Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (38)

ХХХVІІ.

Вила „Грималди“

януари 1974-та

Първия път, когато сложиха електрическите жици на Саломе, не я съблякоха. Само закрепиха щипките за ръцете и устата й и изстреляха огнени потоци през деликатните й вени. Тя пищеше, извиваше се на стола, за който беше вързана. Умоляваше ги да проявят милост. Да спрат.

Вторият, третия и четвъртия път я отвеждаха в стаята за разпити, сваляха дрехите й, завързваха я за метална маса и защипваха гърдите и гънките на гениталиите й. Пускаха ток и я поливаха с вода, за да засилят болката.

На места кожата й беше прогорена до лилаво и нямаше вече нищо общо с предишната бледа мекота. Плътта на китките й, където бяха белезниците, бе разранена до кости.

Почти всеки ден я изваждаха от килията и я завличаха в някоя от стаите на горния етаж, където я изнасилваха и измъчваха.

Не беше подозирала, че самите звуци могат да бъдат инквизиция. Когато лежеше в килията си и чуваше музиката от високоговорителите, знаеше, че недалече пребиват или измъчват с ток друг човек. Синините и раните бяха като ръкопис на изтезанията. Можеше да проследи следите, оставени от мъчителя върху кожата й, като слепец, четящ брайлово писмо. Цялото й тяло бе осеяно с белези и корясали рани и тя не можеше да забрави историята на появата им.

Бяха прогорили кожата й с електричество. Пускаха отново и отново музика, докато закрепяха металните щипки по тялото й. Дразнеха я със звука на капеща вода, казваха, че ако не си признае, водата ще я залее и болката от електричеството ще се усили.

Не знаеше какво трябва да признае. Знаеше, че не е направила нищо срещу новия режим.

— Аз съм съпруга и майка — повтаряше отново и отново. — Никога не съм казала нищо против генерала или армията. Невинна съм — казваше през сълзи и между викове от болка.

Инквизиторите не знаеха коя е. Дори не знаеха защо е там. Знаеха само, че щом е във вила „Грималди“, е извършила някакво сериозно престъпление срещу правителството. Така че си гледаха работата, и то с охота. Измъчваха една невинна жена, за да признае престъпление, което не бе извършила.

Пълнеха голяма бутилка от кока-кола с вода и един от мъжете поръсваше с нея челото на Саломе. Тя лежеше завързана с белезници за голяма операционна маса от метал и се извиваше в напразни опити да се освободи. После заливаха с вода гърдите и слабините й. Роклята й беше подгизнала, когато младият войник казваше на шефа си:

— Кучката е готова. — Другият без колебание натискаше червеното копче и пускаше електрошока.

Седмици по-късно, когато крайниците й бяха отекли от ударите и електричеството, а тялото й беше изнемощяло от глад и жажда, Саломе лежеше свита на пода на килията като ранена, премазана птица и се взираше в циментовия таван.

— Какво ти става? — попита един от пазачите.

— На мен ли говориш? — прошепна тя. Гласът й бе прегракнал от нескончаемите викове и писъци.

— Да, на теб говоря. Защо гледаш тавана?

Саломе се обърна към пазача. Беше млад и грижливо избръснат, надали по-възрастен от двайсет и две. „Не е професионален войник“, помисли си. Тях веднага ги разпознаваше. Те бяха най-брутални, опияняваха се от насилието и го търсеха като изгладнели вълци, копнеещи за кръв.

Самият факт, че този войник я беше попитал защо гледа тавана, го отличаваше от другите. Това беше първият въпрос, който някой й задаваше като на човек.

Очите й забелязаха изгладената униформа, вчесаната коса, подрязаните нокти. Младостта и липсата на отличителен знак на горното джобче показваха, че вероятно е новак. Сигурно е от скромно семейство, социализмът на Алиенде не му се е отразил добре и сега е взел страната на управляващата класа с надеждата да стане част от нея.

Мислите на Саломе препускаха.

