Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (41)

ХL.

Сантяго, Чили

февруари 1974-та

Дните се нижеха, а Октавио все така ставаше сутрин в седем и половина, пиеше кафе, целуваше децата си по челата и отиваше в града, където търсеше кой би могъл да му помогне да измъкне жена си от вила „Грималди“.

Минали бяха три седмици от отвличането на Саломе и Октавио си блъскаше главата как да я освободи, след като бе осъзнал, че няма да го пуснат да влезе в строго охраняваната вила.

Обаждаше се на всички хора, с които се беше сприятелил покрай филмовата индустрия, от най-скъпо платения режисьор до последния статист. Питаше ги дали имат връзки сред военните.

— Трябва да открия жена си — умоляваше ги, като се разкайваше за предишното си упорство и гордост.

— Предупреждавахме те, Октавио — оправда се един от тях. — Казвахме ти да спреш с публичните изказвания… Видя ли какво си навлече! Нищо не можем да направим. И ние имаме семейства, за които трябва да мислим.

Октавио затръшна телефона и наруга слушалката, която падна от апарата и увисна на кабела. После ритна стъклената врата на телефонната кабина, пъхна юмруци в джобовете си и като побъркан замърмори под носа си ругатни.

Късно вечер се връщаше в дома си, като се надяваше Консуела или тъща му да са сложили децата да спят, за да не вижда лицата им, които безмълвно питаха дали вече е открил майка им. Непоносимо беше всяка вечер да преживява едно и също — да се прибира без майка им, без отговори, без идея как да я спаси.

Нощем отчаянието му се засилваше още повече. Лежеше сам на спалнята им, до дългите сенки, които луната хвърляше върху празната половина. Терзаеше се от мисълта за страданията, които тя навярно търпеше. Къде ли спеше? В циментова килия или в барака с други затворници?

Не допускаше, че биха убили обичната му Саломе заради неговия инат и отказа му да подкрепи кървавия им режим. Ами ако… Чуваше как хората си шушукаха за масови гробове извън града, големи кратери, изкопани от войниците и пълни с тела, обезобразени до неузнаваемост от раните. Дали бяха постъпили така и с жена му?

Изобщо не мигваше. Лежеше като истукан, с чело, плувнало в пот. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото като восъчни. Очите му бяха замъглени.

Бяха изминали вече двайсет и три дни, откакто бе видял Саломе за последен път. Сутринта стана както обичайно, целуна децата за довиждане и тръгна към града. Но вече нямаше с кого да се срещне. Беше изчерпал всички възможности. Никой не отговаряше на обажданията му.

Кара, докато бензинът в резервоара му почти свърши и докато усети, че ще припадне от изтощение и от ужаса, че той е виновен за отвличането на жена си. Отчаян и объркан, в един миг осъзна, че кара не към портите на вила „Грималди“, а към главната катедрала в Сантяго. След като нямаше къде другаде да отиде, Октавио Рибейро се почувства привлечен от място, за което не се беше сещал и където не беше ходил от години.

Октавио не беше влизал в църква от кръщенето на най-малката си дъщеря. Дори и тогава не му се ходеше, но роднините му настояха за провеждане на ритуала. Вярваше в Църквата, в Светата троица и в Божиите заповеди. Но не се чувстваше удобно на дървената пейка, с лице към позлатения олтар и пълната с драматизъм статуя на прикования Исус. Това му се струваше неестествено. Октавио вярваше, че е много по-вероятно да се докосне до бог в градината си, сред дивите рози и в сянката на канелените и авокадовите дървета, отколкото в храма с неговите стъклописи. Бог беше в съпругата му и в децата.

След отвличането на жена си обаче бе започнал да се моли наум. Докато лежеше нощем, от време на време се улавяше, че си говори тихо. Ето, сега караше по улиците на Сантяго и се мъчеше да си спомни думите, които беше изричал като дете.

Радвай се, благодатна Марийо…

Благословена си Ти между жените…

Думите му се губеха.

