Денят на раждането й започна като всички останали. Сирка стана рано. Едрият й корем беше скрит под дълга трикотажна рокля и вълнен пуловер, а светлорусата коса — събрана в хлабав кок. Измъкна се от леглото, като внимаваше да не събуди мъжа си Тойво, който спеше дълбоко. Рижата му брада се беше разпиляла величествено върху белите чаршафи, които тя беше избродирала в месеца, преди да се оженят.

В съседната стая спяха тримата им синове, разпределени на двете легла, които Сирка бе събрала, така че да са достатъчно близо до огнището. Беше им изплела чорапи от груба неизбелена вълна и им беше дала одеялото от собственото си легло.

Днес бяха планирали да покарат кънки. Щяха да се навлекат с пуловери, да нахлузят износените си ботуши от еленова кожа и да позволят на майка си да натрие бузите им с мас от треска, преди да потеглят към езерото, което беше на три километра разстояние.

Но засега никой, освен Сирка не помръдваше в малката къща, сгушена в тъмната гора. Сирка постоя няколко минути неподвижно, загледана в синовете си. В съня си бяха точно такива, каквито ги помнеше като малки. С полуотворени усти и зачервени гладки страни. Детето в утробата й също спеше спокойно. Сирка сложи длани на корема си и се запита дали този път ще бъде благословена с момиче, което да прилича на нея, да порасне и някой ден да стане най-добрата й приятелка.

Сирка почти не помнеше собствената си майка. Беше умряла от пневмония, когато Сирка бе едва на пет. Единствената вещ, останала за спомен от майка й, беше малко дървено разпятие на черна връвчица. Носеше го на врата си, откакто го получи от баща си. Никога не го сваляше, дори когато се къпеше. Дори когато Тойво смъкваше нощницата й и я притискаше гола в обятията си. Дар от жената, която я бе изоставила, преди Сирка да порасне достатъчно, за да има ясни спомени. Дар от жената, която, надяваше се, я обичаше и отвъд снежния си гроб.

Забеляза, че с годините кръстчето е станало още по-гладко и красиво. Меко палисандрово дърво с цвят на греяно вино. Когато беше нервна или вечер, когато коленичеше да каже молитвата си, Сирка го стискаше в ръка, опипваше ръбовете на простичката му съвършена форма и за миг-два чувстваше, че някой я наблюдава, пази, обича, и се изпълваше със спокойствие.

Откакто се помнеше, се страхуваше от самотата. Дори мисълта да остане сама в малката дървена къща бе достатъчна да я ужаси, така че посрещна новината за бременността си с огромно облекчение и радост. Следващата есен най-малкото им момче щеше да тръгне на училище и тя беше благодарна, че ще има бебе, което да й прави компания.

Осъзнаваше, че още едно дете ще бъде допълнителен товар за семейството. И все пак се шокира от реакцията на Тойво, когато му каза, че е бременна. За пръв път го видя да плаче.

Опита да я убеди, че плаче от радост, но тя знаеше, че не е така. Сега виждаше колко много се бе променило лицето му през изминалите месеци. Не беше същият, откакто се беше завърнал от руския фронт. Година и половина по-рано беше заминал за фронта висок, силен мъж, с широки рамене и ръце, яки като дънерите на дърветата, които сечеше от малък. А се завърна отслабнал, немощен, с изпито лице и раздробен крак.

Вечерта, когато се прибра вкъщи, тя остана на прага сякаш цяла вечност, преди да го покани да влезе. Приличаше на призрак. Бели дрехи, бледа кожа. Дори очите му сякаш се губеха в морето от белота. Мразът бе проникнал в костите му.

Още първата вечер сама смени превръзките му. Бялата униформа беше изцапана със засъхнали петна от кръв, следи от пръст и мръсен сняг, а зачервените му пръсти стискаха патерица, с която крепеше мършавото си тяло изправено. Сирка свали кожената шапка от главата му и я остави край огнището, после подпря патерицата в ъгъла. Мълчаливо, само с жест вместо с думи, го подкани да седне на един от дървените им столове и намести отеклия му крак между бедрата си. Усети топлината, която се излъчваше от плътта, скрита под пластовете бинт, и бавно започна да сваля превръзката. Парчетата пускаше в тенджера с вряща вода, поставена на табуретка до коленете й.

Той примигна от болка, когато Сирка се доближи до раната. Очите му стрелкаха ту лицето на жена му, което беше копнял да зърне в продължение на месеци, ту кървавия, обезобразен крак.

— Не го гледай, Сирка — прошепна с изнемощял от тежкото пътуване глас.

— Тихо, не мърдай — скастри го тя и гласът й потрепери въпреки желанието да бъде силна.

