Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (1)

Пролог

Сантяго, Чили

февруари 1974-та

Събуди се от птичите песни. Утринната роса се изпаряваше от избуялата трева, върху която лежеше. На бузата й се бяха отпечатали смачкани маргаритки, цветчетата им се бяха пречупили под деликатното й лице.

Дребна мравка пробяга по ръката й. Пеперуда кацна върху разчорлените й черни къдрици, а после отлетя към една азалия. А изпод нея се надигаше силният и омаен мирис на пръст.

Минаха няколко секунди, докато Саломе де Рибейро осъзнае, че не е умряла и не се е озовала в рая. Не сънуваше, не халюцинираше. Вече беше свободна. Затворът бе на километри от мястото, където лежеше.

Бяха я свалили в някакъв парк. Изхвърлиха я от пикап с маска на очите, цялата в рани, безплътна като сянка. Падна на земята почти безшумно, защото бе твърде лека, за да произведе звук. Стотина фини кости, побрани под деликатната, осеяна със синини кожа. Земята я посрещна радушно, а мократа пръст хлътна под падналото й тяло. Часове наред ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст, преди изгревът да я събуди. А сега чу първите звуци на заобикалящия я живот. Камбанен звън от катедралата, шум от профучаващи коли. Сантяго се събуждаше, също като нея, и тя се наслаждаваше на звуците и миризмите на живота.

Толкова беше свикнала с мрака, затова й отне няколко минути да осъзнае, че все още вижда само черно, макар сетивата й да бяха пробудени.

Опита да свали силно стегнатата превръзка върху очите си. Утринното слънце тъкмо се показваше и Саломе присви зеници, за да види долината, където светлините на града още проблясваха в маранята.

Пръстите й се отпуснаха върху пръстта. Коленете, разтреперани и изранени, се огънаха под изнемощялото й тяло. Насили се да се стегне, да не обръща внимание на синините и пукнатите кости, да прекоси града в ранното утро и на почти петнайсет километра оттук да намери пътя до дома си, където съпругът и децата й спяха в леглата си.

Мина през желязната порта, изцедила и последните си сили. Когато ръката й натисна дръжката на входната врата, тялото се огъна като кошница, омекнала от дъжда. Звукът от падането й наподоби шепот.

Октавио се втурна да провери какво става на верандата, притеснен, че някой е дошъл да навреди на него и децата му. Щом отвори вратата и видя жена си просната отпред, се свлече на колене.

Докато я притискаше към гърдите си, усети острите очертания на плешките, изпъкналите й ребра. Беше толкова слаба, че не посмя да я премести, за да не я нарани. Така че тя остана да лежи в ръцете му като умиращо цвете, откъснато и оставено без вода.

Октавио нямаше време да измие жена си и да се погрижи за нея — децата се появиха на вратата и я видяха. Едва разпознаха майка си. Косата й беше разрошена и мърлява. Роклята й беше прокъсана и лявата гърда се подаваше наполовина от раздраното деколте.

Беше много по-слаба отпреди похищението. И тогава не беше едра, имаше дребна фигура, но с приятни извивки. А сега изглеждаше почти като дете. Като изгладняло сираче, покрито с мръсотия и кървящи рани.

Октавио отведе жена си в кухнята и я настани на стол до масата за хранене. Децата се изправиха пред нея. Тя ги виждаше, ала не бе в състояние да произнесе и звук. Искаше да им каже колко много са й липсвали, как ги е сънувала всяка нощ, откакто са се разделили, но от гърлото й не излизаше глас. Не можеше да говори. Просто седеше на стола, пръстите й трепереха в скута, а широко отворените й очи се взираха в децата.

Саломе не искаше да ги изплаши.

Можеше да си представи как изглежда в очите им. Не помнеше кога последно се е къпала, кога последно е ресала дългата си коса. Единственото й желание беше да спи и да ги прегърне тези тримата, които така й бяха липсвали.

Големият й син все пак събра смелост да я прегърне, за което тя отчаяно копнееше. Рафаел не се поколеба. Доближи се до майка си и я прегърна.

Саломе не мигна, когато синът й я притисна към себе си, макар прегръдката му да бе толкова силна, че тя едва не изпищя от болка. Той отмахна косата от лицето й, без да обръща внимание на въшките и заплетените къдрици, и я целуна по бузата.

— Добре дошла, мамо — прошепна Рафаел и се завъртя, за да се увери, че по-малките му сестри са видели как няма нищо страшно и също ще поздравят майка си.

Първо към нея пристъпи средната, после и най-малката. И двете се постараха да не реагират на ужасната миризма и се усмихнаха.

Саломе заплака. Не заради физическата болка, защото с нея беше вече свикнала. Заплака, защото Октавио, децата, домът им изглеждаха същите, каквито ги бе оставила. Но тя се беше завърнала толкова променена.

Това бе измамно впечатление, понеже и те се бяха променили през двата месеца. А дори и преди това. От началото на преврата идиличният свят на семейство Рибейро-Ерера бе прекратил съществуването си. Ефектът от преврата и последствията от действията на Октавио все още се проявяваха в пълна мяра пред тях.

Докато Саломе напрягаше сили да прегърне децата си, майка й се прибра вкъщи. Доня Оливия влезе в кухнята с два хляба в ръце. Октавио не я беше молил за това, но тя беше станала рано, както често й се случваше. Беше свикнала с безсънието и се стараеше поне да е полезна в часовете на будуване. Изобщо не очакваше да види детето си на влизане в къщата. Но ето че дъщеря й седеше на един стол, а притесненият Октавио бе коленичил до нея.

Доня Оливия изтърва хлябовете и се втурна да прегърне детето си. Взе кърпата от Октавио и притисна дланите на дъщеря си към страните си, заплака, докосвайки лицето й, и занарежда проклятия срещу чудовищата, отговорни за това отвратително престъпление.

През следващата седмица майката се грижеше за Саломе като за новородена. Всяка сутрин и всяка вечер доня Оливия решеше косата на дъщеря си, за да й помогне да възвърне обичайния си блясък. Парфюмираше я със спрей, ухаещ на гардении, и я мажеше с пчелен балсам, навиваше кичурите на ситни къдрици, като ги усукваше около пръста си.

Външно съпругата на Октавио изглеждаше като ранена кралица. Царствените й скули бяха още по-изпъкнали отпреди, бадемовата кожа постепенно възвръщаше вида си и синините избледняваха.

Но си оставаше много крехка. Отказваше да издаде подробности за отвличането си и Октавио не настояваше. Просто беше благодарен, че се е върнала. Знаеше, че вече са извадили по-голям късмет от мнозина други. Тъй като и в двете отвличания похитителите в крайна сметка бяха освободили Саломе. Ако имаше трети път, може би късметът щеше да им изневери.

На осмата нощ след завръщането й Октавио прегърна жена си и каза, че трябва да напуснат Чили.

— Тук вече не е безопасно за нас — прошепна, докато лежаха на голямата си спалня с балдахин. — Швеция удовлетвори молбата ни за политическо убежище.

Саломе го чу, ала не отговори. Но на следващия ден стана от леглото и започна да събира багажа. Докато залепяше етикетите на петте сандъка, които трябваше да заминат за Швеция, Октавио забеляза, че жена му не е сложила в багажа стария им грамофон с фуния. Стори му се странно, обаче реши да не я пита. Помисли си, че по-късно може да съжали, задето не го е взела, макар сега да не го искаше. Така че отвори единия сандък, който беше наполовина пълен, и пъхна грамофона вътре, убеден, че някой ден Саломе ще му благодари за далновидността.