

Не можеше да отрече, че вече не я възприемаше просто като пациентка, тя беше и жена, която силно го привличаше. Бореше се да възвърне контрола над емоциите си. Саломе беше забранена територия. Не само защото беше женен, а и защото беше неин лекар. Да изпитва чувства към пациентка, беше неетично и можеше да му причини сериозни неприятности. Но дали тя не намекваше, че я привлича? Главата го заболя от напрежението, което все повече се нагнетяваше помежду им.

— Не знам. — Саломе поклати глава и притисна длани към очите си. — Искам да започна наново. Все още обичам съпруга си, просто вече не мога да живея с него. Толкова ли е странно желанието ми да бъда с човек, който е в състояние да приеме, че съм се променила? Някой, способен да разбере през какво преминавам?

— Не, чувствата ви не са странни, Саломе — отвърни Самуел, като се мъчеше да възстанови концентрацията си — Мисля, че всички понякога се чувстваме така. Във всеки брак се случва.

— И с вас ли?

— Не е редно да говоря за себе си по време на сеансите, Саломе.

— Е, аз съм решила. Ще го напусна.

— Според мен трябва да го обмислите по-внимателно.

— Какъв е смисълът?

— За да вземете толкова важно решение, ви трябва напълно ясно съзнание.

Саломе замълча.

— Ами децата? Те също страдат от стреса, свързан с преместването в нова страна, необходимостта да си намерят нови приятели… да научат нов език. А сега ще се промени и цялата семейна структура.

Саломе отговори след миг-два.

— Рафаел ще се справи. Той е силен и издръжлив. Но сте прав, няма да е лесно да го обясня на момичетата.

Самуел кимна.

— Вижте, не мисля, че някога ще обичам друг мъж толкова силно, колкото съпруга си. Съмнявам се да има по-поетична и идеалистична душа на земята. Но просто не мога да продължа да живея с него.

Тя пак замълча и се настани по-удобно на дивана, като кръстоса глезени. После се обърна към него.

— Може ли да ви попитам нещо, доктор Рудин?

— Разбира се. — Той вдигна поглед от записките си.

— Намирате ли, че съм привлекателна?

— Привлекателна ли? — заекна Самуел. Почувства се така, сякаш го бяха ударили с камък между очите.

— Да, привлекателна — повтори тя.

— Аз съм ваш лекар, Саломе. Би било неуместно да отговоря на този въпрос — отвърна слисан. — Но — изрече под сурдинка — определено мисля, че всеки мъж би ви намерил красива.

Саломе усети, че се изчервява от отговора му. Помежду им се проточи мълчание, което засили напрежението във въздуха.

— Съжалявам, не трябваше да ви поставям в подобна неловка ситуация — каза тя. — Това беше глупав въпрос. Просто забравете, че съм го задала.

Самуел се намести на стола си, облекчен, че темата за физическата привлекателност на пациентката му е приключена.

Даде си няколко секунди да се овладее. Погледна записките и провери магнетофона, за да е сигурен, че работи. Щракна химикалката си, смени я с друга от кожения моливник и най-после вдигна глава.

— Саломе, чувствате ли се по-силна отпреди пет седмици, когато дойдохте за пръв път при мен?

— Да, значително по-силна.

— Добре. А слушахте ли музика? Изпробвахте ли реакцията си спрямо нея, както говорихме?

— За кратко. Мисля, че има подобрение. Понякога позволявам на децата да пуснат радиото, когато съм в апартамента. — Тя замълча за момент. — Преди сеансите никога не им давах. Беше прекалено болезнено. Дори да беше друга музика, не оперна, не можех да я понеса. Точно както не понасям звука на капеща вода, защото ми напомня за електрошоковете. Все пак полека-лека се чувствам по-силна. Кошмарите ми се разредиха, откакто идвам при вас. — Пак замълча и докосна гърлото си с пръсти. — Предполагам, че съм се нуждаела от човек, с когото да бъда напълно откровена.

— Разбира се. Затова съм тук.

— И откакто идвам при вас, осъзнах, че в крайна сметка трябва да започна на чисто. Известно време да поживея сама. Разбира се, ще взема децата със себе си — продължи тя. — Но се нуждая от пространство без присъствието на Октавио. Нуждая се от време, за да изясня чувствата си.

— Е, може би, ако прекарате известно време разделени, това ще се отрази добре и на двама ви.

— Той ще бъде съкрушен, че го напускам.

— Животът невинаги е красив и поетичен, Саломе.

Тя кимна, вперила поглед в кафявите греди на тавана.

— Да, знам. Ще ми се и Октавио да можеше да го проумее.

Самуел се опита да възвърне обективността си.

— Все пак ви приканвам да помислите внимателно, преди да предприемете нещо. Не забравяйте, макар да вярвате, че Рафаел е силен, той е още дете.

— Знам.

Самуел натисна копчето за изключване на магнетофона.

— Уви, времето ни за днес изтече. — Той погледна часовника. — Ще се видим ли следващата седмица?

Саломе кимна и устните й се извиха в лека усмивка.

Самуел проследи с поглед как пациентката му, облечена в жълто-зелена рокля, стана от дивана и бавно излезе от кабинета. Мислено си призна това, което професионалната му етика го беше възпряла да й каже. Чувстваше се силно и безспорно привлечен от нея.