— Не искам да го виждаш! — каза той и опита да измъкне крака си измежду бедрата й.

Но тя стисна глезена му с изненадваща и за нея самата сила.

— Ако раната се инфектира, ще умреш, Тойво! Така че не мърдай и ме остави да я почистя и да изваря тези превръзки!

Той утихна. Почти не му беше останала сила да спори с нея и не искаше да събуди трите спящи момчета.

— Не е толкова зле — прошепна му тя, опитвайки се да овладее сълзите, които вече пълнеха очите й. Пред погледа й, осветена от мекия пламък на огъня, бе сплесканата, незараснала маса на крака. Два от пръстите на крака му бяха сгърчени към престилката на Сирка, а другите три липсваха, заменени от синьо-лилави ивици, прорязващи плътта като жилки в древни камъни.

— Ще зарасне, Тойво — каза тя с разтреперан глас и потопи крака му в съд с топла вода и сапун.

— Няма. Ще остана сакат до края на живота си.

— Можеш да ходиш, Тойво, не говори глупости. — Замълча, за да се овладее. — Слава богу, че си жив, Тойво. Трябва да благодарим на бог за това.

После извади крака му от сапунената вода и леко го целуна по бузата.

— Да събудя ли момчетата? Толкова ще се зарадват да видят татко си! — каза тя и се поизчерви. Въпреки че бяха минали едва пет месеца, откакто бе заминал да се сражава с руснаците, на Сирка й се струваше, че не е виждала мъжа си от цяла вечност. Колко ли нервна му изглеждаше сега? Сякаш Тойво беше човек от миналото, когото е била принудена да забрави, защото й е било непоносимо тежко да очаква завръщането му.

Ала сега трябваше не само да свикне отново с неговото присъствие, но и да приеме реалността, че вече е неспособен да се грижи за фермата или да лови риба, както преди. Животът им щеше да се усложни, тя обаче вярваше, че бог ще ги закриля и че все някак, колкото и трудно да изглежда, ще се справят.

Сега, почти година след неговото завръщане, тя отново беше бременна. Но този път, за разлика от предишните бременности, новината за бебето сякаш парализира Тойво. Почти всеки ден и всяка нощ тя виждаше тревогата, изписана на лицето му.

— Как ще храним още едно гърло, Сирка? — попита я една вечер, след като легнаха на дървения си креват. — Петимата едва оцеляваме.

Сирка само го изгледа. Нямаше какво да каже. Знаеше с колко малко храна разполагаха. Кутиите с брашно и захар бяха празни от месеци. Момчетата вече не се биеха сутрин за парчетата сухар, които тя им чупеше на миниатюрни хапки — не си струваше да се карат за тях.

Всяка сутрин тя изпълняваше един и същи ритуал — разпределяше на малки порции остатъците от предния ден. Всъщност порциите не бяха еднакви. На момчетата даваше малко повече, отколкото на Тойво, защото те растяха, а за себе си оставяше само трохите. Ако не беше бебето, изобщо нямаше да яде.

Опитваше да убеди Тойво, че всичко ще се нареди. Че бог ги закриля. Той се насилваше да се усмихне и се съгласяваше с нея, но бръчките на лицето и браздите по умореното му чело издаваха напрежението и отчаянието му.

Момчетата се размърдаха и през плетената завеса Сирка видя, че слънчевите лъчи вече се провират през гъстите клони на дърветата. Карелските брези бяха бели от снега.

Беше идеален ден за каране на кънки. Слънцето щеше да грее още няколко часа, а езерото Саймаа беше толкова красиво замръзнало. Сирка обичаше лятото, когато Тойво откарваше нея и децата с лодка до средата на езерото и заедно пееха стари народни песни. Ала в сърцето си предпочиташе зимата. Тогава езерото бе разстлано като огромен платинен лист, а миниатюрните му вълни прозираха под тънката кора на леда.

Как обожаваше гората! Обичаше звука на снега, който скърцаше под краката й. Обичаше воя на вятъра, който си проправяше път през хълмовете и падините на замръзналата земя. И въпреки че в онзи ден Тойво й предложи да си остане вкъщи, Сирка настоя да отиде с него и момчетата. Беше в твърде напреднала бременност, за да кара кънки, но се настани царствено на малката седалка на шейната, метна вълнено одеяло на скута си, а момчетата я задърпаха през гората.

Момчетата завързаха ботинките и мушнаха ръце в ръкавиците си. Тойво напъха здравия си крак в ботинката на кънката, а другият, в обувката, остана да се влачи по леда.

