Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (22)

ХХІ.

Сантяго, Чили

април 1970-а

Октавио пристигна в дома на Алиенде на улица „Гуардиа Виеха“, в тих квартал, изпълнен с ухание на зреещи смокини и ябълки. Плати на таксито, приближи се до портата, мина покрай градината и изкачи стълбите на верандата. Намести вратовръзката си, изтупа праха от обувките, прокара пръсти през косата си и оправи къдриците си.

Само няколко секунди след като звънна на вратата, Октавио бе посрещнат от съпругата на Алиенде, Ортенсия Буси, мургава привлекателна жена с дребни, деликатни черти.

— Вие трябва да сте дон Октавио — каза тя учтиво и го покани с жест да влезе във вестибюла.

— Да, а вие трябва да сте доня Ортенсия.

Тя му се усмихна.

— Да, но моля, наричайте ме Тенча — каза и му протегна ръка. — Елате с мен.

Поведе го по слабо осветения коридор, покрай кабинета на Алиенде и будоара. През френските прозорци излязоха на слънчева тераса, гледаща към градина, в която цъфтяха далии и рози. На един от шезлонгите седеше Алиенде, нахлупил шапка над очите си.

— Салвадор — извика му Тенча. — Дон Октавио пристигна.

Лицето на Алиенде тънеше в сянка. Той вдигна шапката си и се изправи, като приглади панталона си с длани.

— Добър ден, дон Октавио, много мило, че дойдохте. Да ви предложим нещо за пиене? Уиски, писко, чай?

— Може би чай, ако не ви затруднявам…

— Не, ни най-малко, приятелю. — Алиенде потупа Октавио по гърба. — Чаша чай ще ни дойде добре, преди да се заловим за работа. Извинете, че бях задрямал. Напоследък работя до толкова късно, че явно съм заспал на стола си!

— На всекиго се случва, доктор Алиенде — каза Октавио и седна. — И аз съм го правил неведнъж.

— Да, да. — Алиенде се прокашля. — Е, как ще подходим към нашето малко обучение?

— Мисля, че е най-добре да започнем работа върху начина, по който представяте речите си. Имате ли някои, написани наскоро?

— Да, имам. В кабинета ми.

— Хайде да ги погледнем. Ще ви помоля да прочетете части от тях и да си представите, че съм застаналият срещу вас оператор.

— Винаги се справям по-добре, когато стоя пред тълпите. Тяхната енергия ми дава сили. Адреналинът ми скача.

— Да, разбирам. — Октавио говореше с топъл съчувствен тон. — Това е една от големите разлики между сцената и екрана. В студиото сте само ти, колегите ти актьори и снимачният екип. В театъра можеш да усетиш тръпката на тълпата. Взаимодействието между изпълнителя и публиката действа зареждащо.

— Точно така!

— Но сега трябва да забравите пламенните си речи на хълма Санта Лучия, на остров Огнена земя, дълбоко в медните мини или в ледените складове на месопреработвателните заводи. Не мога да ви науча на нещо, което вече знаете. Но телевизията е съвсем различна работа.

— Да, знам.

— Ще ви науча как да я овладеете. Как да държите главата си, къде да сложите ръцете си и кога да ги вдигнете. Когато давате политически обещания, трябва да гледате право в обектива, а когато коментирате упадъка на детското здравеопазване и на образователната система, бих ви приканил да накланяте леко глава. — Октавио замълча. — Доктор Алиенде, ще ви науча как да манипулирате камерата, така че да се възползвате максимално от нея.

След като Тенча им поднесе димящите чаши с чай, двамата мъже се упражняваха цял следобед, докато вечерта се спусна над къщата на улица „Гуардиа Виеха“.

Октавио подреди столовете така, че Алиенде да седи с лице срещу него, а речта, която политикът беше написал няколко часа по-рано, лежеше на ниска табуретка пред него.

— Мъже и жени на Чили — започна той, — посветих живота си в служба на хората…

— По-бавно, приятелю — прекъсна го Октавио. — И когато говорите, гледайте право в пръста ми. — Той вдигна показалец и накара Алиенде да центрира погледа си върху него.