Нямаше да разкрие пред пазача кой е съпругът й, тъй като отявлената подкрепа на Октавио за Алиенде и отказът му да се сближи с новия режим бяха добре документирани в пресата. Вместо това реши да спечели благоразположението на младия войник, като го убеди, че е богата жена, която никога не е поддържала социализма… че се нуждае от защита и че е попаднала в затвора в резултат на ужасна грешка. И че ако той се погрижи за нея, ще бъде щедро възнаграден. За щастие, си спомняше информацията за вилата, научена от Чон-Варгас при срещата им на пазара.

— Знаеш ли — каза тя и се примъкна по-близо до решетките. — Просто си мислех, че е невероятно колко много са променили това място. Кой би повярвал, че някога това бе една от най-красивите вили в Сантяго!

— Вила ли? Откъде знаеш как е изглеждало това място?

— О, спомням си — отвърна му тя с блеснали очи. — Помня доста неща. Знаеш ли, като малка често идвах тук. — Саломе знаеше, че ако му кажеше нещо за вилата, което би могъл да провери, войникът щеше да повярва на историята й. Така че изпълни разказа си с детайли, научени от Чон-Варгас на пазара, допълнени от картините, които беше зърнала изпод маската.

— Но защо си идвала тук? Мислех, че тук държим само комунисти. — Младежът повдигна вежди и се подпря на решетките на килията й.

— Аз ли? Аз не съм от комунистите. Аз съм от заможно семейство. — Опита да се усмихне въпреки синините и раните и отметна коса с едва доловим чувствен жест. Пръстите й се заплетоха в сплъстените мръсни кичури.

— Да — продължи, — когато бях малка, често се събирахме тук, във вила „Грималди“. Какво име само! Като го чуех, си представях красиви летни картини — градини с магнолии и бугенвилии. Знаеш ли, тук имаше лозя и стара винарна. Но ако не греша, семейството спряло да се занимава с това преди около петдесет години. Видя ли старите теракотени саксии отвън? — Саломе говореше уверено, защото знаеше, че казва истината, беше научила всичко лично от Чон-Варгас.

— Всъщност — каза пазачът, замислен върху колоритното описание на Саломе — си права. До входа видях останки от глинени саксии, чирепи от теракота.

— Виждаш ли! — продължи припряно тя. — А какво ще кажеш за кулата? Или за черната порта… и красивата кухня с плочки от Испания?

Беше успяла да привлече вниманието на пазача. От описанията й бе разбрал, че е идвала тук преди, при съвсем различни обстоятелства.

— Кои, сините ли?

— Да, прекрасни небесносини плочки… Ами прозорците… още ли гледат към перуанската ябълка?

— Да, дървото още е там… — Гласът на младежа издаваше, че Саломе е привлякла вниманието му. — Вижда се през прозореца. — Той замълча. — Само че сега прозорците на кухнята са почернели от мръсотия и са на ивици от дъждовете.

— Срамота.

— Точно така. Трябвало е да използват това място като възстановителен център за войници, а не като затвор. Защо да хабят такова хубаво място за проклетите комунисти? Алиенде закопа тази страна! Преди преврата цяла година не можех да си намеря работа…

Саломе потрепери. Знаеше, че ако беше на нейно място, Октавио щеше да защитава обожествявания от него Алиенде до самия си край. Щеше да се помъчи да убеди пазача, че е наивен и не разбира как американските мултинационални компании са саботирали всички усилия на бившия президент.

Минаха дни, преди Саломе да научи името на пазача, когото бе успяла да убеди, че е затворена погрешка.

— Мигел! — подвикна му една вечер друг войник, докато младежът стоеше подпрян край килията й. — Майорът иска да му заведем някоя затворничка, така че веднага закарай кучката от килия шейсет и осем в стаята за разпити.

