Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (18)

ХVІІ.

Сантяго, Чили

февруари 1970-а

Минаха почти четири години от филмовия дебют на Октавио и през това време той стана известен във всеки чилийски дом. Сега имаше пари, слава, жена и три деца, преди няколко месеца бе изпълнил договора си и се наслаждаваше на заслужена ваканция, през която да обмисли по какъв начин да продължи кариерата си. Никога не си беше представял обаче, че един ден, докато си почиваше вкъщи, рошав и небръснат, на вратата на дома му неочаквано ще се появи Пабло Неруда.

Октавио работеше нещо в градината, когато чу да се звъни. Тъй като прислужницата, Консуела, беше отишла да напазарува продукти за вечерята, а Саломе бе заета да облича едно от момичетата, той изтупа панталона си и отиде да види кой ги търси.

Отвори широката врата и зяпна от изумление. На верандата на дома му стоеше великият поет, едрото му тяло беше загърнато с дълго черно наметало, а черната широкопола шапка хвърляше сянка върху очите му.

— Господин Рибейро? — попита Неруда и докосна ръба на шапката си. — Дано не идвам в неудобен момент. Аз съм…

— Господин Неруда, няма нужда да се представяте — каза слисаният Октавио, който за момент не можа да овладее изненадата си от неочакваното посещение на поета. — Не знам на какво дължа посещението ви, но моля, заповядайте, влезте.

Октавио протегна ръка и покани поета да влезе в тесния вестибюл на семейството.

— Извинете маниерите ми. Прислужницата ни в момента не е в къщата, но аз би трябвало да се сетя — може ли да взема наметалото ви?

Неруда наведе леко рамене, развърза копринените връзки на наметалото си и го подаде на Октавио. Гладкият черен плат се надипли в ръцете на Октавио и той изпита непреодолимо желание да го погали, сякаш за да се увери, че любимецът на нацията стои пред него. Че неговият идол се е отбил в дома му напълно неочаквано, че разговаря с него в собствената му къща.

— Доста голяма къща имате, господин Рибейро — отбеляза Неруда, докато вървеше след Октавио по коридори, пълни с цветни плакати от филмите му, покрай рафтове, отрупани с всевъзможни предмети. — Малко ми напомня къщата, която бяхме наели с Матилда, когато живеехме в Италия.

Октавио се усмихна, развеселен, че Неруда прави паралел между двама им.

— Сигурен съм, че вашият дом е бил много по-подреден от нашия. Извинете ме за безпорядъка. Със Саломе имаме три малки деца и къщата и градината изглеждат диви като тях самите.

— Не, не, прекрасна е — махна с ръка Неруда.

Октавио преливаше от възторг. Знаеше, че Саломе ще се побърка от вълнение, щом разбере, че Неруда се намира в дома им. Тя беше предан почитател на поета още от деня, в който Октавио й беше преписал негово стихотворение и го беше пъхнал в един от падналите портокали. Октавио реши, че е най-добре да преведе Неруда през кухнята и да излязат в градината, а после да се качи и да предупреди Саломе, за да й даде време да се погрижи за външността си. Щом се озоваха в градината, Октавио покани поета да седне на един от столовете от ковано желязо, които бяха наследили от двете сестри, Мария и Магда. Октавио винаги си ги представяше как са седнали заедно, пият чай и се любуват на розите си, обърнали гръб на любимата си къща и зареяли поглед в пищната зеленина, която поддържат с четирите си нежни ръце.

— Тук удобно ли ви е, господин Неруда? — попита Октавио, докато издърпваше единия стол. — Ще кажа на жена си, че сте у нас, но тя няма да ми повярва. Каква изненада! Още не мога да повярвам на късмета си. Толкова е невероятно, че нямам думи.

По устните на Неруда плъзна едва доловима усмивка. После леко наклони глава и вдигна ръката си.

— Май ще е по-добре да поговорим насаме, преди да извикате съпругата си. Колкото и да ми се искаше това да е просто светска визита, за съжаление, идвам по работа. — Старият поет замълча за момент. — Може би работа не е подходящата дума. Политика е по-точно казано. Идвам от името на социалдемократическата партия, като пратеник на моя съмишленик патриот Салвадор Алиенде.

— Алиенде? — Октавио беше шокиран. Издърпа един стол и седна рязко. — Какъв интерес представлявам за вас? Аз съм филмов актьор — каза, издавайки смущението си. — Никога не съм гласувал.

Леката усмивка на Неруда се завърна и гъстите му мигли се спуснаха над воднистите очи. Кимна, когато Октавио заговори.