— Влизал съм в мините и съм виждал при какви условия хората от народа ни работят за жалките си заплати, служейки на чужди компании, които се интересуват единствено от дебелината на своите портфейли…

— Добре!

— Виждал съм малко дете с деформирани крайници и спрял растеж, защото семейството му не може да осигури необходимата храна, от която не бива да бъде лишавано никое дете…

— Да, сега свалете очилата си и поклатете леко глава, за да подчертаете колко срамно е това.

— Но така няма да виждам…

— Ще ги сложите отново веднага щом довършите изречението. Ще накарам оператора в същия момент да насочи камерата към очите ви. Доктор Алиенде, вие сигурно сте единственият жив политик, който говори искрено. Нека зрителите го доловят в погледа ви. Това ме накара да приема тази работа и съм убеден, че ще има същия ефект и върху гласоподавателите.

— Честно казано, дон Октавио, вече си мисля, че подобно режисиране на речите ми заплашва да ги направи неискрени.

— Не го възприемайте по този начин.

— Може би хората трябва да ме видят такъв, какъвто съм. Никое колебание в речта ми не може да заличи моето минало, посветено на службата на обществото.

Октавио замълча за момент.

— Съгласен съм до известна степен. Жена ми всъщност споделя подобна философия. Но както изтъкна Неруда, дебатите между Кенеди и Никсън са показали, че зрителите симпатизират не само на по-красноречивия, но и на по-фотогеничния кандидат. Неруда ми каза, че Никсън изглеждал ужасно пред камерите и това вероятно му е струвало спечелването на изборите.

— Да, да, знам, но…

— Ако ми се доверите, ще се погрижа да изглеждате по най-добрия начин, за да могат зрителите да чуят думите ви, без да се разсейват. В това няма нищо неискрено. В крайна сметка това ще бъдат вашите речи, излезли от вашето сърце и формулирани от вашия ум.

Алиенде се усмихна.

— Добре тогава. Да се заемаме отново за работа.

 

 

Октавио продължи да посещава дома на Алиенде по няколко часа всяка седмица. Там докторът се отказваше от ролята си на амбициозен кандидат-президент и се превръщаше в ученик по красноречие и елегантно поведение пред камера. Слушаше как Октавио четеше речите, които Алиенде беше подготвил предната вечер, запомняше ударението, което Октавио поставяше на определени думи, и имитираше жестовете му, когато искаше да подчертае определени доводи. След няколко сеанса Алиенде започна да овладява изкуството, направило Октавио известен. Изкуството да омайва с думи, с поглед.

— Представете си, че гледате в очите красива жена, както сте гледали съпругата си Тенча в първата брачна нощ.

И Алиенде постепенно схвана езика, на който говореше Октавио. Можеше да си представи всички образи, които актьорът го караше да извика в съзнанието си, докато говори. Чуваше гласа на Октавио, който шепнеше в главата му дори докато спеше, така че и насън говореше сладкодумно и мелодично, държеше главата си изправена, а гръбнака — изпънат. Дори и да обиколеше целия свят, не би намерил по-добър учител от Октавио.

В продължение на седмици двамата упражняваха зрителния контакт, усъвършенстваха изкуството на многозначителната пауза. Октавио уверяваше Алиенде, че ако не се смути и продължи да говори гладко, хората няма да забележат тика на окото му, а ще се съсредоточат върху думите.

Алиенде ставаше все по-уверен пред камерата и заекването му постепенно изчезна. И седмица след седмица проявяваше все по-голямо усърдие.

Невъзможно беше Октавио да не се превърне в страстен и просветен последовател на идеите на Алиенде, след като всеки ден слушаше речите му. Понякога, докато вървеше към дома си, Октавио рецитираше откъси от най-новата реч и жестикулираше на улицата, сякаш той самият се намираше на подиум. Думите на Алиенде го вдъхновяваха. Извикваха изпълнителя в него. Това не бяха празните думи във филмов сценарий. Бяха страстни и добронамерени думи, пълни с визия и способност за радикална промяна в Чили. Страна, в която хората щяха да бъдат равни, независимо от класата си, в която индустрията щеше да принадлежи на народа, а не на богатите мултинационални компании. Колкото повече време прекарваше с Алиенде, толкова повече приемаше възгледите му и го подкрепяше. Сега вече му помагаше не защото се чувстваше поласкан като актьор, а защото истински вярваше, че Алиенде е най-добрият кандидат за президент на Чили.

