Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rhythm Of Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Алисън Ричман

Заглавие: Ритъмът на спомените

Преводач: Дори Габровска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1324-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2159

История

  1. — Добавяне

ХХХІХ.

Сантяго, Чили

януари 1974-та

Октавио не можеше да спи. Мислите му препускаха. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Не знаеше откъде да започне. Чувстваше се разкъсан от моралната дилема. Действията и предаността му към принципите му бяха довели него и семейството му до тази ужасна ситуация. Открай време се гордееше с убежденията си, с непоклатимите си морални устои. Ако беше подкрепил режима, който бе екзекутирал президента на нацията и установил военна диктатура в страната, щеше да се чувства като лицемер. А дори самата дума караше Октавио да се сгърчи от болка.

Но сега неговите убеждения директно засягаха безопасността на семейството му. Жена му беше отвлечена и вероятно подложена на изтезания, и то само заради упорития му отказ да престъпи убежденията си. А тази мисъл бе непоносима.

С всеки изминал час след изчезването на Саломе страховете и напрежението му ставаха все по-мъчителни. Чудеше се дали да не се обади в някой вестник и публично да се откаже от критиките си към генерала, да си уреди тайна среща, на която да заяви, че е преосмислил възгледите си и вече смята Пиночет за справедлив и законен лидер. Представяше си как казва: „Дълбоко съм сгрешил! Само върнете жена ми и ще се превърна в покорен и примирен слуга на държавата“.

Но в крайна сметка Октавио се отказа от този вариант. Каква полза щеше да има от него! Генералът щеше да разбере, че Октавио лъже, и той и семейството му щяха да останат под подозрение. Не, нямаше да се откаже от твърденията си, но нямаше и да влоши положението, продължавайки критиката към новия режим.

Утре тръгвам с колата из града и няма да спра, докато не открия тази вила „Грималди“, каза си той. Щеше да спаси жена си. Щеше да намери начин да върне хубавия им живот.

На следващата сутрин, след като тъща му обясни къде предполага, че се намира вила „Грималди“, Октавио Рибейро се приготви да потегли с малката си оранжева ланча да издирва жена си.

Глътна набързо кафето си, целуна децата по челата и каза на прислужницата, че не е сигурен кога ще се върне.

— Не знам колко време ще се забавя. Но няма да се спра, докато не открия майка им.

Той все още отричаше реалността. Не можеше да повярва, че в Чили една жена може да бъде отвлечена от дома си и задържана за престъпление, което не е извършила.

Животът на Октавио се беше превърнал в истинска драма, която обаче според него щеше да приключи щастливо. Не биваше да губи вярата си, че Саломе е жива и той ще успее да я спаси. Без това самовнушение не би могъл да изпълни ролята, която сам си беше избрал — ролята на спасител и покаян съпруг. Ако не успееше да я върне, как щеше да живее с вината, че той е причината за отвличането й? Не я беше послушал, сега си даваше сметка за това. Тя беше предвидила неприятностите преди него.

Караше през лъкатушните улици на Сантяго. Покрай редици къщи с грижливо окосени морави и разцъфтели градини, покрай училища, в които пристигаха автобуси с деца.

Как може всичко да изглежда толкова измамно нормално, мислеше си Октавио. Ако не беше познавал Алиенде лично, ако собствената му жена не бе отвлечена посред бял ден от прага на дома им, може би и той щеше да смята, че животът в Чили се е върнал към нормалния си ход.

Не знаеше какво ще прави, когато стигне до целта си. Нямаше представа как изглеждаше онова място или как щеше да се вмъкне вътре. Но сега не можеше да мисли затова. Просто трябваше да го открие, а после щеше да реши какво да предприеме.

Според тъща му вилата се намираше в едно от прашните предградия на север от града, в район, наречен Пенялолен. Каза му, че ако след петнайсет километра свие по някое от второстепенните шосета, рано или късно ще попадне на нея. Поне така си спомняла.

Беше натикал картата в кожената си чанта и добавил и един кат дрехи за преобличане. Не знаеше какво ще му трябва за пътуването. Знаеше само, че трябва да тръгне и да започне издирването. Ако седеше и чакаше да стане чудо и Саломе да се върне, щеше да се побърка.

Шофираше от часове, а още не бе видял и следа от вилата, която му описа доня Оливия.

— Имаше кула — сети се тя. — Ех, да можех да се обадя на семейството и да попитам за точния адрес…

Прецениха обаче, че не е разумно да го правят, за да не се разчуе новината за отвличането на Саломе.

— Не можем да се доверим на никого — съгласи се с Октавио дон Фернандо. — Никой не бива да научи, иначе може да ни сполети и друго зло.

Пита за вилата неколцина фермери по пътя. Няколко жени, които чакаха на автобусна спирка.

— Някъде натам — отвръщаха хората и сочеха. Почти всички бяха чували за нея, но никой не знаеше точния адрес.

Накрая Октавио спря да си вземе сандвич в крайпътно кафене и там откри човек, който му даде по-подробно указание.

— Още три километра и ще я намерите. Но е оградена от карабинери — предупреди го старецът.

Октавио кимна с благодарност и остави няколко монети, за да плати питието на възрастния господин.

 

 

Сега, след като знаеше къде се намира вилата, Октавио осъзна, че трябва да измисли някаква стратегия. В случай че думите на стареца бяха верни, щеше да спре на известно разстояние, за да не го забележат полицаите. Ако някой заподозреше, че шпионира щабквартирата им, щяха веднага да го арестуват.

Измина броени метри и реши да спре край пътя, за да обмисли действията си. През ума му минаха всички неща, които би направил, ако това беше филмов сценарий. Можеше да отвлече някой войник, да открадне униформата му и да влезе във вилата дегизиран. Или да прикрие колата си с клони и да изчака някой джип да спре край пътя, после да скочи незабелязано в багажника му и така да се вмъкне зад оградата.

Но не, всичко това беше неосъществимо. Бяха просто клишета в лошо написани сценарии.

Покрай колата му постоянно минаваха големи военни камиони, един след друг. Вдигайки прахоляк, по черния път профучаваха зелени армейски джипове с издути брезентови платнища. Изведнъж Октавио осъзна, че старецът в кафенето му е казал истината. Беше почти изключено да се промъкне незабелязано. Нямаше начин да не привлече вниманието към себе си. Лицето му пламна от следобедната жега.

Как да постъпи? Едва не се задави от отчаяние. Очите му се напълниха със сълзи.

Удари с юмруци по кормилото.

— Мили боже! Какво да направя?

В същия миг му се прииска никога да не беше преписвал проклетите стихотворения на Пабло Неруда и се прокле, че се е поддал на влиянието на поета, който го беше запознал с Алиенде. Защо не можеше да върне времето назад? Но сега беше твърде късно, злото бе сторено. Не на себе си от отчаяние, Октавио запали двигателя и потегли обратно към дома си.