— Съжалявам да чуя, че никога не сте гласували, трябва да знаете, че съм посветил голяма част от живота си не само на поезията, а и на борбата за правото на всеки чилиец да участва в честни демократични избори. Но не съм тук, за да ви изнасям лекции, господин Рибейро. Тук съм да потърся помощта ви.

Октавио напълно загуби ума и дума.

— Помощта ми?

— Да, вие имате нещо, за което повечето мъже биха ви завидели. Вероятно изобщо не го забелязвате, но всеки, който гледа филмите ви — а и аз съм ваш таен почитател, — остава изцяло запленен от вас.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, господин Неруда. Запленен?

— Вие сте майстор на красноречието. Интонацията ви е мелодична. Когато говорите, хората ви слушат. Когато гледате в камерата, нито жените, нито мъжете могат да устоят да не отвърнат на погледа ви. Това е в основата на вашия успех, другарю! Вие сте гениален!

Октавио беше абсолютно шокиран. Бившият студент по литература сега седеше в градината си с най-почитания поет на Чили, чиито стихове беше използвал, за да ухажва Саломе преди няколко години. Героят на неговата младост правеше комплименти на Октавио за неговата работа! Ако някой дори случайно му беше казал, че Неруда е почитател на филмите му, нямаше да повярва. Но ето че сега Неруда заявяваше не само, че е гледал филмите му, но и че се възхищава на неговия талант.

— Но какво общо има Алиенде с всичко това?

— А, да, това е причината за посещението ми. Алиенде.

— Не съм сигурен, че той ще се нуждае от човек като мен — рече Октавио, — но кажете какво имате предвид. Жена ми ще се притесни, ако ви споделя, обаче в много отношения ви дължа доста повече, отколкото подозирате. Ако мога да помогна, ще го направя.

Неруда се усмихна и се облегна на стола си.

— Е, не съм сигурен дали знаете, господин Рибейро, но тази година има избори за президент и Алиенде ще се кандидатира за четвърти път.

— Да, чухме такива слухове.

— Ами, вече не е слух, а факт. Алиенде ще се кандидатира и се надяваме този път да спечели. Вярвам в него, винаги съм вярвал. Честни, достойни хора като него се срещат рядко на този свят. На политическата арена са още по-застрашен от изчезване вид. Всички обаче знаем, че Алиенде не е учил за политик. Има забележителна кариера като лекар и адвокат, но понякога не му се удават неща, които не биха затруднили по-обигран, по-опитен политик. Нали разбирате, господин Рибейро, Алиенде се интересува повече от бъдещето на нацията ни и положението на работниците, отколкото от себе си и своя имидж.

— Да…

— Също така смятам, че това са последните избори, в които ще участва. Следователно се налага партията да направи всичко необходимо, за да осигури успеха му.

— Да…

— Е, честно казано, според нас, голяма част от най-близките съратници на Салвадор, телевизията ще изиграе основна роля в тазгодишните избори. За пръв път в нашата история политическите речи на всеки кандидат ще се предават в цялата страна. Не искам да намекна, че дон Салвадор не е добър оратор. Някои от речите, които изнесе в центъра на града от кулата на хълма Санта Лучия, са се запечатали дълбоко в съзнанието ми. Те са страстната песен на политик с твърди убеждения. Но по телевизията човек трябва да е по-сдържан, с по-овладени жестове. По-красноречив. Трябва да се преодолеят дребни проблеми като лекото заекване или нервния тик на окото. — Неруда се усмихна. — Надяваме се, че сме научили нещо от дебатите между Кенеди и Никсън. Моите американски приятели ми казаха, че хищническото излъчване на господин Никсън по време на телевизионен дебат му е коствало изборите преди десет години. Ако се беше случило втори път, нещата щяха да бъдат различни, но това е друга история. Във всеки случай, господин Рибейро, дойдох при вас, за да ви помоля за помощ. Вярвам, че сте най-добрият, и партията се нуждае от вас, за да подготвите кандидата ни, така че да стане още по-добър. Мисля, че осем до десет репетиции ще бъдат достатъчни.

Октавио беше слисан. Не вярваше на ушите си.

— Искате да помогна на доктор Алиенде за речите му?

— За начина, по който изнася речите си, господин Рибейро. По-добре от всеки друг знаете колко жестока може да бъде камерата с човек, несвикнал с обективите. От друга страна, ако всички имаха вашия талант, щяхте да бъдете безработен.

Октавио прекара пръсти през косата си.

— Това със сигурност е интригуващо предложение и съм изключително поласкан, че се обърнахте към мен, господин Неруда. — Още не му се вярваше, че толкова интелигентен и известен човек е гледал филмите му. Винаги беше смятал, че са прекалено мелодраматични, и това го смущаваше.

