Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (26)

ХХV.

Сантяго, Чили

ноември 1973-та

След трагичната гибел на Алиенде Октавио изпадна в дълбока депресия. Драматичните последни мигове на президента му дадоха още по-големи основания да обожествява мъртвия водач на нацията.

— Никога няма да подкрепя този Пиночет! — негодуваше той пред всичките си приятели и колеги. — Той е касапин! Що за човек ще убие президент, избран с демократични избори! Страхливец! Предател! — Не му достигаха думи, за да изрази омразата си към генерала, който според него бе убил приятеля му.

— Внимавай какво говориш, Октавио — предупреждаваше го Саломе. — И пред кого говориш.

Но той отказваше да я послуша.

— Няма да крия чувствата си. Не съм страхливец!

Тя неведнъж избухваше в сълзи, защото след преврата съпругът й изглеждаше изпълнен с гняв. Градът беше като парализиран, вцепенен от страх. Новият генерал бе обещал да възстанови закъсалата икономика на страната, да изгради наново президентския дворец, от който сега бяха останали купища счупени стъкла и опушени стени, но продължаваше да поддържа военно положение. Саломе бе достатъчно стресирана от необходимостта постоянно да успокоява децата и родителите си, че скоро всичко ще бъде като преди. Ала в действителност просто разиграваше пред тях лош театър.

Знаеше, че този преврат е различен от другите, които хората в Чили бяха преживели в миналото. От десетилетия превратите бяха неизменна част от чилийската история. Повечето от тях обаче рядко продължаваха дълго. Военните прогонваха президента и го пращаха в изгнание, но в крайна сметка генералът, който стоеше начело на преврата, се оттегляше и се провеждаха нови избори за президент.

Всички в Чили очакваха Аугусто Пиночет да направи същото. Но се оказа, че грешат. Минаха почти шест месеца и генералът още не се беше оттеглил, за да позволи провеждане на демократични избори. Беше се провъзгласил за новия водач на Чили и, изглежда, възнамеряваше да се задържи на власт.

Улиците бяха пълни с мъже с автомати, а дворецът оставаше свидетелство за насилието, упражнено над Алиенде и довело до неговата смърт. На Саломе й се струваше, че Октавио е непознат. Още по-непознат и от града, поставен под обсада. Отказваше да се вслуша в гласа на разума. Говореше, че ще основе своя политическа партия, за да се бори с Пиночет и неговите оръженосци. Казваше на сценаристите в студиото да се замислят и да направят филм за трагичния и героичен живот на Алиенде, в който той би могъл да изиграе главната роля.

— Като критикуваш толкова открито преврата, ще си навлечеш неприятности — отново и отново го предупреждаваше Саломе.

— Не говори глупости — упрекваше я той. Говореше й с все по-снизходителен, на моменти дори жесток тон.

— Помисли за семейството си! — викаше Саломе.

— Нима не съм мислил винаги за семейството си? — заинати се той една вечер. — Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не съм се жертвал за семейството си… че не съм ви осигурявал финансово! Нима не притежаваш една от най-големите, най-хубавите къщи в града!

— Октавио… — И очите й блеснаха гневно въпреки сълзите.

— Престани да ме гледаш така, Саломе! — извика той. — Знаеш, че никога не бих направил нищо, с което да застраша семейството ни. Помисли за всичко, което съм направил, за да стигнем дотук. Аз не съм имал нищо. За разлика от теб.

— Какво значи за разлика от мен? — кипна Саломе. — Осъждаш ме заради произхода и семейството ми?

Октавио замълча.

— Омъжих се за теб, защото те обичам, Октавио!

Усети, че той съжали за казаното преди малко. Ала не й се извини.

— Сега си лягам — изрече тя с равен тон. — Няма да ти позволя да играеш пред мен ролята на неразбран герой.

Онази нощ Саломе не спа. Усети как няколко часа по-късно съпругът й се пъхна под завивките. Дишаше неравномерно, въртеше се неспокойно заради спора, който бе останал неразрешен. Саломе обърна гръб на Октавио и придърпа завивките до брадичката си.

Три седмици по-късно Октавио се прибра от работа с набраздено от гняв лице. Саломе не се изненада от новината, че са го уволнили от студиото. Това, че внезапно се оказа безработен, беше истински шок за него, тя обаче очакваше коментарите против новия режим да му навлекат неприятности. Отново бе проявил наивност и недалновидност. Поклати глава, докато поемаше палтото му, и каза на Консуела да направи чай.

— Ще видят те! — заяви той и прекара пръсти през косата си. Толкова силно дръпна къдриците си, че Саломе се уплаши да не разкървави скалпа.

— Октавио, може да оправиш нещата, ако се върнеш и се извиниш за поведението си през последните месеци. Сигурно ще те накарат да направиш публично изявление, с което се отричаш от предишните си изказвания, но това не е толкова страшно.

— Да не си се побъркала, Саломе? — изригна той и тя видя, че Октавио изобщо не разсъждава трезво. — Никога не бих проявил такова лицемерие. Нека да ме уволнят. Изобщо не ми пука!

— Ясно — рече тихо тя. — Гордостта ти е по-важна от семейството.

— Какво? — извика той. Лицето му беше почервеняло. — За какво да се извинявам? Имаме достатъчно пари, за да живеем мирно и спокойно до края на живота си.

— Ти? Ти, който винаги си казвал, че трябва да продължаваш да работиш, за да имаме достатъчно пари… Че някой ден парите може лесно да свършат и трябва да работиш, за да спестим достатъчно… Сега сме имали достатъчно? — Тя заплака. — Отказа да направиш неколкомесечна пауза, за да прекарваш повече време с мен и децата. Но сега, за да подхранваш вендетата си срещу Пиночет, си готов да се откажеш от всичко? Направо не те разбирам! — Сълзите се стичаха по лицето на Саломе.

— Взех си почивка между шестия и седмия филм — каза тихо той.

— Преди Неруда да се появи в дома ни, да — поклати глава тя. — Ще ми се да не беше стъпвал в нашата къща.

— Как можа да го кажеш, скъпа! — Най-после гласът на Октавио отново беше мек и нежен.

— Ако не беше той, сега нямаше да се караме така.

— Може би и никога нямаше да се влюбим, ако не бяха неговите стихове. — Октавио хвана ръката на жена си. — Не можем да живеем, умувайки какво би станало, ако не бяхме направили едно или друго.

Саломе не искаше да прекара още една безсънна нощ, в която двамата са сърдити и не си говорят. Позволи му да я прегърне силно. Позволи му да бръкне под блузата й и да погали гърдите й, да я целуне по врата. Когато я отнесе на горния етаж и я сложи на спалнята им, за да я люби, тя уви глезени около кръста му и не възрази.

Но разпрата им остави у нея чувството за нещо нерешено, изпълни я с тревожно очакване. Когато той заспа до нея, разтопен от наслада като топъл шоколад, тя стана и слезе в хола, за да изпие чая, който Консуела беше направила преди часове, без да усети, че е изстинал.