Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (3)

ІІ.

Вестерос, Швеция

ноември 1998-а

Той отгатна, че се обажда тя, още преди да чуе първата й дума. Долови дишането й. Саломе се издаде с колебливата пауза в началото, която правеше винаги, преди да изрече името му.

— Октавио — промълви тихо. — Трябва да те видя.

Дълго беше чакал да чуе тези думи, произнесени от нея, и макар че бяха изречени толкова тихо — несвикнало с говора й ухо дори не би успяло да ги различи, — на него му прозвучаха като гръм от фойерверки в другия край на линията.

— Спешно е — добави тя.

— Идвам след няколко минути.

Затвори и отиде да се преоблече. Среса прошарените си къдрици, нанесе с потупване парфюмиран тоник върху страните и врата си и приглади с длани гънките на панталона.

Всеки път, когато я навестяваше, изпълняваше същия ритуал. Машинално полагаше старание за външността си. Сякаш отново бе в студентската си квартира и се чувстваше нервен от очакването да я види. Трябваше да изглежда възможно най-добре.

Опипа джоба на панталона си, за да се увери, че малката копринена кесийка, която Саломе бе избродирала за него преди толкова много години, беше на мястото си. Тя си оставаше най-ценният му талисман. Бодовете, с които бе избродирано името му, бяха протъркани и разхлабени, но все така скъпи за него. Избелял, деформиран от времето спомен за една любов, която независимо от мнението на другите бе оцеляла — дълбоко в сърцето си беше убеден в това.

Облече палтото, омота шала около врата си, изгаси лампите и заключи вратата на къщата си. Щом излезе, зарови брадичка в яката на палтото и закрачи бързо към апартамента на Саломе.

По телефона гласът на Саломе му се стори разтревожен, зачуди се какво я беше накарало да му се обади в толкова късен час. След няколко минути щеше да бъде пред вратата й и да узнае отговора. Дано само, когато се озовеше там, успееше да й донесе някаква утеха с присъствието си.

Всеки път, когато я видеше, сърцето му се късаше. Тя заставаше на прага, а гъстата й черна коса, блестяща и великолепна, се спускаше върху раменете. Дребната, приятно заоблена фигура, обикновено скрита под ярка копринена рокля, изглеждаше почти същата като на тийнейджърката, в която се беше влюбил преди толкова време. През годините се беше опитвал да скрие чувствата си. Дори се упражняваше как точно ще я поздрави — повтаряше го отново и отново пред малкото огледало в банята, за да е сигурен, че гласът му няма да издаде копнежа по нея. От известно време се стараеше да бъде приятел с бившата си жена, за да я разбере по-добре. Но чак напоследък успя да примири двете Саломе, които живееха в съзнанието му: младата девойка, която бе ухажвал със стихове, и зрялата жена, която беше понесла огромно страдание заради него. До края на дните си Октавио щеше да се измъчва от въпроса дали беше взел правилното решение. Защото неговите високи принципи бяха отвели семейството му в изгнание, бяха причината за отвличането и изтезанията на жена му. В изминалите години бе загубил почти всичко, което притежаваше преди преврата. Не можеше да отрече, че жена му и децата бяха променени завинаги от случилото се с тях преди толкова години в Чили. Но дори и никой от тях да не забелязваше, Октавио смяташе, че той също се е променил.