Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (65)

LХІV.

Вестерос, Швеция

юли 1975-а

На Сабине й беше мъчително да гледа баща си. Сякаш виждаше предизвестието за смъртта му. След училище отиваше в стаята на родителите си и го намираше легнал върху колосаните бели чаршафи, заобиколен от книгите си, почти недокоснал храната, оставена на нощното шкафче. Главата му бе подпряна на възглавниците, които майка й бе разбухала само преди няколко часа, клепачите му бяха подути, а лицето — хлътнало. Дехидратираната плът висеше от изпъкналите му кости.

В началото държеше ръката му, докато той си почиваше в леглото. Дългите му пръсти, с кокалчета, скрити под паяжина от меки черни косъмчета. Но сега ръцете му вече бяха толкова студени, че допирът с тях й беше непоносим. Искаше й се да ги разтрие, да ги задържи между дланите си, да ги масажира, докато се затоплят. Ала от това нямаше полза.

Сабине не беше при баща си в нощта, когато той почина. Кая остана с него в болницата, не се отдели от съпруга си, уловила ръката, която я беше милвала, обичала, изтривала сълзите й толкова дълги години. Притискаше дланите му към своите, очите му бяха сънени и замъглени от болкоуспокояващите. И тя затвори очи, за да спре сълзите си и да го запомни така, както би искал. Както в онзи първи ден в Гьотеборг, когато го рисуваше в профил, удивена от тъмната му кожа и гъстите черни къдрици. Той беше мъжът до нея, а не слабият като скелет непознат, който спеше в болничното легло, от чиято кожа се излъчваше миризма на амоняк.

Не усети точно в кой момент той я напусна. Не помнеше докога ръката му беше още топла в нейната. Но когато сестрата дойде и сложи длан на рамото на Кая, прошепвайки, че съпругът й е починал, тя изпадна във вцепенение. Мисълта, че Самуел никога няма да се върне физически, че тя ще трябва да живее, разчитайки само на спомените, беше твърде болезнена.

— Самуел, Самуел — зашепна, отново и отново, докато остана без глас.

Спря да носи кръстчето си почти месец по-рано, защото се чувстваше предадена.

В един от последните си мигове на ясно съзнание Самуел забеляза отсъствието му, когато тя се наведе над него като кацнала чайка.

— Къде е медальонът ти? — попита я. Слабото му като на монах лице се открояваше на фона на бялата болнична роба.

— Свалих го, Самуел.

— Защо? — продължи той, а жълтите му пръсти посегнаха към деколтето й.

— Ами определено не ми донесе… — Спря, за да се поправи. — Със сигурност не ни донесе късмет, не мислиш ли?

— Няма такова нещо като късмет. Суеверията са глупост. — Тя видя, че той все още се мъчеше да се усмихне въпреки напуканите си и сухи устни.

Кая взе няколко бучки лед и внимателно ги пъхна в устата му.

Очите му блестяха. Самуел сякаш не усещаше морфина, който капеше в пожълтялата му ръка, вече толкова тънка и цялата в синини, че изглеждаше като натъртен банан.

— Виж, вярата е важна, Кая. — Пръстите му докоснаха нейните. За момент затвори очи, а тя го хвана за ръката и стисна силно пръстите му. — И аз загубих родителите си, Кая. Освен това загубих всичките си роднини — братовчеди, лели, чичовци… всички те изчезнаха през войната. — Самуел се опита да навлажни с език напуканите си устни.

— А, и още нещо, скоро ще умра. Но все още имам вяра.

— Каква вяра, Самуел? — поклати глава тя, а сълзите потекоха по бузите й. — Каква вяра? Никога не сме спазвали нито християнските, нито еврейските традиции в дома си. Може би сега сме наказани за това!

— Наказани… не мисля, любов моя. Аз имам вяра, че двамата с теб винаги ще бъдем заедно. Че дори в смъртта ти няма да успееш да се отървеш от мен. — Той се насили да се засмее и бръчките край кафявите му очи се очертаха. После стисна ръката й. — Имам вяра, че дъщеря ни ще порасне и ще стане силна и достойна жена… също като майка си… Имам вяра, че тя ще прави разлика между редно и нередно. Че уроците, които сме й дали през годините, ще я насочват и че тя ще ни кара да се гордеем с нея.

Имаше обаче още нещо, което искаше да каже, но не можеше да изрече на глас. Каза го наум. В един от редките спокойни мигове на умиращ човек спомена единствената друга жена, която освен съпругата и дъщеря му беше имала значение в неговия живот. Без да произнесе и звук, в ням диалог с бог, Самуел поиска прошка. Помоли се Саломе да е щастлива и да е успяла да се помири със себе си и семейството си.

Кая трябваше да реши дали да погребе Самуел в еврейското гробище в Стокхолм, или в гробището край църквата във Вестерос. Той не беше заявил изрично желание, така че тя трябваше да вземе сама окончателното решение — да спази традициите на дедите му или да избере за вечния му дом християнското гробище близо до апартамента, където живееха.

Знаеше, че ако избере еврейското гробище, това ще лиши и нея, и Сабине от възможността да бъдат погребани до Самуел. Никоя от двете не беше приела юдаизма. Тя би го направила, стига Самуел да беше пожелал. Но да го погребе в поле с железни кръстове и каменни ангели, също й се струваше нередно.

В крайна сметка предпочете гробището до църквата. Въпреки че кръстовете не отговаряха на вярата на Самуел, беше сигурна, че той не би поискал да го отделят от нея в смъртта. Че като мъж и жена, които през целия си живот бяха спали един до друг, трябваше да почиват заедно и в смъртта.

Така че в един дъждовен ден Кая и Сабине погребаха Самуел на тревисто хълмче на фона на тъмното, северно небе.

За траурния ритуал дойдоха повече от петдесет души, мнозина от тях Кая и Сабине никога не бяха виждали, а сега лицата им се размиваха от дъжда. Майката и дъщерята оставиха червени цветя върху купчината пръст, преди да се отправят бавно към колата.

Никоя от двете не видя в далечината тъмнокосата жена с черно палто и жълто-зелен шал, която ги изчака да си тръгнат. Тя целуна лилиите, които носеше, и внимателно ги остави на гроба на Самуел.