Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (44)

ХLІІІ.

Сантяго, Чили

февруари 1974-та

В строга правителствена сграда с бели стени, само на метри от почти възстановения президентски дворец, изпълненият с нетърпение Октавио и замисленият свещеник чакаха пристигането на генерал Мартинес.

Цяла сутрин отец Сиснерос се чувстваше като парализиран. Едва беше успял да изпълни задълженията си в църквата. Измърмори службата, насмалко да изтърве виното за литургията върху дрехите си, спъна се на стъпалата към амвона. Съзнаваше, че като се замесва, излага собствения си живот на опасност, но моралните последствия от евентуалното му бездействие щяха да бъдат много по-мъчителни от всяко нещо, което би му се наложило да изтърпи в ръцете на режима.

Така че сега се беше овладял. Опита се да проясни главата си, докато обличаше официалните одежди на църковен пратеник и посланик на вярата от Обединените нации. Лилавият пояс със златен ръб, символизиращ връзката му с тази организация, засили вярата и убедеността му — въпреки че, кажи-речи, не се нуждаеше от убеждаване сега, след като бе видял онези пребити мъже край вила „Грималди“. Само се надяваше жената на Октавио да е жива и той да помогне за освобождаването й. Ако успееше, щеше да спаси не само един човешки живот, но и едно цяло семейство. Преди шест месеца, когато прие поста на църковен пратеник, изобщо не очакваше да се изправи пред подобна отговорност. Сега му оставаше само да се надява на успех.

Октавио го взе с оранжевата си кола и двамата бързо потеглиха по „Индепенденсиа Авеню“, без да разменят и дума. Отец Сиснерос можеше да отгатне по изражението на Октавио колко напрегнат е младият мъж. Устните му бяха прехапани и напукани, пръстите стискаха така кормилото, че бяха побелели от усилието.

— Познавате ли лично този генерал? — попита накрая Октавио.

— Не.

— Тогава как успяхте да си уредите срещата?

— Написах писмо на официална бланка на Църквата на Обединените нации и след три дни получих отговор.

— Невероятно. — Октавио намали скоростта. — Как се казва човекът, с когото ще се срещнем?

— Мартинес. Според мои колеги, които четат вестниците по-усърдно от Библията, бил назначен на поста си преди по-малко от месец.

— Ясно.

— Остави аз да говоря. Внимателно съм обмислил какво да му кажа.

— Както желаете, но моля ви, подчертайте, че настояваме за незабавното освобождаване на съпругата ми. Отче, разбирате колко тежко е положението й, нали?

— Да, да, естествено, давам си сметка — измърмори свещеникът. — Добре разбирам всичко.

— Какво мога да направя за вас, господа… за вас, отче? — поправи се Мартинес.

— Идвам във връзка с официалните си задължения. Като свещеник, представляващ Обединените нации — заяви Сиснерос сериозно, докато гледаше генерала право в очите.

— Така ли? Бихте ли ми обяснили, тъй като писмото ви не беше особено подробно — рече Мартинес. После неочаквано добави тихо: — Извинявам се. Може би не са ме информирали както трябва. Вината, разбира се, не е ваша, отче.

Свещеникът се усмихна, тъй като и той осъзна, че има преимущество пред генерала.

Любезността на Мартинес изненада Октавио. Очакваше по-грубоват мъж, с по-строг глас и стряскащо присъствие.

А Мартинес изглеждаше смутен, може би защото беше генерал от по-малко от четири седмици.

— Е — започна отец Сиснерос, — до вниманието ми достигна, че една жена — съпруга и майка на три деца — е била отвлечена от военната полиция и повече от месец стои затворена без вина, без процес, без да има връзка със семейството си и без никакви перспективи, освен да остане неопределено време в ареста. — Свещеникът се прокашля. — Това е крайно възмутително нарушение на човешките права.

— И защо е била арестувана тази жена, отче?

— Без абсолютно никаква причина.

— А чие е това мнение?

— Нима се нуждаете от друго мнение, освен моето — мнението на божи човек, изпратен тук от Обединените нации, в случай че сте забравили?

Генералът отново доби смутен вид и се извини за тона си.

— Съжалявам. Просто ми е много трудно да повярвам, че жената е арестувана без доказателства за извършени от нея престъпления.

