Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (63)

LХІІ.

Вестерос, Швеция

май 1985-а

Самуел настоя с Кая да отидат в Микели, финландския град до гората, където беше родена тя. От години искаше двамата да посетят родното място на Кая.

— Ще посетим гроба на майка ти — каза, докато лежеше в обятията й. — Преди да си ида, искам да видя бледосините и шафраненожълтите сгради на Хелзинки. Да се разходя в карелска гора и да се изкъпя в студените дълбоки езера.

В миналото Кая винаги отказваше. Майка й беше мъртва, а баща й и братята й бяха чужди. След като шведският й татко я беше отвел повторно, се беше заклела никога да не се връща в страната, която според нея я бе изоставила.

Но сега, след като му оставаха само няколко месеца живот, Самуел стана по-настоятелен.

— Ще заведем Сабине. Вече е тийнейджърка и трябва да го види — каза той на Кая. Преди три години тримата бяха ходили в Париж, откъдето беше неговото семейство, а сега Самуел държеше да посетят и родината на Кая. — Децата трябва да знаят къде са корените им — рече на съпругата си. — А що се отнася до теб — добави твърдо, — важно е да се върнеш там.

— Нека да не мислим за мен, Самуел.

Той й се усмихна. Устните му бяха напукани като стар пергамент.

— Не става въпрос само за теб, Кая. Това засяга нас.

Тя се разплака в измършавелите му ръце. Миришеше й странно. Отскоро използваше одеколон в напразен опит да прикрие миризмата на болест, излъчвана през порите му.

Кая забеляза, че сега очите му бяха като на новородено бебе, и си спомни как изглеждаше Сабине, когато за пръв път я взе в ръцете си. Малката й главица бе покрита с мек светъл пух, клепачите бяха подути и с прозирни фини венички. Колко странно, помисли си Кая, че болестта може да придаде детски образ на възрастен мъж. Погледна съпруга си, загърнат с памучните завивки, със смалена пожълтяла глава и подути очи, и го почувства донякъде като свое дете.

В други моменти Самуел напомняше на съпругата си, че все още е мъж. Не искаше да го глезят. Не искаше да го съжаляват.

— Има още неща, които искам да направя — заяви й. — Искам да хапна стриди от Бретан. Големи синьо-сиви стриди, каквито съм ял като малък в Париж. Искам да усетя вкуса на солена вода, докато ги изсмуквам от черупката.

— Можем да го направим, скъпи — обеща му през сълзи Кая.

— И искам да отида във Финландия с теб — повтори той. — Искам да танцуваме в деня на лятното слънцестоене, когато вече е полунощ, а небето е още светло.

— Разбира се. — Тя стисна пръстите му.

— И искам да отидем в дома, където си прекарала най-ранното си детство. Да видим къде си била родена. Искам да отида в църквата, където е било опелото на майка ти. Най-много от всичко искам да се помириш с паметта й. Това е важно, Кая.

Тя го погледна озадачена.

— Самуел, помирила съм се много отдавна, още когато двамата с теб създадохме свое семейство.

— Това не е помиряване, Кая. Това е ново начало.

— Двамата със Сабине сте моето семейство. Ако там все още има някой, за мен той е чужд човек.

— Ще отидем заедно. Тримата. Знам, че ако сега не съм по-настойчив, никога няма да отидеш.

— Ще отида, Самуел. Обещавам ти. — Зелените й очи бяха замъглени от сълзи.

— Не, искам да бъда с теб, когато отидеш. Искам да те подкрепя, когато посетиш гробовете на родителите си. — Той замълча. — Освен това не ми се ще да отидеш на гробищата и да мислиш за мен. Още не.

— О, Самуел — изплака Кая и се намести в прегръдката му. — Защо ни се случва това? Защо? Защо? Защо бог ни го причинява?

Той приглади с длан русата й коса. Винаги му се беше струвала много крехка. Дори болен си представяше, че е по-силен от нея.

— Винаги ще бъдем заедно, любов моя. Обещавам ти. — Самуел замълча. — Засега да се концентрираме върху живота ни в следващите месеци.

