Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (21)

ХХ.

Гьотеборг, Швеция

април 1970-а

Кая цял живот си беше представяла, че в деня на сватбата си ще изглежда като майка си на портрета, който пазеше, от както се помнеше. Като малка стоеше в стаята си в Швеция с букет виолетки и сладък грах в ръцете и венец от цветя и косата и се опитваше да си представи деня, когато ще погледне избледнялата черно-бяла фотография и ще разпознае себе си в образа на отдавна изгубената си майка. Защото в нейните мисли майка й не остаряваше. Завинаги щеше да си остане слабата жена от снимката, чиито деликатни черти изглеждаха като изсечени в прясно навалелия сняг.

Ето че сватбеният й ден бе настъпил и Кая започна да се подготвя за церемонията. Тъй като осиновителите й бяха починали, помоли Самуел за скромна гражданска церемония — ако сключеха църковен брак, нямаше кой да я предаде на младоженеца.

Вярно, компанията на Астрид не й липсваше. Тя никога не се беше държала мило с нея и не би положила специално старание за сватбата на осиновената си дъщеря. А що се отнася до любовта, Астрид бе проверила всички книги на Кая и откъснала до една страниците, посветени на любовта. Всичко, свързано със секса, също бе премахнато от къщата. Сякаш презрението, което изпитваше към самата себе си, й пречеше да види хубавото в света. А любовта беше врагът в личната й война.

Виж, ако беше жив, осиновителят й щеше да я прегърне и да я притисне до гърдите си, преди да я поведе по пътеката към олтара. Кая знаеше, че сега той й се усмихва от небето.

След като известно време крачи нервно напред-назад, Кая реши да си пусне лека оперна музика на стария грамофон, с надеждата да успокои нервите си. Прегледа плочите си, избра „Вълшебната флейта“ на Моцарт и внимателно постави игличката върху плочата. Музиката се разнесе из апартамента, а тя изми дългата си руса коса, изсуши я, сплете я на плитка и накрая я сви на хлабав кок.

„Ще бъде глупаво да си сложа цветя в косата“, помисли си Кая, после се упрекна, че е толкова сантиментална. В края на краищата церемонията щеше да се състои в кметството… Но през всичките тези години си беше представяла как ще изглежда като майка си на онзи така скъп за нея портрет. Спокойната й осанка. Дългата бяла рокля, виолетките и жасминът във вдигнатата на кок коса. Сега, докато изучаваше собственото си лице в огледалото, не видя нищо от жената, която така отчаяно бе копняла да познава и обича.

Никога нямаше да научи, че майка й също беше загубила своята майка на толкова ранна възраст. Че жените от рода й носеха кръстчето едва ли не от памтивека. Ала това, което знаеше, беше, че същото кръстче някога е докосвало кожата на майка й, а сега нейната. И по някакъв, макар и незначителен начин това й носеше утеха.

Кая отиде до нощното си шкафче и извади снимката на майка си точно когато някъде зад нея една от ариите стигна до кресчендо. С годините черно-белите цветове бяха избледнели от слънцето до меко сиво. Кая се вгледа напрегнато в снимката.

— Днес трябва да съм радостна — заповяда си тя. — Ще се омъжа за своя любим.

Въпреки това над нея тегнеше тъга. Не че не се вълнуваше от сватбата — всъщност обичаше и ценеше Самуел и отчаяно желаеше да му стане съпруга. Най-после беше открила човек, който да я обича и цени. Просто й липсваше женска компания, на каквато според нея се радваше всяка булка. Искаше й се да има с кого да сподели тези моменти преди сватбата.

Да, сега беше сама, нямаше кой да й помогне да се облече. Да сплете косата й или да разтрие раменете й. И по-важното — да се покикоти глупаво с нея в последния момент или да успокои нервността й преди церемонията. При липсата на майка най-добрият вариант би била някоя приятелка. Но двамата със Самуел бяха неразделни още от първия й семестър, а и Кая имаше съвсем малко приятели в Гьотеборг.