— Това е самата истина — каза твърдо Октавио, без да повиши глас. — Не е направила нищо, освен че е моя съпруга и майка на децата ми.

— А вие кой сте?

— Октавио Рибейро.

— А, актьорът. — Генералът кимна и си записа нещо с молив в един бележник. — Разбира се. Сторихте ми се познат, макар че сега сте с брада. — После се усмихна. — Бях голям почитател на филмите ви.

— Така ли? — отвърна нервно Октавио. Над слепоочията му избиха капчици пот, но той потисна желанието да ги избърше от страх генералът да не забележи, че ръцете му треперят. Бавно се обърна към свещеника, умолявайки го с поглед той да си възвърне контрола над разговора.

— Знаете ли, генерале, следващата седмица в Лима ще присъствам на конференция на всички свещеници, изпратени на краткосрочна служба в Латинска Америка. Там ще бъдат и редица официални държавни представители от цял свят — от САЩ до Великобритания. Дори се носи слух, че ще присъства и папата.

— Добре — кимна Мартинес, — е, и?

— И на тази среща ще ме попитат, както се е случвало на подобни срещи в миналото: „Как вървят нещата в Сантяго, отец Сиснерос? Кажете ни каква е ситуацията там?“. И сега ви питам, генерал Мартинес, какво да им кажа? Ще бъда принуден да им обясня, че нещата в Сантяго не вървя никак добре. Че отвличат жени от домовете им, пред очите на децата. Че ги арестуват, без да са престъпили закона, и ги държат затворени без процес, без доказателства за извършено престъпление!

— Не ми се вярва, че може да се случи такова нещо.

Генералът поклати глава.

— Но точно това се е случило! — каза твърдо свещеникът. — Видях го със собствените си очи. А вие какво ще направите, за да оборите подозренията ми, генерал Мартинес?

— Предполагам, че трябва да разследвам обвинението ви. — Генералът махна на един от помощниците си да се приближи и му прошепна нещо в ухото. След секунди младият войник излезе от стаята и остави генерала насаме с Октавио и свещеника.

— Давам ви думата си — увери Мартинес двамата мъже, — че ако съпругата на господин Рибейро е била задържана без причина, без ясни доказателства за извършено престъпление срещу държавата, се задължавам да я освободя незабавно.

— Надявах се да кажете точно това — усмихна се свещеникът.

В знак на добра воля генералът му протегна ръка.

— Но запомнете — добави отец Сиснерос, докато се ръкуваше с Мартинес, — конференцията е следващата седмица и дотогава очаквам или Саломе де Рибейро да бъде освободена, или да ми съобщите новини за процеса срещу нея.

— Абсолютно, веднага ще започна проверката.

— Смятаме, че е задържана във вила „Грималди“ в Пенялолен.

— А, във възстановителния център ли?

— Така ли го наричате, генерале?

— Мисля, че така го описват в докладите.

— Е, когато се нуждаете от възстановяване, може би е добре да посетите вилата, за да видите с очите си — изрече свещеникът с пропит от отвращение глас.

Генералът стоеше срещу тях в грозната си кафява униформа с лъскави медали. Очите му показваха начални признаци на умора. Кожата му беше в блед нюанс на бронзово.

— Моля, запишете точното име на съпругата си и датата, на която е била арестувана — поиска Мартинес, преди двамата мъже да си тръгнат, и Октавио бързо изпълни указанията му.

Когато излязоха, погледите им се срещнаха. И двамата си мислеха едно и също нещо: единствената им надежда беше заплахите на свещеника да постигнат целта и генералът да спази обещанието си.

— Отче, наистина ли има конференция следващата седмица? — попита Октавио свещеника, когато се върнаха при колата. Талантливият актьор се слиса от признанието на свещеника, че цялата история е била блъф.

— Значи го изнудихте да повярва, че няма друг избор, освен да запази честта на държавата? — засмя се Октавио на глас. — Това е гениално! Дано ви е повярвал.

Не се наложи да чакат дълго, за да разберат, че блъфът на свещеника е проработил. Четири дни по-късно Саломе бе захвърлена в един парк. Стовариха я там от микробус: с маска на очите и слабо като вейка тяло, цялото в синини и рани.