Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (57)

LVІ.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

На следващата сутрин Самуел се облече набързо. Мислите му препускаха и стомахът му беше свит на топка. Не можеше да разсъждава за нищо друго, освен за това, че трябва да отиде в кабинета си. Отчаяно се нуждаеше да обмисли случилото се предната вечер — трябваха му няколко часа, преди да се срещне с първия си пациент и да прекара деня в изслушване на проблеми, които не бяха негови. Погледна се за миг в огледалото и забеляза, че в бързината е закопчал ризата си накриво.

„На нищо не приличам — помисли си. — Трябва да се овладея.“ Оправи ризата и забеляза, че пръстите му треперят.

„Просто иди час по-скоро в кабинета си“, каза си строго. Облече карираното сако, завърза вратовръзката и бързо слезе по стълбите. Ала последният човек, когото искаше да види, вече го чакаше на долната площадка.

Кая стоеше до парапета, в памучен халат върху нощницата с рязана бродерия, и му се усмихваше с чаша кафе в ръка.

— Направих от любимото ти кафе — изрече със сладък глас. Малката Сабине я дърпаше за края на халата.

— Съжалявам, скъпа — отвърна предпазливо Самуел. — Много мило от твоя страна, но днес цял ден имам пациенти и преди това трябва да прегледам някои папки. Нямам никакво време. — И вече пъхаше ръка в ръкава на палтото си.

— Ще се прибереш ли навреме за вечеря?

— Надявам се, скъпа — измърмори той и с плавно движение уви машинално шала около врата си, после се наведе да вземе чантата. — Надявам се да се прибера до седем.

— Искам да поговорим за нещо — започна Кая, докато той си взимаше довиждане със Сабине и нея. — Важно е, Самуел… — Но спря по средата на изречението, защото той вече излизаше през вратата.

Кая поклати глава и вдигна дъщеря си на ръце.

— Можеш ли да повярваш, съкровище? — прошепна и целуна детето по меката бузка. — Мисля, че трябва да си запишем час при татко. Иначе няма да му остане време да ни изслуша.

Момиченцето се засмя. Кая се върна в кухнята и изля топлото кафе в умивалника.

Самуел се поколеба, когато бръкна в джоба на панталона си за ключовете от кабинета. Случилото се предната вечер още заемаше изцяло мислите му.

Стаята му се стори странно топла. Беше си тръгнал, без да я подреди, и веднага забеляза разместените неща. Високият му кожен стол не бе прибран под бюрото, а извъртян под ъгъл към етажерката. Документите върху бюрото бяха разбъркани, а моливникът — преобърнат. А снимката на жена му и дъщеря му беше съборена. Лежеше върху бюрото с опакото нагоре, нежните им лица бяха притиснати към махагоновия плот.

Сега всичко му се стори странно. Самуел още не можеше да повярва, че само преди няколко часа е седял на същия този стол и се е любил страстно с жена, която не е съпругата му. Още по-лошо. Негова пациентка. Която се нуждае от помощта, а не от чувствата му.

Но случилото се беше изключително интензивно преживяване. Тя беше толкова страстна. Ако затвореше очи, можеше да си представи как прасците й се бяха обвили около коленете му, как бедрата й бяха прилепени до неговите. Страхуваше се дори да си спомни, защото това щеше да отприщи у него желание да го направи отново.

Преди Кая Самуел се беше любил само с няколко жени и никоя от тях не бе събудила у него толкова ненаситно желание. Преди снощния инцидент не беше допускал, че е способен на подобно нещо. Е, естествено, че беше, но Кая често му се струваше прекалено крехка и копнежът да я защитава смиряваше обичта му към нея. Със Саломе беше различно. Тя отказваше да бъде закриляна или съжалявана, просто искаше отново да бъде красива и чувствена жена.

Самуел се опита да си постави сам диагноза: „Трябва да спреш да виждаш у Кая майка си. Трябва да се погрижиш за брака си и да се увериш, че общуваш със съпругата си. Не искаш да загубиш това, което имаш с нея, защото Саломе е пробудила в теб нещо, което не си знаел, че съществува“.

