Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (54)

LІІІ.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

В мислите си Саломе постоянно се връщаше към начина, по който Самуел се беше любил с нея. Нежно целуна всички червени белези, всички места, където кожата беше зараснала, опитвайки се неуспешно да прикрие раните. Прекара пръсти по тялото й като навигатор, изучаващ карта. Наясно беше с историята на всеки белег, на който се задържаше. Знаеше кой го е оставил върху тялото й, как се е чувствала, докато са я жигосвали по този начин. Ала продължи да гали всеки сантиметър от тялото й, защото у Саломе нямаше нищо, което да не му се струваше красиво.

Отдавна не се беше чувствала по този начин — не се беше чувствала привлекателна. Изминала бе година от престоя й във вила „Грималди“, а за пръв път разкри напълно тялото си пред някого. Сега, в прегръдките на мъж, разголена докрай пред погледа му. Ето че и друг можеше да види белезите й и да ги приеме като част от нея самата.

Да, неизвестно как Самуел я беше възстановил. Изведнъж се почувства различна. Изведнъж се почувства отново жива и цяла.

Сърцето й не го обичаше така, както беше обичало Октавио в миналото, ала тя въпреки всичко го желаеше. Колко странно. Самуел знаеше толкова много за нея, а тя не знаеше почти нищо за него.

Известно й беше, че нейният лекар е прекарал част от детството си в Латинска Америка, защото на един от първите сеанси го попита за акцента му. Той й разказа, че семейството му е избягало от Франция и се е установило в Перу, което обясняваше мекото мелодично звучене на неговия испански, толкова различно от говора на испанец или чилиец, но въпреки това много красиво. Харесваше й нежният успокояващ начин, по който говореше. Това, че имаше лекар, с когото да общува на родния си език, я накара веднага да се почувства спокойна в присъствието на Самуел.

Освен това знаеше, че е женен и има малка дъщеря. Беше видяла снимката на семейството му на бюрото. Момиченцето бе облечено в бяла рокля и с венец от цветя на главата. Саломе се сети за собствените си дъщери, които в Чили беряха цветя от градината и кичеха с тях дрехите, косите си.

Докато вървеше по улицата към дома си, пръстите още я боляха от силата, с която беше стискал ръцете й. Спомняше си вкуса на устните му, движението на раменете, допрени до нейните. Не можеше да чака до другия четвъртък, когато беше следващият й сеанс. Искаше да го види преди това. Но щом се върна в апартамента, където Октавио спеше, а децата се бяха прибрали в стаите си, осъзна, че има други неща, за които трябва да се погрижи преди това. Така че за момента въпросът със Самуел щеше да изчака.