Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (20)

ХІХ.

Сантяго, Чили

март 1970-а

В новата си роля на учител Октавио се почувства зареден със свеж ентусиазъм за живота и кариерата си. Най-после бе ангажиран с проект, който възприемаше като интелектуално стимулиращ. Никога не си беше представял, че Пабло Неруда ще дойде при него и ще го помоли за помощ в кампанията на един от кандидатите за президент. Чувстваше се като прероден.

Нощем стоеше буден до късно и четеше всички статии за Алиенде, които успяваше да открие. Събираше изрезки с речи, които Алиенде бе изнасял в миналото, и четеше критиките към платформата му, публикувани в различните национални вестници. Малко по малко успя да сглоби за себе си визията на мъжа, който според него беше не само гениален, но и дълбоко състрадателен.

— Този социализъм, за който говори, ще подобри живота на деца, лишени от късмета на нашите — каза Октавио на Саломе, докато двамата седяха в градината и наблюдаваха как Рафаел и двете му по-малки сестри си играеха на сянка под авокадото.

— Той иска всяко дете да може да ходи на училище, да получава безплатно мляко, по-добро здравеопазване… Кой може да намира недостатъци у човек, който има толкова привилегирован произход, а изпитва съчувствие и се тревожи за хората с по-малко средства?

Саломе кимна.

— Съгласна съм с теб, Октавио, но в нашата страна има хора, които няма да приемат такава драстична политическа реформа. Тя изисква основна промяна в начина ни на мислене. Да не споменаваме за икономиката на Чили.

— О, моята жена, буржоазката — подкачи я Октавио. — Спомни си, че и аз не съм с привилегирован произход.

— Говоря сериозно, Октавио. Нещата не са толкова прости. В политиката нищо не е само черно или бяло.

Октавио захапа края на молива си.

— Е, може и да не е просто, но Чили трябва да се промени, ако иска да прогресира. Не можем да поддържаме стария си начин на мислене, че богатите ще си бъдат богати, а бедните ще си бъдат бедни.

— Октавио — каза предпазливо Саломе, — само защото помагаш на доктор Алиенде не означава, че трябва да се превърнеш в говорител на социалистическата партия. Опитай се малко да се дистанцираш.

— Не мога да помагам на човек, когото не разбирам. Колкото повече чета, толкова повече вниквам в платформата му и й симпатизирам. Той има визия и аз му се възхищавам за това.

— Да се възхищаваш на идеите му и да ги приемаш за свои собствени, са две различни неща. И двамата сме виждали колко бързо се променя политиката в Чили. Колко президенти са заемали този пост, откакто се помниш? — Тя го погледна намръщено. — Прекалено много, за да ги преброиш.

— Ти не разбираш, Саломе. — И за пръв път в брака им Октавио прозвуча назидателно. — Аз ще стана част от фундаментална промяна в политиката на нашата страна и съм много развълнуван от това! — Той спря и зарея поглед отвъд градината, където играеха децата, към хълмовете в далечината. — От години не съм се чувствал толкова развълнуван. Най-накрая ще използвам и актьорските си умения, и ума си. Може би най-после ще успея да вложа таланта и влиянието си, за да направя нещо добро за този свят, а не само за да продавам билети за кино, от които собствениците на филмовото студио стават все по-богати.

Саломе кимна.

— Напълно те разбирам, Октавио. Повярвай ми, знам какво си жертвал заради нас през изминалите пет години.

Просто не искам нищо да застраши нашето щастие. Толкова ли е лошо това? — Не можеше да приеме зараждащата се политическа ангажираност на съпруга си по друг начин, освен с боязън. Докато растеше, слушаше как дядо й и баща й говорят за политика в летните вечери, които прекарваха в имението. Знаеше, че в Чили много малко правителства са се радвали на дълъг живот.

Саломе поклати глава.

— Нищо не може да промени това, което вече имаме — каза й нежно, после стана от стола си и прекара пръсти през дългата й коса.

Ако в този момент го снимаше камера, Октавио може би щеше да осъзнае, че изрича думите си, без да се замисли, и че ако са реплика на филмов герой, те звучат адски наивно.