Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (11)

Х.

Сантяго, Чили

февруари 1966-а

Октавио Рибейро изобщо не очакваше да стане известен. Като повечето неща, това се случи съвсем изненадващо. И той се възползва от възможността не защото имаше желание да стане актьор, а защото смяташе, че така ще осигури средства, с които да издържа любимата си Саломе и нероденото им дете, както и че ще спечели одобрението и уважението на нейните близки.

Всичко започна в едно кафене. Бяха минали почти два месеца, откакто Октавио беше говорил с доктор Ерера, а още не си беше намерил работа. Опитваше се да допише дипломния си проект, докато пиеше кафе и си чупеше по малко от парче лимонов кекс, когато забеляза, че някакъв мъж го гледа втренчено.

Мъжът беше облечен в бледожълт костюм, а на главата имаше бяло бомбе. Отпиваше по малко от чаша с шери и леко я потупваше с пръсти.

Октавио се опита да продължи писането, но мъжът не сваляше очи от него.

— Проблем ли има? — попита Октавио, видимо озадачен. Гъстите черни къдрици бяха паднали на челото му, а големите му кафяви очи бяха очертани от извити вежди.

Мъжът протегна ръка и се усмихна. Белите му зъби блеснаха като гланцирани бели плочки, а ръката му, с безупречен маникюр, увисна във въздуха.

— Аз съм Хуан Франсиско де Бурбон. — Ръката с равномерен слънчев загар остана непоета от Октавио и мъжът използва възможността да направи с нея жест, сякаш сочеше към себе си. — Може ли да ви задам един въпрос, господине? — попита учтиво.

Октавио кимна.

— Ходите ли често на кино?

Октавио изпадна в недоумение.

— Когато имам пари — отвърна.

Хуан Франсиско изгледа Октавио със сериозно изражение.

— Млади човече, трябва да ви кажа откровено, че ви наблюдавам от почти час и сега, като виждам чертите ви още по-отблизо, съм абсолютно убеден, че имате едно от онези рядко срещани лица, които са създадени за екрана.

— Какво говорите, по дяволите? — реагира рязко Октавио. По природа беше подозрителен към всякакви ласкателства от страна на друг мъж. Сега, все още смаян от водения разговор, се ядоса на себе си, че се е залисал. Кафето му скоро щеше да изстине, а той бе написал едва половината от заплануваното. — Съжалявам, но нямам време за приказки. Опитвам се да работя, а вие ме разсейвате.

— Моля да приемете извиненията ми — каза Хуан Франсиско и белите му зъби блеснаха отново. — Просто ме заинтригувахте, а работата ми е да откривам лица като вашето.

Той бръкна в джоба на сакото си, подплатено със сатен в цвят на горчица, и извади визитка.

Октавио се загледа в грижливо оформените нокти на пръстите, които му подадоха малка, професионално изработена визитна картичка.

Хуан Франсиско де Бурбон

филмов агент

4 59 3765

— Нямам никакъв опит като актьор — каза му Октавио.

— Следвам литература и поезия, не кино или театър.

— Интересува ме лицето ви — отвърна спокойно мъжът. — Високите скули, големите очи… Лицето ви притежава чертите, които търсим във филмовия бизнес.

— Приятелката ми е много по-красива — настоя Октавио.

— Имаме прекалено много момичета, които мечтаят да станат актриси. Филмовите студиа искат от мен да им намирам актьори, също толкова красиви като актрисите, изпълняващи главните роли. — Мъжът се усмихна на Октавио. — Смятам, че вие притежавате качества на звезда. С малко школовка вероятно ще успеем да ви превърнем в чилийския Кари Грант.

Октавио поклати глава. Думите на този мъж му звучаха абсурдно и отвлечено. В края на краищата той никога не се беше възприемал като красив, а беше убеден, че най-ценното му притежание е умът.

— Вземи визитката ми и си помисли, синко — изрече Хуан Франсиско с отработена, почти бащинска интонация. — Обади ми се, ако проявиш интерес. — После се наведе към Октавио, отпивайки последната глътка от шерито си. — Уверявам те, че заради парите определено си струва да провериш дали имаш талант.

Същата вечер Октавио отиде при Саломе. Коремът й вече личеше и след броени седмици щеше да й става все по-трудно да прикрива бременността си.

— Имаш ли напредък в търсенето на работа? — попита го тя, когато Октавио седна до нея и отпусна ръка между тънките й пръсти. Той усещаше, че нервността й нараства заради ситуацията, в която се намираха, и обещанието, което беше дал на баща й преди месеци.

— Никое от местните училища не отговори на молбата ми за работа — отвърна тихо, вперил поглед в наедрелия й корем.

— Все ще се намери нещо — опита да го окуражи тя.