Радвай се, благодатна Марийо…

Господ… Господ е с теб…

Благословена си Ти между жените…

Започна отново, този път машинално, опитваше се да си припомни думите, сякаш са филмови реплики, които е учил преди много време.

Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, Исус! Амин.

Имаше ли още? Не се сещаше.

Света Марийо, майко Божия, моли се за нас грешниците, сега и в часа на смъртта ни. Амин.

Така ли свършваше? „Май трябваше да водя децата на неделно училище“, каза си Октавио. „Как може да съм забравил тези молитви“, рече си с упрек, зарови пръсти в косата си и дръпна силно къдриците.

Как беше другата? Мислите му препускаха. Усещаше, че се нуждае от всичката помощ на света. Пък и да не помогне, няма да навреди, нали?

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия. Амин.

Дали бог го чуваше?

Осъзна, че всички тези молитви са хаотични прояви на отчаяние, а не слова на истински вярващ. Но знаеше, че е готов на всичко. Щеше да изпробва всичко. Само и само да върне жена си.

Струваше му се, че шофира от часове. Накрая видя високия купол на катедралата и спря на близкия паркинг.

Влезе боязливо. В църквата долови странния, но познат мирис, който не бе усещал от години. Дали миришеше на тамян, или на застоял въздух и влага от камъните? Не знаеше, но мирисът някак си го успокои. Пристъпи по пътеката и дочу шум от прелистване на молитвеници и напевния глас на свещеника, който водеше паството към заключителните псалми.

Известно време постоя прав, после приседна на една пейка. Всички редици изглеждаха пълни — предимно с мъже и жени, по-възрастни от Октавио, пенсионери, дошли на обедната служба.

— Братя и сестри, събрали сме се днес да служим и славим името на нашия бог — каза свещеникът в микрофона и паството зае местата си по пейките. — Днешната ми проповед е вдъхновена от историята на Исус Христос, нашия Свещен Отец. Той ни дава пример как трябва да живеем. Със собствената си кръв ни показа какво е себеотрицание, какво е истинска саможертва. — Свещеникът посочи с пръст резбованото разпятие над себе си, а образът на окървавения Христос се взираше в паството с цветните си стъклени очи. — Трябва да протегнем ръка, предлагаща помощ, на семействата си, на съседите, така щото тази страна и светът ни да бъдат изпълнени с любов, не с омраза. Трябва да се вгледаме в очите на всеки мъж и жена, да помогнем на онези, които са по-нуждаещи от нас. Всеки ден трябва да се стремим да бъдем по-добри хора.

Свещеникът направи пауза и вдигна ръце. Червените му ръкави се развяха като плащ на матадор.

— Всеки ден на земята има мрак. Всеки ден има злини и тъга. Сега сякаш повече от всякога. Има отчаяние и мъка. Да се постараем да внесем повече светлина в нашия свят. Да отворим сърцата си и да спомогнем за господството на истината и благотворителността.

Събралите се изрекоха дружно „Амин“ и свещеникът се приготви да завърши службата.

Октавио седеше на студената пейка, поразен от чутото. Сводестият таван и цветните стъкла засилваха просветлението му. След като беше изнесъл такава проповед, дали свещеникът не бе човекът, когото да помоли за помощ. Този човек нямаше да го отпрати с извинение, да отхвърли молбата му за съдействие. Току-що беше казал, че трябва да се помага на нуждаещите се. Че всеки трябва да допринесе за триумфа на доброто над злото. Свещеникът със сигурност щеше да му помогне. Ето защо, докато седеше на пейката и си припомняше проповедта, Октавио започва да репетира думите, с които щеше да се обърне към свещеника.

Изчака паството да се изниже през високите дъбови врати на църквата. А когато свещеникът се накани да се оттегли, скочи на крака и се втурна към него.

— Отец Сиснерос! — извика Октавио. Името бе научил от програмата. Гласът му отекна в празната катедрала и стресна свещеника.

— Да? — каза тихо той и се обърна към Октавио.

— Трябва да говоря с вас. Спешно е.

— Съжалявам, синко, но може ли да се върнеш след около два часа? До четири ще бъда зает в изповедалнята.

