Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (6)

V.

Лас Вертиентес, Чили

декември 1965-а

Преди да кажат на родителите й, Саломе криеше бременността си. Стягаше корема си с парчета плат и размени униформата си с момиче, което носеше два номера по-големи дрехи. Ядеше съвсем малко, та бебето да не расте прекалено бързо, и се стараеше да е винаги подготвена за учебните часове. Но ето че под очите й започнаха да се появяват тъмни кръгове. Гърдите й наедряха и краката й взеха да се подуват, така че трудно обуваше обувките си.

— Трябва да кажем на родителите ми, преди монахините да го направят — настояваше Саломе.

— Ще им кажа, когато сме готови да планираме сватбата — отвръщаше той.

Слагаше ръка на корема й и се чудеше на кого ще прилича детето. Ако беше момиче, Октавио си представяше, че ще е красиво като майка си, с нейните издължени аристократични очи и пълни устни. Щяха да я нарекат Бланка и тя щеше да бъде символ на тяхната любов. Бяла и чиста.

Ако бъдеха благословени със син, Октавио се надяваше той да е силен и честен. Да се превърне в мъж, който може да носи отговорност и да оцелява в трудни времена. Щяха да го нарекат Рафаел, защото според Саломе името бе вълшебно и божествено.

— На староеврейски — прошепна Саломе на любимия си — означава „Бог изцелява всички“.

Когато се отправи на среща с бъдещите си роднини, Октавио се помъчи да прикрие нервността си. Осъзнаваше, че произходът му е по-долен от този на любимата жена. Баща му от седемнайсетгодишна възраст работеше в един и същи магазин и макар че няколко пъти го бяха повишавали, семейството живееше скромно и непретенциозно. Къщата им беше по-малка от тази на Саломе. Той делеше една стая с двамата си по-големи братя, а майка му и баща му спяха на пода в миниатюрна стаичка до кухнята. Беше син на родители от работническата класа и ги беше разочаровал горчиво, защото бе първият от рода, приет да учи в университет, а бе избрал да следва литература, вместо някоя по-практична специалност като медицина или право.

Но пък той никога не се бе отличавал с практичност. Откакто се беше научил да чете, не вдигаше глава от книгите — вечният мечтател, който разсеяно забравяше задълженията си. Според семейството му той изобщо не живееше на този свят.

От дванайсетгодишна възраст знаеше, че не може да води съществуването на баща си. Който ходеше в един и същи магазин, всъщност барака, където продаваше инструменти на едни и същи хора от един и същи малък град, ден след ден, година след година. Така че момчето учеше усилено и спечели стипендия, единствената му възможност да се спаси от бащината си съдба. В университета откри не само поезията, но и нещо по-важно — любовта.

Не искаше Саломе да си мисли, че се страхува от срещата с баща й. Вътрешно обаче трепереше от ужас. Бащата на Саломе бе първият лекар — освен неговия педиатър, — с когото щеше да се срещне. Знаеше, че няма титли, нито работа, нито пари. Ала имаше любовта си. И наивно вярваше, че това е достатъчно.

Родителите й не бяха никак очаровани, когато Саломе се прибра бременна в третия месец и следвана по петите от Октавио. Красивата дъщеря, която бяха изпратили в манастир, се завърна в дома си с бохемски вид. Косата й беше дълга и непокорно разпусната. Нямаше ги стегнатите плитки, които носеше от малка. Гърдите й бяха наедрели и се подаваха от униформената блуза, а коремът й бе леко закръглен. Беше едва на осемнайсет.

— Ние се обичаме, татко — заяви Саломе. Баща й стоеше пред нея, висок и слаб като вейка. Гледаше я с каменно изражение, неспособен да допусне, че любимата му дъщеря е бременна.

Дон Фернандо открай време хранеше големи надежди за единствената си дъщеря. Твърдо вярваше, че смелото му и умно момиче ще се омъжи за човек, който й подхожда. А сега стоеше пред безценната си рожба и не можеше да проумее, че е влюбена в този безработен студент, който нямаше пукната пара.

— Обичам дъщеря ви, доктор Ерера — каза Октавио с отрепетиран глас, за да прикрие нервността си. — Не желая нищо толкова силно, колкото тя да стане моя жена.

