Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (46)

ХLV.

Сантяго, Чили

февруари 1974-та

Шведското посолство първо отговори на молбата за политическо убежище и Октавио получи писмо, в което имаше указания да се яви за подробно интервю в посолството в четири и половина в четвъртък.

Знаеше, че трябва да бъде благодарен, задето една от четирите страни е отговорила толкова бързо на запитването му, но тайно се беше надявал да получи подобно писмо от посолството на САЩ или Канада. Там поне имаше големи емигрантски общности и разнообразни възможности за хора, занимаващи се с изкуство. За Швеция не знаеше нищо, освен че там е студено.

Облече най-хубавия си ленен костюм и опита да оправи косата си. Застанал пред огледалото обаче, осъзна, че с нищо не може да прикрие умората си. Изминалите месеци му се бяха отразили толкова зле, че черните къдрици бяха, кажи-речи, посивели и очите му вече изглеждаха не като очите на прочутия актьор, а като на човек, изтощен до краен предел.

На Октавио обаче изобщо не му пукаше за това. Ако беше пожелал да емигрира в САЩ преди година, щеше да се вбеси, че не са отговорили незабавно на писмото му. Преди година би се ужасил от дълбоките бръчки около устата и очите си, сивите кичури в косата си. Сега всичко това му се струваше безсмислено. Сега единственото му желание беше да осигури безопасността на семейството си и само за това имаше сили. Ако Швеция бе готова да ги приеме — и то бързо, — щеше да отиде там. Беше научил урока си — животът бе различен от киното, животът невинаги бе красив и поетичен — човек често трябваше да прави големи жертви заради хората, които обича.

Докато вървеше по коридора, Октавио видя през отворената врата, че Саломе спи в спалнята за гости. Главата й бе обърната в профил и Октавио забеляза, дори и от разстояние, колко подуто е все още лицето й.

Всеки път, щом погледнеше жена си, го изпълваше не само съжаление, но и гняв. Колко пъти беше повтарял и мислите си онзи разговор, в който тя го предупреди, че военните може да навредят на него или на семейството. Не каза: „Може да ме арестуват, Октавио“, дори след първото й задържане не каза: „Може пак да ме арестуват, Октавио!“.

Знаеше защо никога не беше изрекла това. Саломе бе предпочела той сам да вземе решението си. Беше чакала да поеме инициативата и да заяви: „Край! Спирам с критиките към Пиночет. Ще поставя семейството си на първо място“. А той не само я предаде, отказвайки да заеме тази позиция, но и се провали напълно, като не успя да защити жена си. Колко пъти — колко много пъти, по дяволите — беше повтарял в съзнанието си онзи следобед, когато спеше в градината, а военните дойдоха и отведоха жена му! Чувстваше се жалък и засрамен. Чувстваше се така, сякаш всичката му предишна самоувереност и предаността към така наречените му принципи се бяха стопили. Единственото, което изпитваше сега, бе съжаление и презрение към самия себе си. И въпреки че се молеше Саломе някой ден да му прости, Октавио беше сигурен, че той самият никога няма да си прости.

Доня Оливия четеше в гостната, разтворила книгата в скута си, когато Октавио мина край нея, облечен в най-хубавия си костюм.

— Благодаря, че я наглеждаш, Оливия — каза той почтително на тъща си.

— Знаеш, че не е нужно да ми благодариш, Октавио. Тя ми е дете. Вече ми се къса сърцето, че няма да мога винаги да се грижа за нея.

Октавио коленичи.

— Оливия, знаеш, че бих искал двамата с дон Фернандо да дойдете с нас. Знам, че би било много по-лесно за цялото семейство, ако можехте да сте с нас, но няма да ви позволят. Вашият живот не е застрашен, ако останете тук.

Очите на доня Оливия се напълниха със сълзи.

— Знам, Октавио, знам…

— Дори не съм сигурен дали Швеция ще ни приеме. Затова е толкова важно да направя добро впечатление на интервюто. — Той се изправи и приглади гънките на панталона си.

— Пожелавам ти успех — прошепна тя, макар че очевидно й беше трудно да го изрече. — Тя е единственото ми дете. Искам само да е в безопасност.