— Не, не мога да се върна тогава.

— Защо?

— Трябва да обсъдя с вас нещо важно.

Свещеникът погледна недоумяващо Октавио, тъй като досега не беше виждал лицето му сред паството си.

— Отче, трябва да ми отделите време сега. — Октавио се беше задъхал. — Въпрос на живот и смърт е!

Свещеникът повдигна вежди и се взря в очите на Октавио. Изненада се от настойчивостта на младия мъж и кимна.

— Добре тогава… Предполагам, че мога да закъснея няколко минути. Заповядай с мен в кабинета ми. — Той вдигна ръка и направи знак на Октавио да го последва.

Октавио тръгна след свещеника. През тясната врата излязоха в коридор с красиво резбовани стени. Минаха покрай параклис с миниатюрен купол с мозайка и по коридор с портрети на кардинали и епископи в алени одежди с позлатени кръстове.

— Влез, синко.

Октавио влезе в малкия, облицован с дърво кабинет.

Отецът свали официалните си одежди. Горното бяло расо с червени ръкави и ален пояс. Отдолу носеше черна униформа с бяла свещеническа якичка.

— Седни.

Октавио седна и сви ръце в скута си.

— Е — каза свещеникът и хвърли бърз поглед на часовника си, — как мога да ти помогна по този въпрос на живот и смърт?

— Ами… — заекна Октавио. — Жена ми… майка на три деца… беше отвлечена.

— Отвлечена?

— Да, беше отвлечена от военните.

Свещеникът поклати глава. На два пъти се бяха обърнали към него по такъв повод, но той беше насърчил роднините да се свържат с полицията. Беше им казал, че не може да им помогне.

Въпреки че и двата пъти го заболя, когато отпрати скърбящите роднини, простата истина беше, че го направи, защото не му достигна смелост да помогне. През изминалия месец беше чул за поне трима изчезнали свещеници, вероятно попаднали в ръцете на военните.

Предполагаемата бруталност на новия режим го отвращаваше, но никога не бе проявявал склонност сам да се излага на потенциална опасност. Като църковен пратеник от Колумбия се беше зарадвал на идването си в Чили, защото това означаваше издигане в кариерата. Надяваше се един ден да стане епископ и със сигурност не искаше междувременно да привлича нежелано внимание към себе си, като се меси в делата на чужда държава.

Свещеникът сплете розовите си пръсти върху бюрото и каза възможно най-деликатно:

— Това звучи ужасно… Но се опасявам, че не мога да направя почти нищо. Аз съм просто свещеник, при това чужденец.

Той въздъхна и се облегна назад на стола си.

— Наистина съжалявам — каза и вдигна длани към тавана.

— Какво значи, че не можете да направите нищо? Чух проповедта ви, там, в църквата, призовахте поне стотини души да помагат на съседите си. Казахте на паството, че като божии чада трябва да обединим усилията си, за да устоим на злото в този свят.

— Да, разбира се, че го казах. Но аз няма какво да направя, за да ти помогна.

Октавио поклати глава.

— Имало е времена, когато човек е идвал в църквата е молба за помощ и я е получавал.

— Разбира се, това още се случва, синко. Но сега са трудни времена.

— Според мен Исус е казал, че времената са трудни и когато Пилат е заповядал да го разпнат.

— Не си справедлив, синко. Знаеш не по-зле от мен колко несигурна е ситуацията в този град.

Октавио беше на предела на силите си. Чувстваше се толкова уморен, толкова изтощен да търси под дърво и камък жена си, да моли за помощ приятели, познати, приятели на приятели и кого ли още не. Ала всички му казваха, че не могат да направят нищо. Сега срещу него седеше свещеник, човек, който се бе заклел да помага на хората, на паството, чийто пастир беше. Как бе възможно този човек да му откаже помощ?

Октавио си пое дълбоко дъх и се облегна назад на стола си. Притисна очи с пръсти и разтри вежди, за да се овладее.

„Трябва да си представя това като предизвикателство, като нова роля — помисли си. — Трябва да впрегна умението си да убеждавам. За бога, в края на краищата точно това доведе Неруда и Алиенде при мен. Това трябва да стане най-великото ми изпълнение“.