— Може ли да попитам на колко години сте?

— На двайсет, господине.

— Работите ли?

— Не, господине. Следвам литература в университета в Консепсион.

Дон Фернандо изобщо не се впечатли от думите на младия Октавио.

— И как ще издържате жена и дете със студентската си стипендия?

— Ще се справим, господине. Винаги съм проявявал усърдие. Спечелих една от няколкото университетски стипендии…

Дон Фернандо прекъсна младежа.

— Смятате, че ще можете да преживявате с тази жалка издръжка?

По челото на Октавио избиха първите миниатюрни капчици пот. Искаше да извади носната си кърпа, но не посмя, за да не издаде колко смутен се чувства.

— Любовта е по-важна от парите — заяви той убедено. Отчаяно искаше Саломе да го види смело изправен пред баща й, а не страхливо свит. — Осъзнавам, че с дъщеря ви имаме различен произход, но я обичам. Предан съм й. Ще посветя живота си на това да я направя щастлива. Надявам се да оцените, че съм интелигентен човек, който се труди упорито, за да постигне по-добър живот чрез образованието си, и има най-искрени намерения да…

— Това, което виждам — прекъсна го дон Фернандо с едва овладян глас, — е, че сте мъж, който е обезчестил дъщеря ми и е напълнил главата й с безсмислени поетични фантазии. Виждам, че сте безгрижен студент, който няма абсолютно никаква представа как функционира този свят!

Доня Оливия стоеше до съпруга си недоумяваща, с ледено изражение. Чудеше как беше възможно дъщеря им да се появи в дома си по този начин. Чувстваше се наранена, задето Саломе не й се беше доверила. Предпочете да не напомня на мъжа си, че майчината й интуиция се е оказала вярна. Тя беше настоявала да не изпращат дъщеря си в училище толкова далече от дома им.

Доня Оливия заговори, за да поуспокои духовете:

— Дон Октавио — каза тихо, — как можем да бъдем сигурни, че любовта ви към дъщеря ни е искрена?

Октавио се извърна от строгите погледи на родителите на Саломе и потъна в очите на любимата си.

— Заради нея ставам всяка сутрин, за нея мисля, щом чуя любовна песен. Никога досега не съм познавал такава сладост, нито съм мечтал, че ще открия създание, което така да плени ума и душата ми. Позволете ми да стана неин съпруг и за мен това ще бъде най-скъпоценната титла. Ще я защитавам. Ще се грижа да бъде в безопасност, да бъде обичана и животът й да бъде пълен с чудеса и радост.

Доня Оливия се трогна от думите на младежа, който стоеше пред нея, но съпругът й очевидно беше на друго мнение.

— Аз съм на петдесет и три години и знам, че за да осигуриш храна и покрив за семейството, се изисква много повече от любов.

— Татко… — обади се Саломе.

— Недей, всичко е наред — увери я Октавио и постави дланта си в нейната. Опитваше се да изглежда силен, но дон Фернандо явно го беше изплашил. Нямаше с какво да впечатли възрастния мъж. Знаеше, че след като завършеше университета, шансовете му за кариера бяха съвсем ограничени. Би могъл да стане учител или евентуално журналист, само че тези професии не можеха да осигурят на Саломе лукса, на който бе свикнала от малка.

Но Октавио вярваше, че всичко все някак ще се нареди. Може би защото открай време бе мечтател. Може би заради убеждението си, че в живота и любовта нещата завършват с хепиенд. Така че сега впери поглед в изразяващото неодобрение лице на бъдещия си тъст и изрече с най-вдъхновения си глас:

— Хайде да се споразумеем, доктор Ерера. Позволете ми да се оженя за дъщеря ви, преди бременността й да проличи, за да можем да се венчаем в църква, а аз се заклевам, че докато детето се роди, ще си намеря работа, с която ще осигуря на дъщеря ви и внучето ви живота, който заслужават.

Дон Фернандо остана скептично настроен към младежа, но в крайна сметка, изправен пред възможния позор, произтичащ от бременността на неомъжената му дъщеря, с неохота се съгласи.