Самуел искаше да оправи взаимоотношенията си с Кая. Искаше да може да се люби с нея по най-добрия начин, на който беше способен. Нежно, страстно, всеотдайно. Не искаше да се спотайва и да изневерява на съпругата си, осъществявайки фантазии, с които да задоволи либидото си за сметка на своето семейство.

Искаше да бъде добър. Искаше да бъде предан. Беше прекарал целия си живот, стараейки се да бъде надежден, състрадателен съпруг и любящ баща. Винаги се беше стремил да бъде мъжът, когото собствената му майка така и не бе имала. Искаше да се грижи за тези, които изпитваха болка.

Но сега осъзнаваше, че притежава и друга страна. Беше правил любов със Саломе почти хищнически. Желаеше я стръвно. Искаше да се люби с нея, да я прегръща силно, да се загуби напълно в нея. И ако беше честен към себе си, трябваше да признае, че иска да има и Кая, и Саломе.

Извади химикалка от моливника и нервно забарабани с нея по бюрото. Очите му срещнаха очите на Кая и Сабине, чиито лица го гледаха от рамката от лакирано дърво.

Остави химикалката на бюрото и взе в ръка снимката, за да я погледне отблизо. Усмихна се на спомена за деня, в който беше направена, в навечерието на лятното слънцестоене миналата година, когато двамата с Кая заведоха Сабине да види празничните украси. Кая беше ушила еднакви бели рокли за себе си и Сабине и изплела венци от диви маргаритки за косите им. Самуел направи снимката точно когато двете му момичета завършиха танца. Втурнаха се към него с поруменели страни и грейнали очи, окъпани от ярката лятна светлина.

До снощи Кая изглеждаше толкова различна от онази кипяща от радост и енергия жена, която беше запечатана на снимката.

Самуел не би си позволил да прибегне до елементарното извинение, че тя е виновна, защото го е отблъсквала през последните няколко месеца. Че го е накарала да се почувства уязвим и празен, да копнее за друга, която би задоволила нуждата му да бъде ценен и обичан. Беше прекалено честен със себе си, за да си позволи това лесно оправдание. Осъзнаваше, че за изневярата му не е виновен никой, освен той самият. Дори Саломе не можеше да бъде съдена толкова строго като него. В края на краищата тя беше пациентка, преживяла емоционални травми, които той никога нямаше да изпита лично. Наранена жена в капана на проблемен брак. Жена, която се нуждаеше от опита и напътствията му.

Беше уязвима, а той си бе позволил да я приеме за равнопоставена с него. Що за егоизъм! Очевидно Саломе болезнено копнееше някой да я възприеме и прегърне като пълноценна жена. Самуел трябваше да се фокусира върху терапията, за да й внуши, че първо трябва сама да се възприеме като такава, преди някой друг — съпругът й или друг мъж — да й помогне отново да се почувства цяла.

Но той познаваше и силата на изкушението. Само да затвореше очи и си представяше как Саломе го възсяда, както бе направила преди няколко часа, и целият разум и професионална етика се изпаряваха от главата му.

Самуел се изправи и извади малкото радио, което държеше в чекмедже за моменти като този, когато се чувстваше стресиран. Включи го в контакта и нагласи антената. Звуците на класическа музика се разнесоха из стаята. Вече беше почти девет и след около час щеше да пристигне първият му пациент. Самуел подпря глава с длани и намести лактите си върху бюрото. Трябваше да се вземе в ръце. Трябваше да разгледа нещата в перспектива. Тревожеше се за Саломе. Беше негова пациентка и той желаеше тя да се излекува. Освен това се чувстваше силно привлечен от нея, но не достатъчно, за да напусне съпругата и детето си. В такъв случай решението бе очевидно. Когато Саломе дойдеше за уговорения сеанс в четвъртък, щеше да й каже, че двамата са допуснали ужасна грешка. Щеше да й се извини като лекар за лошата си преценка и да й предложи да се прехвърли при друг, по-обективен терапевт. Никога нямаше да каже на жена си за изневярата, това само щеше да я нарани, а може би дори да я съсипе. А той щеше да се посвети отново на брака и семейството си.

Де да беше така лесно. Дори Кая никога да не разкриеше изневярата му, той щеше да живее с мисълта за нея. Знаеше, че никой няма да го осъди по-сурово от самия Самуел Рудин.