Така че Октавио се взря в отеца, както преди три години бе обучавал Алиенде да гледа към камерата. Отвори широко очи, вирна леко брадичка и се вторачи в свещеника.

— Отче — рече сериозно, — по акцента ви отгатвам, че не сте от Чили, значи никога не сте чували за мен. Аз съм, или по-скоро би трябвало да кажа бях, актьор. Много известен актьор. Ще забележите, че не казвам много добър актьор. Просто известен. Сега го осъзнавам… Играех все едни и същи роли. На романтичния герой, който винаги успява да победи — и да спаси момичето — с няколко прояви на смелост, залегнали в сюжета, които неизменно гарантираха щастливия край.

Октавио замълча и отново се втренчи в свещеника, който сега го гледаше като хипнотизиран. Омагьосана публика от един зрител.

— Сега знам, че моят живот, животът на съпругата ми и децата не зависят от милостта на сценаристите. Знам, че има вероятност тази история да не завърши щастливо, макар че отчаяно се опитвам да не мисля за това в момента. Ако допусках, че любовната история между жена ми и мен ще завърши с трагедия, не бих останал жив и една нощ още.

Вече не мога да спя. Вегетирам в някакъв кошмар, който няма край. Имам син и две дъщери, които всяка вечер ме питат кога майка им ще се прибере у дома. Имам тъст, който ме гледа с отвращение, и тъща, която ме гледа със страх. Само че се чувствам напълно безпомощен. Никой не може да ми помогне. Никой — дори и хората, които смятах за свои най-близки приятели — не отговарят на обажданията ми. Станах парий в свят, в който някога бях провъзгласен за любимец.

Какво да направя, отче? На екрана играех герой, но в истинския живот се провалих. Не успях да спася жената, която обичам повече от всичко на света, моята съпруга, майката на трите ми деца.

Мога да застана тук и да се закълна пред вас, пред бог, че не е направила нищо нередно. Никога не е извършвали престъпление, освен може би, че изпитва обич и доверие към глупак като мен.

Свещеникът поклати глава.

— Затворена е без вина. Не е произнесла и една дума срещу режима. Признавам, че не мога да кажа същото за себе си — заявявам го открито, — но жена ми, Саломе, е арестувана без причина. — Гласът на Октавио не потрепваше, очите му не се отделяха от очите на свещеника. — Моля ви, моля ви, помогнете ми да я открия. Вие сте последната, едничката надежда за мен и децата ми. След като чух проповедта ви преди малко, разбрах, че сте единственият човек, към когото мога да се обърна в днешните времена, в които вярата ми е подложена на изпитание. Моля, не отказвайте на мен и децата ми, умолявам ви, помогнете ми да спася жената, която обичам толкова отчаяно.

Миг-два свещеникът остана напълно вцепенен от думите на Октавио. Сетне си пое дълбоко дъх, намести се на кожения си стол и каза:

— Изложихте силни аргументи и усетих, че говорите искрено, с открито сърце и вяра в бога. Прав сте да цитирате проповедта ми и да изтъкнете моето лицемерие.

След тези думи замълча и се замисли. Не можеше да скрие, че се чувства лично предизвикан. Как да се престори, че нищо не знае, и да не реагира, ако този човек казваше истината: че една християнка, майка на три деца и предана съпруга и дъщеря, е била затворена без вина?

Замисли се за другите, които бяха минали през тази врата в търсене на своите изчезнали близки. Тогава различни жени го помолиха за помощ да открият изчезнал съпруг, брат, син. Но досега не беше чувал за отвлечена жена. В предишните случаи бе предположил, че поне са силни мъже, които могат да оцелеят в трудна ситуация, че са осъзнавали рисковете, които са поемали, оспорвайки властта на военните. Ако обаче това, което този мъж казваше, беше вярно и бяха отвлекли една млада майка без вина, как би могъл да живее в мир със себе си при отказ поне да провери обстоятелствата около нейното изчезване?