С течение на времето Октавио разви огромно уважение към Алиенде — не само към кандидата, когото подкрепяше, но и към човека, съпруга и бащата, всеотдайно посветен на всички тези отговорности. Беше трогнат от начина, по който Алиенде се съветваше за кампанията с Тенча и дъщеря им Тати. Слушаше като хипнотизиран разказите му за срещите с Че Гевара и Фидел Кастро.

Когато Алиенде предложи да му плати за услугите, Октавио отказа.

— Когато правя нещо, го правя заради някаква идея или цел. Не ми трябват парите ви.

— Искам по някакъв начин да ви компенсирам — настоя Алиенде. — Заслужавате го за усилията си. Какво да е?

— Ако ви изберат и само ако моето обучение ви е помогнало, може да ни изпратите със съпругата ми на неколкомесечно екзотично пътешествие.

— Много добре — отвърна Алиенде, доволен от отговора на Октавио. — Кажете на жена си да се готви за приключение след няколко седмици.

 

 

Когато телевизионният дебют наближи, Алиенде беше вече преминал почти четиримесечна интензивна подготовка.

— Ще се погрижите камерата да ме улавя от добър ъгъл, нали?

— Разбира се, докторе. Ще се погрижа за това. Не се тревожете.

През изминалите месеци двамата мъже се бяха сближили толкова много, че Алиенде го прегърна, преди да излезе в ефир.

— Какъвто и да е изходът от тези избори, винаги ще ви бъда благодарен, Октавио. Винаги ще съм ви задължен.

Октавио се засмя.

— Идете и го направете в името на Чили и ме накарайте да се гордея с вас.

 

 

Алиенде седна зад бюрото, което му бяха подготвили в телевизионното студио. Камерата се издигаше и като погледна в големия черен обектив, той си спомни какво му беше казал Октавио.

— Дръжте брадичката си повдигната и очите насочени право в центъра на обектива. Представете си, че това са очите на съпругата ви в деня на сватбата. — Алиенде си спомни как един следобед преди много години двамата с Тенча бяха отишли в съда. Този ден беше само техен. Нямаше помпозност или ненужна суетня. Нямаше цветя в косата й. Но той погледна дълбоко в черните й очи и й се врече. Закле се да й е предан до смърт, точно както сега бе готов да направи същото за народа на Чили.

Алиенде сви ръце и вирна брадичка, успокои погледа си и започна речта с перфектно тренирана лекота.

 

 

Октавио стоеше зад камерата и сияеше. Ученикът му се справяше добре.

— Да, да — шепнеше си той. — Дръж брадичката така. Да, сега свали очилата, погледни право в камерата.

Побутна оператора и му направи знак да покаже в едър план очите на Алиенде.

Алиенде се справяше безпогрешно. Спираше на правилните места и гледаше право в обектива, когато даваше обещания. Изглеждаше искрен и достоен, две отличителни черти.

Иззад камерата Октавио се усмихваше гордо.

— Вече не се нуждаете от мен — каза му Октавио вечерта, докато си вземаха довиждане. — Бяхте безупречен.

Алиенде засия.

— Винаги ще ви бъда благодарен.

Октавио кимна и се усмихна.

— Знаете как да се свържете с мен, ако ви потрябвам. Ще очаквам с нетърпение да получа привилегията да чуя речта ви, когато през септември встъпите в длъжност като президент.

— Още веднъж благодаря, другарю. Да разбирам ли, че тази година ще гласувате за мен?

— Със сигурност. Да живее Алиенде! — каза Октавио и му намигна, после закопча чантата си и махна на мъжа, когото вече смяташе за свой приятел. Същата вечер се прибра вкъщи усмихнат. Побързал беше да се върне при жена си и децата, които търпеливо очакваха завръщането му.