— Дръж патерицата — извика на бременната си жена и й подхвърли дървената си подпора. Сирка наблюдаваше седнала как четиримата се пързаляха по искрящия лед. Смехът им разцепваше мразовития въздух.

Само дето гърбът започна да я наболява. Дълбока болка ниско долу, която тя отдаде на мускулен спазъм. Но болката взе да се засилва и на синкавата зимна светлина бузите й загубиха руменината си, а лицето пребледня като платно.

Реши да си замълчи. Като се върнеха вкъщи, щеше да кипне чаша вода и да попее на бебето в корема си. Гърдите й бяха натежали и тя беше благодарна, че след раждането щеше да храни поне едно от децата с млякото си.

Когато се върна с момчетата, Тойво видя, че Сирка не е на себе си. Очите й блестяха от болка, а челото беше мокро и бледо. Паникьосан, той заръча на момчетата да кротуват и грабна патерицата си.

— Ще ида да потърся помощ — каза на изплашената си жена, която го помоли да не я оставя.

— Бебето е на път — рече тя; на синкавата зимна светлина приличаше на малка боязлива кошута.

Притесняваше се да му каже, че под одеялото роклята й вече е подгизнала и че коленете й сякаш са се вледенили. Спомни си, че другите деца се бяха родили няколко часа, след като й бяха изтекли водите. А това дете май беше прекалено нетърпеливо да се появи на бял свят.

Момчетата взеха да вдигат шум. В отчаянието си Тойво строго им нареди да се дръпнат на няколко метра и да си играят там.

— Мога да потърся лекар — каза той и стисна ръката на жена си. Тя му се усмихна и каза, че предпочита да роди тук, на студа, вместо да остане сама в този момент.

Така че Тойво взе вълненото одеяло и го разстла на снега. Протегна свободната си ръка и й помогна да се премести от шейната върху одеялото. След малко повече от час Сирка роди красива зеленоока дъщеря. Краката й бяха завити с овчия кожух на Тойво, а снегът бе обагрен с алени капки кръв.

Две години по-късно Сирка щеше да се принуди да даде тази дъщеря на чужди хора.

Когато за пръв път прегърна дъщеря си, Сирка забеляза, че тя е с почти бяла коса, докато трите момчета се бяха родили червенокоси. Тя уви бебето в пуловера си. Огледа внимателно цялото тяло на момиченцето — крачетата и ръчичките, извитите нокти, полузатворените клепачи. Искаше да е сигурна, че всичко е оформено както трябва, и въздъхна от изтощение и облекчение, когато притисна детето към гърдите си.

Въпреки недостига на храна момиченцето не им създаваше проблеми през първите две години от живота си. Сирка го кърмеше и Тойво често наблюдаваше сучещото дете, като се мъчеше да прикрие глада и желанията си. Сирка знаеше, че той тайно си мечтае тя да кърми цялото им семейство. Понякога нощем пъхаше глава под нощницата й и сучеше, а после се отдръпваше, отвратен и засрамен.

Момиченцето обаче полека-лека се отказваше от майчиното мляко и Сирка го виждаше как вече си краде залъци от масата.

Въпреки всичко бе дребна за възрастта си. Миниатюрна и бледа. Любимата й играчка беше малко мече, чието ухо често смучеше вечер.

Сирка, като всички майки, уверяваше, че обича еднакво всичките си деца. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че обича дъщеря си малко повече. Обичаше и момчетата, но тримата бяха пораснали толкова бързо, че с всяка изминала година се отдалечаваха все повече от нея. Виждаше, че са наследили косата на баща си, необичайните му тъмнокафяви очи. Също като него обожаваха да прекарват времето си навън. Дъщеря й обаче беше нейно копие.

Имаше същата руса коса и зелени очи. Когато я държеше в прегръдката си, Сирка виждаше собствените си черти в умален вид. Дъгата на устните, правата линия на носа, извитите вежди. Наслаждаваше се на сладкото личице на детето, на любопитството му и на радостта, с която откриваше и най-простите предмети около себе си.

Така че, когато една вечер Тойво се върна с вестник в ръка и с букет зимни виолетки, Сирка изобщо не беше подготвена за неговото предложение.

Показа й заглавието във вестника: „Шведското правителство приема още хиляди финландски деца, за да помогне на финландските си събратя, докато войната продължава“.

— Децата, които заминаха с първата вълна, бяха щастливци — прошепна той на жена си. — Няма да е за постоянно, само до края на войната.

— Не, Тойво, не… — примоли му се тя. — Как може изобщо да предложиш такова нещо? — На осветеното й от лампата лице се изписа отчаяние, а гласът й затрепери, докато изричаше: — Тя е едничката ни дъщеря…

— Такъв живот не е добър за дъщеря ни. За никого не е.