 

 

През юни взеха влак до Стокхолм, а после ферибот до Финландия. Самуел беше много слаб, тъй като нямаше никакъв апетит. Въпреки лятната горещина бе навлякъл два пуловера върху изпосталялото си тяло и омотал тъмнозелен шал около врата си.

— Дори не помня пътя към къщата — каза му тя.

— Не се тревожи, Кая — рече й той, протегна тънките си пръсти и ги сплете с нейните. — Като стигнем там, ще измислим какво да правим.

Тримата прекараха два дни в обикаляне на забележителностите на Хелзинки, преди да вземат влака до Карелия.

— Чудя се дали гарата в Микели още е такава, каквато я помня — разсъждаваше на глас Кая. — Бледозелена, с бели первази и стар железен часовник до гишето за билети. Представям си я съвсем ясно…

 

 

Щом стъпи на перона, Кая се почувства отново като финландското военно дете от миналото. Помнеше бледосиньото палто, което носеше, когато жената от Червения кръст я посрещна и я заведе при семейството й.

Скелетите от военното минало на града си стояха. Гордата статуя на генерал Манерхайм. Паметникът на незнайния воин. Товарните влакове, които превозваха муниции до фронта за войната срещу руснаците. „Дали тези са истинските, или са копия?“ — запита се Кая, като видя кафявите влакове, запълнили района на гарата.

— Семейството ми живееше далече от гарата — сети се тя, като се обърна към Сабине и се усмихна на Самуел.

— Дали да не попитаме в кметството за точния адрес и да помолим за карта? — попита Сабине майка си.

— Няма улица и номер — засмя се Кая. — Ние живеехме в гората, скъпа. Дори не помня точно къде. Но ако вървим по релсите, в крайна сметка ще стигнем до къщата.

— Татко е прекалено слаб — прошепна Сабине на майка си, докато Самуел се оглеждаше наоколо.

— Да, знам.

— Какво ще кажеш да наемем велосипеди и да се придвижим с тях? Може да имат и тандеми, така татко ще седи, а аз ще въртя педалите.

Сабине влезе в гарата и попита дали дават велосипеди под наем.

 

 

Двете жени въртяха педалите покрай релсите, Самуел седеше зад дъщеря си, която го возеше като чуплив товар. Краката му бяха върху педалите, докато минаваха покрай езерото Саймаа, реката, зелената гора. Почти два часа по-късно Кая свали крака от педалите и погледна едва ли не като хипнотизирана към ивица от дървета.

— Там беше! Точно така! Спомням си! Нашата къща беше там!

Оставиха велосипедите и тръгнаха по меката пръст, а летящите край тях мушици се криеха в храстите лавандула и лупина.

Кая видя къщата в далечината. Дълго симетрично бунгало с дървени стени и кирпичен покрив със слама отгоре. В него нямаше нищо особено, освен трите дълги прозореца с бледобежови рамки с тънки напречни летви.

Спря на няколко метра от къщата и остана неподвижна — сякаш цяла вечност. По време на цялото пътуване от Вестерос Кая се опитваше да си внуши, че няма да си спомни нищо, че е била прекалено малка, когато е напуснала това място.

Но спомените на седемгодишното момиче, завърнало се за пръв път в дома си след охолния живот в Швеция, нахлуха в главата й. И за нейна изненада, тази зряла четирийсет и пет годишна жена, която беше сега, мислеше по същия начин като момиченцето, слязло от каруцата на баща си. Това място беше белязано от дълбока, покъртителна бедност. Тук гората се сливаше с края на света. Тук гъстите клони на хвойните и боровете и тънките бели брези прислоняваха силни, горди хора, които нямаха почти нищо, освен дрехите на гърба си, езерата и снега.

Сега немощният съпруг на Кая и дъщеря й стояха до нея. И като смирени поклонници последваха Кая, която тръгна към порутената къща.