— Днес следобед ми се случи нещо странно. Някакъв мъж дойде при мен и ми даде визитната си картичка. — Октавио бръкна в джоба на панталона си и потърси визитката на Хуан Франсиско. Подаде я на Саломе.

— Какво е това? — попита тя, видимо озадачена. — Филмов агент? Не разбирам.

— Според него трябвало да си направя пробни снимки за киното.

— Пробни снимки! — Саломе едва се сдържа да не се разсмее. — Смята, че трябва да се снимаш във филми?

Реакцията на Саломе само засили смущението на Октавио.

— Знам, че звучи абсурдно. Знам, че нямам опит, нито пък особен интерес към киното, но той каза, че парите си струват отделеното време.

— А какво ще стане с твоите книги, поезията… преподаването? — попита предпазливо тя. — Би ли се отказал от тях?

Октавио не отговори. Усещаше върху раменете си бремето на отговорността.

— Навярно ще имам възможност да се върна към тях, но сега трябва да мисля за твоето състояние и за обещанието пред баща ти. Трябва да се оженим час по-скоро или всички ще изпаднем в крайно неловка ситуация.

Саломе стисна ръката на Октавио в скута си. После се захили.

— Като се замисля, че възнамерявах да се омъжа за беден, гладуващ поет, а ето че бъдещият ми съпруг може да стане филмова звезда!

Октавио поклати глава.

— Звезда? Не, сигурно ще ми дадат някоя малка роля и така ще вържем двата края. Пък и кой знае какво ще излезе от пробните снимки… Съмнявам се, че имам талант за тази работа.

След седмица Октавио се срещна с Хуан Франсиско в едно от големите филмови студиа в Сантяго. Сред хаоса на снимачната площадка го заведоха до място, където чакаха три момичета със сценарии в ръка.

— Първо ще те гримираме и ще те снимаме. После ще ти дадем да прочетеш един текст заедно с някое от момичетата — обясни му Хуан Франсиско, като съпроводи думите си с леко ръкомахане. Усмихна се на Октавио, а периферията на сламената му шапка хвърли сянка върху и без това тъмната му кожа. — Не забравяй да четеш бавно и да се възползваш по най-добрия начин от тези твои големи очи! — прошепна на протежето си, когато Октавио тръгна към стола за гримиране.

Октавио кимна. Беше нервен. Стомахът му се беше свил на топка. Ако не беше задължен да се докаже пред дон Фернандо и доня Оливия, никога не би събрал смелост да се подложи на това изпитание.

За щастие, Саломе му помогна да се подготви в дните преди прослушването. Взеха от библиотеката „Сирано дьо Бержерак“ и той упражнява репликите, докато не ги почувства.

— Та ти си роден талант! — Саломе се изкиска като момиченце. — Кой би предположил, че имаш такъв талант! Срамота, че ми пишеше онези стихове, а никога не си ми ги рецитирал!

— Ще ти рецитирам всеки път, когато пожелаеш, скъпа моя.

Тя му се усмихна, засияла от бременността и от любовта си към него.

— Като погледна в камерата, ще си представя, че виждам твоето лице — каза той с лиричен тон. — Ще се взирам в обектива и ще си представям, че това са очите ти, че устните ти потръпват от желание да ги целуна, и така ще се избавя от сценичната треска.

Отиде до нея и коленичи до стола й. Тя прекара пръсти през гъстите му черни къдрици и прошепна в ухото му колко силно го обича.

Седем дни по-късно Октавио застана пред камерата. Държеше сценария с треперещи пръсти и виждаше как чудовищната машина се приближава към него.

— Започни от първия ред — извика му режисьорът.

Октавио започна несигурно. Но някак още преди да е произнесъл втората си реплика, нервността му изчезна. Ръцете му спряха да треперят. Сякаш се намираше в градината сам с любимата си Саломе.

Гласът му придоби сила, устните изричаха безпогрешно всяка дума. Очите му гледаха искрено към камерата, а лицето му сякаш отразяваше и излъчваше светлина. Беше чувствен, гъвкав, грациозен. Жестовете му идваха естествено, без да се замисля, сякаш ръцете му направляваше друг, не той самият. Образът на нещастно влюбения герой като че ли беше създаден за него. Очите предаваха дълбочината и отчаянието, които режисьорът отдавна търсеше, но все не можеше да намери.

Октавио хипнотизира всички на снимачната площадка. Когато режисьорът извика: „Край!“, всички присъстващи запазиха мълчание.

Останалото е история. В този момент Октавио Рибейро бе провъзгласен за чилийския Кари Грант. За изпълнителя на главни роли. Новоизгряващата звезда.

Младежът, който някога бе стоял сам в портокаловата горичка, очаквайки любимата си, сега стоеше на снимачната площадка на фона на залязващото слънце. От тавана висяха микрофони и една от камерите показваше в едър план изразителното му лице, а Октавио изричаше репликите, които бе запомнил само преди минути.