Тъкмо се канеше да зададе въпрос на Неруда, когато изведнъж чу гласа на Саломе, която го викаше от горния етаж. Отначало не й отговори, защото не беше измислил подходящо обяснение за присъствието на великия поет на леко ръждясалите столове в градината им. Но преди да му хрумне нещо, Саломе го извика повторно.

— Октавио! Октавио! — В същия миг на втория етаж се отвори прозорец. Той вдигна очи и видя как косата й се спусна като водопад от двете страни на кръглото личице, което надникна към него и госта му.

— За бога, кой е там с теб?

— Пабло Неруда, любов моя.

— Много смешно. Кажи ми кой е.

— Пабло Неруда, любов моя.

Неруда погледна нагоре и махна с ръка.

Октавио никога нямаше да забрави шокираното лице на Саломе, когато дотича по халат, с разпусната коса и без никакъв грим и се увери, че любимият им поет седи до Октавио. Какъв безценен спомен!

— Мили боже! — изписка тя и прикри уста, а лицето й пламна. — Не може да бъде! Просто не може да бъде!

— Истина е, госпожо — каза Неруда, после се изправи, свали шапка и леко се поклони. — Много ми е приятно да се запознаем, скъпа госпожо — каза той любезно и поразвеселено. — Виждам, че филмова звезда като господин Рибейро си има собствена звезда вкъщи.

Саломе отвърна на Неруда с усмивка и Октавио веднага разбра, че жена му е покорена от чара на стария поет.

— Моля за извинение, господин Неруда — каза Саломе. — Нямах представа, че ще идвате. Съпругът ми не е споменавал нищо за посещението ви. — Тя изгледа сурово мъжа си, за да му покаже, че по-късно ще му даде да разбере.

— Той не знаеше нищо за посещението ми — каза Неруда и се усмихна на Октавио. Очевидно ситуацията искрено го забавляваше.

Саломе се обърна и се запъти към горния етаж, но спря, преди да стигне до вратата.

— О, боже, виждам, че Октавио не ви е предложил питие! Да ви донеса чаша шери или студен чай?

— Ако не е проблем, един коктейл с писко и лимон ще ми дойде добре.

— Един и за мен, скъпа.

Октавио видя, че съпругата му вече се е отправила към кухнята, за да приготви напитките. Довечера щеше да му се наложи да дава доста обяснения. Иначе щяха да го изгонят да спи на хамака в градината, където единствената му компания щеше да бъде дървото хермафродит.

 

 

Неруда, Саломе и Октавио прекараха следващия час в градината, а момичетата и Рафаел търчаха напред-назад между къщата и двора. Саломе беше облякла любимата си рокля и прихванала косата си в артистичен кок. Неруда продължаваше да мълчи по въпроса за спонтанното си посещение и не спомена нито веднъж Алиенде в присъствието на Саломе. Когато тя се опита да научи какъв е поводът за идването му, с лекота се измъкна с думите, че е отдавнашен почитател на Октавио и случайно се е намирал в квартала.

Не каза почти нищо, освен обичайните светски любезности. Но градината го очарова. Хареса я толкова много, че когато стана да си тръгне, помоли Саломе да го разведе набързо и да му я покаже.

— С удоволствие ще ви разведа, но трябва да внимавате къде стъпвате, защото там е като джунгла, уверявам ви.

— Аз обожавам джунглите, мадам.

Подпирайки се на Саломе, за да не се спъне, Неруда се любуваше на зеленината и дивия дух на мястото.

— Мирише на жасмин и ружи. На глицинии и рози…

— Имате забележително обоняние, господин Неруда възхити му се Саломе.

Октавио ги гледаше от стола си, хванал чашата с коктейла си. Още не можеше да повярва, че човекът, чиито стихове бе преписвал, за да ухажва любимата си, сега се намираше в задния им двор. Видя как Неруда откъсна една роза и я закичи зад ухото на Саломе.

 

 

Неруда си замина и ги остави абсолютно зашеметени. Саломе не сгълча Октавио, че не я е предупредил да се преоблече и да си сложи червило. Той от своя страна не й каза какво беше поискал Неруда от него.

Онази нощ се любиха така, сякаш отново бяха тийнейджъри. По-късно Октавио затършува да открие избродираната от жена си кесийка, в която бяха старателно преписаните стихове. Докато Саломе си лежеше, а краката й се подаваха изпод дантеления край на нощницата, Октавио извади навитите на руло листчета от копринената торбичка и й зачете на глас стиховете. Тя го слушаше със затворени очи, а мислите й препускаха надалече. Унесена от мелодичния глас на мъжа си, си представяше, че отново е седемнайсетгодишно момиче и лежи в овощната градина, а от звездното небе се сипят портокали.