На тригодишна възраст бе загубил собствената си майка и баща му се грижи за него в продължение на десет години, преди да го прати в семинарията. В първите си години като свещеник винаги се опитваше да балансира между желанието да помага на другите и амбициите си някой ден да достигне висок църковен сан. Като чу пламенната молба за помощ на този човек и като се сети за собствения си жесток и страхлив отговор в началото, се почувства силно засрамен. В края на краищата беше израснал без майка. Ако имаше възможност да спести тази съдба на друго дете, не трябваше ли да направи всичко по силите си?

Това, че бе избрал лесния път при предишните си срещи със семейства на изчезнали, сега тежеше на съвестта му. Как да очаква от паството си да прави нещо, което той самият отказваше? Нима собственият му живот беше толкова ценен, че не можеше да го рискува, за да спаси нейния? Нима Христос не бе пожертвал своя живот в името на следовниците си?

Този път щеше да събере цялата си духовна сила и да постъпи правилно. Да направи това, което се бе заклел да прави, поемайки пътя на духовник. Така че реши да помогне на този мъж, на тези деца, независимо от риска, на който се излагаше.

След като обмисли решението си, свещеникът вдигна глава, измести се напред на стола си и погледна Октавио със същата настойчивост, която беше видял в очите на младия актьор.

— Въпреки че вероятно рискувам собствената си безопасност и застрашавам кариерата си, обещавам да направя всичко по силите си, за да помогна. Аз самият знам какво е да растеш в семейство без майка. Моята майка почина, когато бях на три. Ще направя каквото мога, та майката на твоите деца да се върне при тях.

— Благодаря ви, отче — промълви Октавио, останал без дъх. Беше притиснал ръка към гърдите си в очакване свещеникът да даде отговора, който така отчаяно желаеше да чуе. Най-после беше намерил кой да му помогне.

— Имаш ли представа къде са отвели жена ти? — попити свещеникът.

— Предполагам, че във вила „Грималди“.

— Предполагаш?

— Това са били последните думи на жена ми, преди да я отведат.

— Разбирам.

— Ходих дотам с колата си, гъмжи от военни полицаи.

Свещеникът се намръщи и разтри челото си с пръст.

— Мисля, че утре трябва да се върнеш тук. Двамата ще отидем до тази вила „Грималди“ и ще видим дали тя наистина е затвор, както твърдиш.

— Ами военните?

— Какво военните? — Свещеникът сплете пръсти върху бюрото си. — Аз съм свещеник, изпратен тук от Обединените нации, дошъл съм от Богота и изпълнявам мисията си. Ще облека расото си за международни срещи. Ако изпаднем в опасност, се надявам то да напомни на войниците, че съм под закрилата на международните закони.

— Да — съгласи се Октавио.

— Ще се облечеш като мой помощник. Ще ти дам назаем черна риза с бяла свещеническа якичка, но ми обещай, че докато сме там, ще си мълчиш. Остави аз да говоря.

— Да, разбира се. Но какво смятате да кажете?

— Ще попитам военните дали при тях се намира жена, която е съпруга и майка на три деца. И ако е така, ще настоявам незабавно да я освободят в името на бог.

Свещеникът се изправи, отиде до закачалката и свали расото си от кукичката.

— Но това ще направим утре, сега вече закъснявам за изповедалнята.

— Разбира се.

— Утре след обедната служба ме чакай тук.

— Непременно! — Октавио усети прилив на адреналин в тялото си. — Благодаря, отче.

Онзи следобед Октавио излезе от църквата разтреперан. Монологът му пред свещеника беше по-пламенен от което и да било негово изпълнение като актьор. Като минаваше покрай празните пейки в църквата, изпита по-голямо удовлетворение, отколкото ако беше изнесъл представление пред хилядна публика от обожаващи го почитатели. Най-после се беше сдобил със съюзник, човек, който му вярваше и се бе заклел да помогне на Саломе. Тук нямаше камери, но Октавио, който беше склонен към драматични жестове, допря устни до треперещите си пръсти и изпрати въздушна целувка на Богородица, преди да бутне тежката врата на църквата.