Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (53)

LІІ.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

За да се успокои след напрежението от ранния следобед, Самуел остана още почти три часа в кабинета си, преди да си тръгне за вкъщи. Прегледа докрай бележките си с преднамерена прецизност, прибра ги в папките на пациентите, пъхна лентите със записите в грижливо надписаните книжни пликове. Накрая, след като не се сети за друго извинение да не си тръгне, завинти капачките на химикалките си и ги прибра в чекмеджето, изправи се и избута стола си назад.

От няколко месеца очакваше с нетърпение пролетта и въпреки лекото повишение на температурите, беше чул в прогнозата за времето, че се очаква дъжд. Надникна през венецианските щори и забеляза, че стъпалата на сградата са вече мокри от ръмежа.

Шумът от дъждовните капки му подейства успокояващо. Самуел отиде до закачалката и облече шлифера си, пъхайки ръце в подплатените със сатен ръкави.

„Да не забравя чадъра“, напомни си и се усмихна, като видя червения чадър, подпрян в ъгъла. Жена му го беше купила преди няколко месеца, преди да загуби спокойствието си и да се дистанцира от него. Каза му, че е избрала този цвят, защото така нямало начин да го забрави някъде. Тя винаги мислеше за другите — и никога за себе си, дори и когато беше най-потисната. Понякога му се искаше да прояви доза егоизъм и да постави себе си на първо място. Мислено си набеляза скоро да поговори с нея по този въпрос.

За последен път огледа бюрото си. Записите от следобедните пациенти бяха прибрани. Чашата за чай беше измита и подсушена, бележниците — подредени на спретната купчина вляво от телефона. Всичко беше на мястото си. Закопча шлифера, приглади джобовете и най-после отвори вратата.

Докато разтваряше яркочервения чадър, стъпил на площадката на първия етаж, забеляза, че дъждът е лек, по-скоро като мъгла. В сивия сумрак влагата се изпаряваше от тротоара.

Отначало реши, че въображението му погажда номера. Зърна нещо жълто-зелено и си каза, че му се привиждат разни неща. Но щом вдигна чадъра, за да го подпре ни рамото си, разбра, че не се заблуждава. Саломе Ерера седеше сама на пейка точно срещу кабинета му, черните й къдрици бяха мокри, а лицето й блестеше от дъждовни те капки.

Той се втурна през улицата и застана пред нея. Задържа чадъра над главата й, за да я предпази от дъжда, макар че тя беше вече вир-вода и трепереше. Зъбите й тракаха, тялото й се очертаваше ясно под роклята.

— Какво става, Саломе? — попита загрижено Самуел.

Тя вдигна глава към него. Очите й бяха мокри, но не от дъжда, а от нещо дълбоко в нея. Цялата трепереше.

— Добре ли сте?

— Не съм сигурна. — И се изправи с лице към него. Погледна го за частица от секундата, после обви мокрите си, хлъзгави ръце около врата му.

Той се изненада, че отвърна на целувката й със същата страст. Пусна чадъра си, за да я прегърне по-силно. Не спирайки да я целува, бавно плъзна длан по гърба й и усети тежестта на дългата й черна коса. Тя имаше вкус на бадеми, тялото й бе сякаш пропито с възхитително омайния аромат на марципан.

Саломе захапа долната му устна и докато я целуваше, Самуел усети натиска на гърдите й. Обхвана гърдите й с шепи, започна да ги милва с палец.

Но тя го спря.

— Не бива да правим това тук, навън. Ами ако хората ни видят? — прошепна.

Погледите им се срещнаха, лицата бяха мокри от дъжда. Кожата им изведнъж се вледени на местата, които само преди секунди горяха от дъха на другия.

— Изобщо не бива да го правим, Саломе. — Вълна от смущение заля Самуел. Как си бе позволил да даде воля на емоциите си с тази жена, която не само че не беше негова съпруга, а и му беше пациентка? Как бе допуснал такава липса на самоконтрол?

— Ти си единственият, който ме разбира — промълви тя с лице, обляно в сълзи.

— Не бива да мислиш по този начин, Саломе.

— Прав беше, като ме накара да видя съпруга си в истинската му светлина.

— Никога не съм казвал подобно нещо, Саломе. — Понечи да се освободи от прегръдката й.

— Не беше необходимо…

Тъй като Саломе трепереше, Самуел свали шлифера си и го наметна на раменете й.

— Ела — каза тихо. — Да влезем вътре.

В броените минути, които му трябваха, за да изтича обратно до кабинета си, да отвори вратата и да пусне Саломе вътре, си каза, че трябва да се извини на пациентката си. Постъпката не беше редна, беше най-големият грях и в професията, и по отношение на брака му. Ала когато доведе тук Саломе, за да я скрие от дъжда, усети вкуса от целувките й върху устните си, следите от пръстите й върху кожата си и всички мисли за професионална етика някак си се изпариха като дим.

— Не бива да го правим — промълви той. Но Саломе вече беше плътно до него. — Саломе — прошепна, а като чу името си, тя постави пръст върху устните му.

— Никога не говориш толкова много по време на сеансите ни — каза и се подсмихна.

— Саломе — повтори той. Но този път гласът му прозвуча още по-слабо, защото я изпиваше с поглед.

Понечи да я хване за раменете, за да я вразуми и да предотврати това, което се канеха да направят. Ала ръцете му направиха нещо неочаквано. Самуел свали презрамките на роклята от раменете й и дрехата се свлече на пода като смачкана хартия.

Беше толкова красива, изправена и осветена от лунната светлина, с дъждовните капки по маслинената кожа. Гърдите й бяха обли и високи. Малките зърна наподобяваха розови и плътни малини.

Искаше да прикрие голотата й, да я запази само за себе си, тъй красива и крехка му се стори Саломе. Но в крайна сметка я придърпа към себе си, позволи й да разкопчае ризата, панталона му. И застана пред нея гол, притиснал слабини към нейните.

— Ти си първият мъж, който ме докосва, откакто ми се случи онова. — Тя сложи фината си длан върху ребрата си отляво и докосна мястото, където кожата беше червена.

Той я погледна, зашеметен от хубостта и смелостта й да се разкрие напълно пред него.

— Колко си красива, Саломе!

Повдигна брадичката й и сля устните си с нейните. Усети как тя се притиска към него. Долови дъха й върху врата си, допира на косата й върху кожата си. Вече не можеше да мисли трезво, главата му бе замаяна от уханието й. Не произнесе и звук, а вдигна дребничката Саломе и я отнесе до креслото си. Седна задъхан и я намести в скута си, хвана ръцете й, а тя го възседна, обви крака около кръста му и го дръпна силно към себе си. И тогава на лунната светлина той видя поизбледнялото ветрило на белезите й.