Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (47)

ХLVІ.

Сантяго, Чили

февруари 1974-та

Когато пристигна в шведското посолство, му казаха съвсем изненадващо, — че самият посланик ще проведе интервюто с него.

Русата секретарка не му съобщи други подробности. Просто му направи знак да изчака във фоайето, докато го извикат.

Сърцето на Октавио препускаше и той отчаяно се опитваше да си спомни всички трикове, които бе използвал за справяне със сценичната треска.

„Дишай, дишай“, напомни си. „Представи си, че си в топла вана и водата те успокоява…“

— Господин Октавио Рибейро? — извика друга блондинка, застанала пред една врата.

— Да.

Той се изправи. Тя му отправи мимолетна сдържана усмивка и го подкани да я последва. Докато вървяха по коридора, се обърна към него и изрече с равен тон:

— Посланикът ще дойде всеки момент. Седнете в кабинета и го изчакайте.

Октавио влезе в малък кабинет с бели стени и седна. Блондинката затвори вратата.

Беше видимо притеснен. Нямаше върху какво да задържи погледа си, освен върху малък портрет на дете пред градинска барака — една от онези незабележителни картини, които могат да се видят в хотелска стая или лекарски кабинет. Избрана, защото не би засегнала никого. Приятна поради факта, че не е нищо специфично: дете, цвете, градинска барака. По някакъв начин обаче картината смущаваше Октавио.

Сякаш предсказваше какъв ще бъде животът им в Швеция. Но как неговото семейство — в което никой не беше рус и не знаеше нищо за скандинавската култура, камо ли да говори езика — щеше да се впише в този начин на живот? Октавио оброни глава на бялото гетинаксово бюро.

„Спомни си колко голям е залогът — рече си. — Това е твоята реалност сега. Ти и семейството ти нямате друг избор. Не можете да останете в Чили. Колкото по-скоро се махнете, толкова по-добре.“

Октавио се изненада от жизнерадостния вид на посланика, който влезе в стаята. Беше висок слаб мъж с широка усмивка.

— Господин Рибейро — каза той, като произнесе името съвсем правилно. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— Удоволствието е мое — отвърна любезно Октавио.

— Не, не — каза посланикът и седна зад бюрото, което очевидно се използваше за провеждане на интервюта. Сложи отгоре жълтата папка, която носеше, и я отвори. — Вижте, един от колегите ми показа вашата молба, защото знае, че съм голям почитател на вашите филми.

— Моите филми? — едва не се задави Октавио. Бяха минали няколко години, откакто се беше снимал, и не допускаше, че някой, който не е чилиец, е запознат с кариерата му.

— Да, вашите филми. Двамата с жена ми сме ги гледали всичките… от „Добър ден, самота“ до „Кармен завинаги“. Най-любимият ми момент във филм е, когато онзи негодник, Кристобал, убива Анджелина и…

Прекарал последните два месеца в реалност, много по-ужасяваща и мъчителна от всичко, което беше виждал в киното, Октавио едва не се сгърчи от болка, чувайки как посланикът описва нещо, което очевидно бе просто фантазия. Но от любезност удовлетвори желанието на мъжа срещу себе си:

— Имате предвид, когато притискам сърцето си ето така — Октавио удари гърдите си с юмрук и придоби измъчено изражение, — падам на земята и избухвам в сълзи: Анджелина, Анджелина, сега ангелите ти се радват и аз нямам причина да плача — гласът му набра сила, — но е сърцето ми има само сол и вода, откакто ти ме напусна?

— Да, да! — възкликна посланикът. — По-рано пресъздавах тази сцена на партита и всички казваха, че съм най-добрият имитатор на Рибейро.

Октавио примигна. Мисълта за група скандинавци, които живеят в Чили, похапват сьомга върху препечени филийки и възпроизвеждат сцени от филмите му, само засили чувството на себепрезрение.

— Наистина ли? — успя да каже. — Трябва да е било много забавно.

Посланикът се овладя и стана по-сериозен.

— Да се върнем на молбата ви, господин Рибейро… Виждам, че кандидатствате за политическо убежище.

— Да.

Дипломатът погледна документите, които беше извадил от папката.

— Прочетох за ужасните неща, които са се случили с жена ви.

— Да… господине — кимна бързо Октавио.

— Не бих искал да ви поставя в неловко положение, господин Рибейро, но заради протокола съм длъжен да попитам. Съпругата ви направила ли е нещо, с което да е заслужила ареста си?

— Абсолютно нищо — отвърна категорично Октавио. — Беше арестувана, защото отказах да оттегля критиките си към Пиночет.

Посланикът си записа нещо на листа.

— Още един въпрос, който пак задавам заради протокола, така че не се засягайте.

Октавио кимна.

— Бихте ли ми казали защо решихте да потърсите политическо убежище в Швеция?

Октавио усети как потта закапа от челото му и бръкна в сакото си за носна кърпа. Извини се и попи капчиците.

— Господин посланик, винаги съм обичал страната си. Ако Пиночет не беше дошъл на власт по този брутален начин, днес нямаше да седя тук. Но заради моите убеждения, заради откритата ми критика към новия режим животът на съпругата и децата ми в момента е заложен на карта. Тайната полиция вече два пъти отвлича жена ми. Втория път я държаха затворена почти два месеца и са я изтезавали по начини, които съзнанието ми не би могло да си представи.

Гласът на Октавио потрепери, щом заговори за Саломе. Дори и сега, като се чуваше да описва на какво е била подложена, трябваше да впрегне всичките си сили, за да не се разплаче.

— В момента жена ми спи, с тяло, покрито с рани и синини, с огромни червени белези там, където някога имаше само гладка маслинена кожа. А това, което е изстрадала психически, сигурно е милион пъти по-тежко… ако изобщо можете да си го представите.

Посланикът поклати глава.

— Това е ужасно. Ужасно.

— Не можем да останем тук. Ще заминем за първата страна, която ни даде убежище. Отчаяно се нуждаем да отидем на място, където да бъдем в безопасност. Ако Швеция ни приеме днес, ще потеглим за там.

— Швеция със сигурност ще ви приеме, господин Рибейро — каза посланикът със сериозен тон. — Лично ще се погрижа за това.

Той протегна ръка на Октавио, увери го, че след седмица документите ще бъдат обработени и той и семейството му ще бъдат в самолета за Стокхолм.