— Шейсет и осем ли? — попита Мигел, осъзнал, че това е килията на Саломе. — Мисля, че трябва да я оставим да се посъвземе, изглежда много зле…

— Какви глупости дрънкаш, тъпако? Разбира се, че ще изглежда зле! — извика гласът в мрака. — Заслужава си го, шибана комунистка такава!

— Съмнявам се — отвърна Мигел с тон, издаващ едва ли не неподчинение.

— Какво? — попита изумен началникът му.

— Съмнявам се. Това казах. Виж, дамата от шейсет и осем знае, че се намира във вила „Грималди“. Тя е богаташка дъщеря и като момиче всяко лято е идвала тук. Ако умре, нас ще обвинят, а не шибания Пиночет. Обзалагам се, че някой я търси в момента!

Мигел очевидно успя да събуди инстинкта за самосъхранение на анонимния си командир.

— Добре. Тогава доведи друга курва… Не ми пука коя. Надявай се заради самия себе си и на майора да не му пука.

— Тъй вярно. Секунда само.

Тя чу как се отключи килия на няколко метра от нейната и как се затръшна врата. Звукът отекна в килията на Саломе. Почувства се почти виновна, задето друга затворничка ще бъде подложена на мъченията, предназначени за нея. Но бе прекалено уморена за такива емоции. Искаше само да спи. Искаше да не чува нищо.

Представи си, че е в спалнята си вкъщи, че се вслушва в серенадата от звуци от градината и долавя тихите шумове от децата. Това бе далечно видение, все по-трудно й беше да го извика в съзнанието си, защото безкрайните ридания и писъци и музиката никога не спираха.

Дните минаваха и все по-рядко я викаха на разпити. Когато беше дежурен, Мигел се грижеше да й дават купичка боб без червеи. Когато го помолеше, й носеше вода.

— Кажи ми — попита я една вечер, — тук имало ли е бляскави празненства?

— Е, аз бях малка… но помня, че някои вечери, след като нас, децата, ни сложеха да си легнем, идваше оркестър и осветяваха с фенери цялата градина. Хората пристигаха с файтони… — Тя замълча и се прокашля. — Помня, че с малкия ми брат надничахме през прозореца и виждахме дамите, които слизаха от файтоните с бухналите си бели рокли и с нанизи от перли.

— Не мога да си го представя. Сега навън има само кал.

— Тогава имаше високи дървета. Голяма перуанска ябълка, канелено дърво, бадем. Имаше храсти с рози и орлови нокти. Имаше редици с африкански виолетки и златисти лалета.

— Какъв срам! Защо са превърнали толкова красиво място в помийна яма? Не е трябвало да разорават градината и да заливат басейна с бетон. Поне войниците можеха да му се радват в свободното си време. — Той замълча и поклати глава.

Саломе също мълчеше.

— Винаги съм искал да отида на такова празненство. Облечен в бял костюм, с бяла риза и да поканя всички дами на танц. А то, какъвто съм късметлия, ден и нощ трябва да пазя шибаните комуняги. — Войникът удари с пушката си по циментовата стена между килиите. — Повечето хора тук заслужават това, което им се случва. Те не са като теб и мен. Те са бедняшки прасета, кръвопийци анархисти.

Саломе кимна. Дояждаше бавно остатъците от боба.

— Обзалагам се, че семейството ти те търси. Ще се изненадат, като те видят в този вид.

— Сигурно изглеждам ужасно. — Тя опита да се усмихне през решетките на килията.

— Убеден съм, че всичките ти роднини и приятели използват връзките си, за да те открият. Сто на сто няма да останеш още дълго тук.

— Дано си прав, Мигел — прошепна тя и изяде последната лъжица боб.

— А, научила си името ми, така ли? — каза той и пое празната купичка през стоманените решетки. — Добре го запомни! — И се засмя. — Кажи на богатите си приятели, че поне един човек се е държал добре с теб в тази адска дупка.

— Ще го запомня. Имам чувството, че ще запомня всичко — Дълбоката, всепроникваща тъга в гласа й накара младия войник да потрепери.