Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (60)

LІХ.

Вестерос, Швеция

март 1975-а.

Вкусът на Саломе все още беше върху езика, върху кожата му. Усещаше къде ноктите й се бяха забивали леко в гърба му, къде бедрата й се бяха сключили около кръста му. Не можеше да повярва, че е предал Кая не само веднъж, а и за втори път.

Трябваше да приключи с тази авантюра, преди ситуацията да се задълбочи още повече. Много неща бяха заложени на карта: бракът му, професионалната репутация, дори възстановяването на Саломе.

Напомни си да бъде разумен. Каза си да се съсредоточи.

Когато Саломе дойде в кабинета му в четвъртък, забеляза, че си е сложила лек грим и е вчесала косата си така, че да пада красиво върху раменете.

— Мисля, че не мога да остана твой терапевт, Саломе — каза й внимателно.

Тя го погледна, а сърцето й се сви. Опита да прикрие изненадата си.

— Ще бъде неетично в тази ситуация. — Стараеше се думите му да звучат възможно най-рационално. — Трябва да разбереш, Саломе, вече не съм обективен като твой лекар. Това не е справедливо спрямо теб.

— Ти ми помагаш, Самуел. — Гласът й потрепери. — Вече съм по-добре.

Той премести стола си по-близо до бюрото и отпусна ръце върху кожената подложка, а после изпъна гръб.

— Саломе, опасявам се, че бъркаш терапията с нашата интимност.

— Знам каква е разликата, Самуел. — Тя извърна глава, засегната от думите му. — Истината е, че се нуждая да бъда с някого, който не ме е познавал преди. Ти си единственият човек, който ме разбира и знае историята ми. Щях да умра, ако в този момент те нямаше в живота ми.

Той поклати глава.

— Саломе — изрече внимателно, но твърдо, — знаеш, че няма да умреш без мен.

Лицето й почервеня.

— Но ще бъда нещастна.

— Трябва да ти препоръчам друг терапевт. Важно е да продължиш да посещаваш специалист.

Тя помълча няколко минути. Стаята се завъртя пред очите й и тя се опита да фокусира погледа си. Кафявите дървени стени, които в продължение на месеци й се струваха като защитна броня, сега я задушаваха. Ниският таван, който й изглеждаше така задушевен, сега сякаш я смазваше. Прииска й се да избяга… да стане и да се втурне през вратата. Не искаше да слуша как Самуел й говори като на дете. Знаеше от самото начало, че е женен. Нямаше нужда да й обяснява, че има отговорности към семейството си.

— Няма да отида при друг терапевт. Вече ми помогна достатъчно — каза тя, защото искаше да изглежда силна. Кръстоса крака и сложи ръка на коляното си. — Когато дойдох при теб, не можех да слушам музика, не можех да си представя да целуна дори собствения си съпруг. Благодарение на теб успях да споделя какво съм преживяла. Това е напредък, нали, Самуел?

— Да, но тези неща понякога изискват години, преди да бъдат преодолени.

— Не искам да започвам отначало с друг терапевт. Не искам да разказвам историята си отново, на друг непознат, да изливам отново душата си.

— Разбирам те, Саломе, но сега трябва да излееш душата си не пред непознат, а пред съпруга си. Тревожи ме продължаващото ти нежелание да разкажеш на Октавио какво си понесла и как се чувстваш.

— Не мога да го направя. Казах ти още от самото начало. — Гласът й издаде раздразнение. Сключи пръстите на едната си ръка около врата си и Самуел забеляза розови следи от нервното подръпване на кожата.

— Знам, че някой ден ще се наложи да го направиш. Дори да го напуснеш, никога няма да се излекуваш напълно, ако не разкриеш пред него истинските си емоции.

Саломе погледна ноктите си. Леко се размърда, преди да каже:

— Ако не можеш да се виждаш с мен като мой терапевт, ще може ли да се виждаме извън кабинета? — Тя замълча. — Например на кафе или нещо такова… като приятели?

Самуел се опита да се усмихне, преди да натисне очите си с пръсти. Не очакваше, че ще се окаже толкова трудно. На драго сърце би казал на Саломе, че могат да поддържат приятелски отношения извън кабинета му, но знаеше, че такава връзка би била невъзможна. Та нали все още не можеше да откъсне очи от нея. Беше омагьосан от начина, по който говореше, от изящните движения на ръцете й. Все още бе запленен от нея.

— Не мисля, че идеята е добра, Саломе. Нито за теб, нито за мен. И двамата имаме съпрузи и деца…

— Не те моля да напуснеш жена си и детето, Самуел — каза бързо тя. — Никога не бих поискала подобно нещо.

— Знам, Саломе — каза внимателно Самуел. — Но въпреки всичко не мога да се виждам повече с теб. Не че не искам, но ако срещите ни продължат, бих могъл да се влюбя в теб, а не искам да рискувам всичко хубаво в живота си, което вече имам.

Тя изтри сълзите с опакото на ръката си.

— Казвам ти истината, Саломе.

Няколко минути двамата мълчаха. Седяха неподвижно и гледаха в различни посоки. Чуваха тиктакането на часовника, от време на време шума от някоя преминаваща по улицата кола.

— Благодаря ти, Самуел — каза тя накрая и се изправи. Той виждаше, че е смутена, и копнееше да я прегърне за последен път.

— Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, Саломе.

Тя направи опит да му се усмихне, докато вървеше към вратата.

Когато излезе за последен път от кабинета му, Самуел издиша дълбоко. Уханието на марципан още се носеше във въздуха и от него главата му се замайваше.