Когато довърши грима и сложи малко парфюм зад ушите си, тя съжали, че не е избрала да бъде с рокля. Провесеният на вратата на гардероба костюм, купен преди седмица, й се стори ужасно семпъл. Кая се запита защо изобщо го е избрала, толкова малко й харесваше в момента.

Продавачката й каза, че коприната е внос от Франция и че късата пола и широкият ревер са последен писък на модата. Освен това й препоръча подходящи аксесоари: малка кръгла шапка и меки кожени ръкавици.

Кая извади покупките си от парфюмираната фина хартия, облече костюма, закрепи шапката на главата си със специалните игли, пъхна тънките си пръсти в ръкавиците и намести полата си.

След няколко внимателни крачки Кая се огледа продължително в огледалото. Едва се позна. Стори й се, че прилича на съпруга на посланик, а не на булка. Тънкият й кръст беше скрит под закопчаното сако, а кокът не се виждаше от шапката. Дори фините й пръсти бяха скрити в кожените ръкавици.

„Абсурд е да отида в този вид“, помисли си тя и пръстите й се разтрепериха, защото часовникът показваше, че вече минава десет и половина. Трябваше да се срещне със Самуел след по-малко от час.

Взе пак снимката на майка си и се взря в нея още по-съсредоточено, отколкото преди минути.

Майка й сияеше. Изглеждаше така, както би трябвало да изглежда една булка — невинна и млада.

Контрастът с нейния външен вид толкова я потисна, че Кая реши да махне шапката и ръкавиците. Разкопча сакото на костюма и свали полата. След секунди остана в средата на стаята само по бельо и се запъти към гардероба, където нямаше почти нищо, което да й свърши работа: три чифта панталони, две карирани поли, една зимна и една лятна рокля. Лятната рокля беше миналогодишна: ленена, но не бяла, а по-скоро бледорозова, поръбена с рязана бродерия.

Кая я извади и я разгледа на светлината.

— Почти бяла е — каза замислено, облече я и вдигна ципа на гърба. В нея се почувства много по-удобно, отколкото в ограничаващия движенията й костюм. — Това трябва да ми свърши работа — измърмори Кая, изтича към огледалото и се завъртя, а полата й се изду като камбанка. Най-после се почувства като развълнувана булка.

Самуел дори не забеляза, че булката му е облечена в розово, а не в бяло. За него тя и бездруго беше въплъщение на чистотата и красотата. Когато я зърна да се качва по стъпалата пред кметството, го заля вълна от емоции. Не можеше да повярва, че това изящно създание се е съгласило да сподели живота си с него.

В косата си беше затъкнала диви цветя — набра ги в градината на хазяйката си, когато тръгваше за срещата с нетърпеливия младоженец. На врата си бе сложила кръстчето, което сега се беше сгушило между малките й заоблени гърди.

Самуел вече не забелязваше кръстчето, защото беше свикнал с неизменното му присъствие върху тялото на Кая. Като с нещо, свързано със сърцето й и втъкано в кожата й. Не смееше дори да си представи какво би станало, ако я помолеше да го свали.

Сутринта, преди да ги обявят за съпруг и съпруга, Самуел се закле да обича и да се грижи за Кая до края на живота си. После я целуна леко по устните и я прегърна през кръста.

Тя грееше, защото сега можеше да гради бъдещето си с мъжа, когото обичаше. Заедно щяха да създадат семейството си, бяха обединени от желанието да имат това, което години наред беше липсвало и на двама им.

— Искам голямо семейство — закачи я той на излизане от украсената зала на кметството и тя стисна нежно ръката му. — Ще имаме свое семейство, любов моя — продължи Самуел и настани Кая в чакащата кола. — Дузина дечица… — И намигна закачливо на сияещата си булка.