— Той седна на един стол и вдигна крака си на ниската дървена табуретка. — Нямаме никаква храна. Руснаците напредват на запад. Войниците ни се сражават и са стигнали почти до задния ни двор! Що за живот е това? И никой не знае кога ще свърши всичко!

— Ще свърши, Тойво — заплака Сирка.

— Доброволките в града, дето помагат на пострадалите от войната, правят списък на децата, които да изпратят след няколко седмици с парахода „Арктурус“. — Той замълча.

— Записах и Кая, Сирка — каза и подпря чело с ръка.

Още преди да чуе името на дъщеря си, Сирка знаеше, че съпругът й е избрал точно нея. Не само защото Кая беше единственото им момиче, а и защото беше достатъчно малка, за да ги забрави. На Сирка обаче щеше да й бъде много по-трудно. Никоя майка не можеше да изтрие спомена, за което и да е от децата си. Особено за това момиченце с почти бяла коса, което не желаеше нищо друго, освен любовта на майка си, нейното мляко и компанията на малкото си мече.

Сирка плака цяла нощ, а виолетките до леглото й повехнаха и умряха. Пред скромния им дом снежните преспи ставаха все по-високи и денем слънцето грееше все по-малко часове.

След три седмици Тойво се върна вкъщи със смутено лице.

— Една от доброволките ще дойде да вземе Кая, за да я транспортират — каза той възможно най-внимателно.

Сирка го чу, макар думите му да бяха произнесени почти шепнешком. Обърна се с гръб към него и впери очи в прозореца.

— „Арктурус“ отплава в петък — каза тъжно той. — Трябва да я оставим в божиите ръце, Сирка. — Прегърна жена си. — Бог ще я пази, докато е в Швеция, а ние ще знаем, че поне тя е в безопасност.

Онзи петък тя стегна багажа на единствената си дъщеря в малък куфар. В кофа с вода от разтопен сняг изпра единствената й рокля, на синьо каре с бяла якичка, и я изсуши край огъня. Сгъна два пуловера и чифт вълнени чорапогащи и сложи малък молитвеник върху червеното куфарче. В молитвеника пъхна писмо.

„Скъпа Кая,

Бъди добро момиче и бъди благодарна за това, което новото ти семейство прави за теб. Моля те, никога не вярвай, че с татко ти сме те изоставили. Обичаме те и само искаме да си в безопасност. Имаш трима братя, на които също ще липсваш. Някой ден, когато войната свърши, ще се върнеш при нас. Обичаме те и винаги ще бъдеш в мислите и молитвите ни.

Бог да те пази!“

С обич: майка ти, Сирка

Уви молитвеника в малко одеяло и го мушна в багажа заедно с единствената си снимка. Сватбената й фотография. Черно-бяла снимка на двамата с Тойво. Беше облечена в бялата рокля на майка си и в косите си имаше венец от цветя.

Накрая свали дървеното кръстче на майка си. Подържа го за последно между дланите си, прокара пръст по очертанията му и го притисна до устните си. Ех, ако дъщеря й можеше да почувства тази целувка, помисли си и пъхна кръстчето в куфара.

Тойво стоеше на прага на спалнята и наблюдаваше младата си жена. Приближи се и сложи голямата си длан върху рамото й, а тя коленичи, за да затвори червеното куфарче. Тойво усети как тялото на Сирка под ръката му се разтърси от ридания. Тя отново помоли мъжа си да не пращат Кая надалече. Това й се струваше много по-ужасно от смъртта. Да изпратиш детето си в дом, в страна, които не познаваш. Където си наясно, че никога не биха я обичали така, както я обичаш ти. Защото е твоя плът и кръв.

Над главите им проехтяха сирени и червените светлини хвърлиха алени отблясъци върху снега. Тойво отиде да донесе Кая, която спеше спокойно в кухнята. Младата доброволка се появи на прага. Синьото палто и шапката й изглеждаха неуместно в селската къща.

Сирка зарови лице във възглавницата, защото болката от гледката как непознатата отнася дъщеря й бе непоносима. Но от леглото си чу как малкото й момиченце вика:

— Minun nalle karhun, minun nalle karhun. Малкото ми мече. Малкото ми мече.

Сирка се втурна през вратата, за да подаде на Кая платненото мече, и за последен път срещна погледа на дъщеря си. Момиченцето долови отчаянието на майка си и се разплака.

А от гърдите на Сирка през роклята потече мляко.

Към следващата част или към съдържанието

Алисън Ричман Ритъмът на спомените (7)

Метаданни

Данни

Ритъмът на спомените

Информация

История

Сваляне / Връзки

VІ.

Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (7)