Лятното слънце обливаше скромния дом с топла яркожълта светлина, която украсяваше със златисти ореоли избуялите макове и червени детелини.

— Усещаш ли мириса на цветя, Кая? — попита Самуел с измъчен глас, докато бъркаше във вътрешния си джоб за шишенцето с течен морфин. — Ухаят толкова хубаво.

Кая се обърна да погледне Самуел и видя усмивката на пожълтялото му, хлътнало лице. Отиде при него и го хвана за ръка. Забеляза колко по-тънка е вече неговата ръка от нейната.

Потупа го лекичко с длан и се съгласи:

— Да, Самуел, миришат божествено.

 

 

Вътре къщата беше далеч от идилията. Занемарена от години, с дупки между гредите и изкорубен от дъждовете под. Въпреки че бе изоставена и тънеше в разруха, все още се виждаха следи от живота на бившите й обитатели. Една-две нащърбени керамични купи, плетена кошница, дървени лъжици, празни консервни кутии, разпилени в грубо скованите шкафове.

Стъклата на прозорците бяха изпочупени. Дантелените пердета — сигурно поне четирийсетгодишни — сега висяха нацепени, излинели, потънали в прах.

— Явно са я напуснали преди години — каза Кая. Изгони от съзнанието си мисълта, че баща й навярно е мъртъв и заровен до майка й. Колкото до братята й, знаеше, че Виктор е починал, а след връщането си в Швеция не беше поддържала никаква връзка с Олави и Арво.

— Братята и баща ми спяха в тази стая, край огнището — каза тя, а под краката й изхрущяха няколко ръждясали пирона и счупени клонки. Посочи голямото дървено легло и в главата й нахлуха образите на момчетата, които спяха свити, опрели гръб в гръб. — Аз спях в задната стая, сама.

Кая прекоси бавно помещението и в съзнанието й изникнаха още спомени.

— Сигурно е било голям жест да ми предоставят собствена стая. Но тогава не го оценявах. Чувствах се самотна.

— Било ти е много трудно, мамо.

— И за тях беше трудно. Да им се натреса — пухкаво момиче, идващо от живот, не познал трудностите и лишенията на войната. — Кая замълча. — Горките ми братя. Нищо чудно, че бяха толкова жестоки с мен.

Самуел се подпря с длан на рамката на вратата и намести шала си. Осветен от лятното слънце, което навлизаше през счупените прозорци, изглеждаше като аскет, току-що завърнал се от дълго поклонничество.

— Виждам откъде е дошла любовта ти към горите и езерата — каза той на Кая, като обърна поглед към гледката навън. Стотици метри разцъфтели цветя и високи дървета с гъста зеленина обграждаха къщата. Зачуди се как би изглеждало това място потънало в сняг.

Обзе го лека меланхолия, като осъзна, че никога няма да види този пейзаж в друг сезон. Искаше пак да е здравият мъж, който возеше на колело малката си дъщеря по улиците на Вестерос, а не болният баща, когото возеше дъщерята. Искаше отново да може да обича Кая така, както през онази първа година в Гьотеборг, със същата енергия, със същото безразсъдство, които ги бяха отвели на балкона в миниатюрния му апартамент, за да утолят жадната си страст. Но осъзнаваше необходимостта да приеме, че около него все още има толкова много красота. Не му се щеше да прекара последните си дни в съжаление за това, което никога нямаше да има.

— Изглеждаш уморен, татко — откъсна го от мислите му гласът на Сабине. — Да се връщаме в пансиона.

— Да — прошепна той. — Но само ако майка ти е готова.

Не искаха да пришпорват Кая. Сега тя стоеше в средата на двустайната къщурка, където мислеше, че е дошла на бял свят. Кая си представяше как майка й ражда на простото дървено легло и я прегръща за пръв път.

Нямаше и понятие, че бе родена край същото онова езеро, което я остави без дъх с красотата си. Нямаше и понятие, че майка й беше плакала нощ след нощ, когато бяха отвели Кая, нито че младият живот на майка й бе прекъснат на мястото, където беше започнал нейният живот.