Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (70)

LХІХ.

Вестерос, Швеция

ноември 1998-а

Апартаментът все още не беше разтребен след партито. Саломе не беше измила чиниите и чашите, тъй като останаха да си говорят до късно през нощта.

Тя отиде в тясната кухня и напълни чайника с вода, за да направи чай.

Погледна през прозореца и забеляза меката сива светлина, която се стелеше над покривите. Дните ставаха все по-къси и Саломе копнееше за пролетта. Студените скандинавски зими никак не й понасяха и когато я налягаше твърде силна меланхолия, си мислеше за това как на другия край на света, в Чили, е почти лято.

Сега обаче Саломе осъзна, че каквото и да се случеше, независимо дали Пиночет щеше да бъде съден за действията си, или не, тя не можеше да се върне в родината си. Децата й бяха намерили партньорите си в Швеция и щяха да изградят семействата си тук. Родителите й бяха мъртви и освен спомените там вече не й беше останало нищо. След всички тези години Саломе най-после се беше примирила с перспективата да остане в Швеция до края на живота си.

Освен това беше свикнала да живее сама. Беше свикнала със звука на собственото си дишане и движенията на ръцете си, когато обхождаха рафтовете и докосваха предметите от колекциите. Независимо от всичко през последните няколко години Октавио й липсваше все повече и повече, макар да не беше съвсем сигурна защо. Може би беше свързано с началото на старостта и това, че виждаше децата си пораснали и всяко от тях — открило любовта. Но през това време Октавио й беше останал добър приятел, човек, който — осъзнаваше го с благодарност — отказваше просто да се изниже от живота й. И понякога Саломе се изненадваше от възродените си чувства към него. Дори се случваше късно нощем да си мисли за него със същия плам, с който копнееше за любимия си като ученичка.

Изпразни буркана с миди във ваната, за да си представи, че се къпе в морето, и си пусна стара плоча.

Водата миришеше на сол и пясък. Тя вдигна косата си на кок и потопи тяло във водата, като внимаваше да не се пореже на някоя мида. Затвори очи и се замисли за Чили. Представи си безкрайните плажове на Виня дел Мар. Представи си градината на розовата къща и си спомни как с Октавио се любеха под авокадовото дърво, когато прислужницата беше излязла, а децата бяха на училище.

От години не си беше позволявала да изживее отново онези хубави времена. Ала много спомени, заключени в нея, й носеха радост. Сега просто трябваше да ги извика и да ги изживее отново.

В осем без петнайсет излезе от ваната. Дългото киснене във водата бе пробудило чувствеността й и тя неочаквано се улови, че се върти около тоалетката си. Напръска се с вода, в която бяха накиснати цветчета от гардения. Очерта очите си със стар черен молив и сложи руж на бузите и устните си. Сякаш отново бе онази нервна и превъзбудена ученичка, която се подготвя за любовна среща под звездите. Макар че всъщност очакваше да прекара нощта сама.

Изненада се, когато чу звънеца на вратата. Бързо се уви в халат и отиде да види кой я търси.

— Кой е? — попита, докато махаше резето.

— Аз съм, Саломе.

Щом отвори вратата, видя Октавио с голям букет от диви цветя.

— Искам да дойда с теб, Саломе! — изрече бързо той.

— Какво? — смая се Саломе. После поклати глава. — Влез. — Покани го с жест. Пое цветята от ръцете му и го насочи към дивана.

След като сложи цветята в кана със студена вода, отиде в спалнята и облече пуловер и панталон. Разбуха косата си и провери грима в огледалото.

Октавио седеше на ръба на дивана, подпрял длани на коленете.

— Обмислих го внимателно, Саломе. Искам да дойда с теб в Англия. — Той заекна леко. — Искам да бъда до теб. Искам да чуя как разказваш историята си.

Тя го погледна изненадана.

— Октавио, не е необходимо. — Инстинктивно се възпротиви на предложението. — Познаваш ме, ще се справя.

— Тук не става въпрос за необходимост — каза той, без да сваля очи от нея. Само преди секунди обходи с поглед предметите, разпилени из апартамента. Парчета счупено стъкло, пукнати порцеланови фигурки с иначе съвършени черти. Порази го мисълта, че между Саломе и колекциите й няма почти никаква разлика. Беше счупена и поправена и тъй като белезите й никога нямаше да изчезнат, се беше обградила с вещи, които също като нея бяха повредени, ала запазили красотата си. Чувстваше, че сега я обича повече от всякога. Защото беше победила белезите. Беше се помирила с миналото си.

Искаше му се да намери стихотворение, което би могъл да й изрецитира, за да й каже простичко и ясно какво чувства. Но си даваше сметка, че бяха стигнали до момент от живота си, в който поезията, изкуството, красотата имаха други измерения.

Така че й каза онова, което дълги години беше таил в сърцето си, но никога не беше успял да изрече.

— Египтянке… — Гласът му потрепери. — Моля те, позволи ми сега да се погрижа за теб така, както трябваше да го направя преди двайсет и пет години.

Очите на Саломе грейнаха от облекчение и радост, защото беше чакала цяла вечност да чуе тези думи от него.

Октавио нямаше вече глас дори да прошепне нещо, така че изрече беззвучно: Обичам те.

Саломе Ерера погледна бившия си съпруг със същите влажни очи, с които се беше взряла в него вечерта, когато беше разпръснал портокали в краката й и я беше целунал за пръв път под обсипаното със звезди небе. Усети как треперещите й пръсти се протегнаха към неговите над маншета на памучната му риза.

И направи това, за което мечтаеше от толкова години. Хвана го за ръка.