Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (10)

ІХ.

Лима, Перу

септември 1968-а

Самуел Рудин носеше вината си, където и да отидеше. Имаше съвсем малко спомени от предвоенна Франция: образа на майка си, която трескаво опакова куфарите им, и купищата дрехи, които не се събират вътре, предметите на изкуството, които баща му й казва да остави и да забрави, думите му, че ако е рекъл бог, скоро ще имат нови.

С детските си очи я виждаше в черните дрехи, които контрастираха с белите сатенени маншети, закопчани с по едно перлено копче, и с копринената якичка. Можеше да възстанови в съзнанието си звука от стъпките й, които тихо прекосяваха тъмночервените килими, гледката как пръстите й докосваха за последен път завесите, чийто воал отделяше Париж от очите им.

В паметта му тя коленичи и шепне на него и двамата му братя да не се страхуват. Прегръща го през раменете и заравя лице в петгодишното му телце. Когато се изправя, оставя следа от пудрата си върху пуловера му и бързо му нарежда да се преоблече. Споменът за обляното й в сълзи лице и слабото ухание на гардения от шията й винаги го разплакваха, дори когато беше вече на трийсет и четири години.

Така и не разбра как баща му се беше сдобил с фалшивите паспорти, но знаеше, че леля му и чичо му отказват да тръгнат с тях.

— Те никога няма да дойдат тук — настояваше танте Роза. — Освен това всички в семейството ни вече повече от сто години са френски граждани.

— Немските евреи казваха същото! — отвърна бащата на Самуел и стовари тежкия си юмрук върху масата. — И ние ли да чакаме, докато ни затворят зад огради като животни или ни сполети нещо по-лошо?

— Ще рискуваме — отвърна тихо чичото на Самуел. — Перу е на другия край на света. Там няма да имаме нищо. Не говорим езика, ще ни третират като имигранти. Двамата с Роза ще изчакаме да видим как ще се развият нещата.

— Замълча, вдигна чашата си с вино и кимна към жена си, а после и към останалите от семейството, събрани около масата. — Ако нещата се влошат, винаги можем да дойдем по-късно.

— Ти си глупак, Якоб — измърмори бащата на Самуел над чашата си, раздразнен от ината на брат си. А майката на Самуел погледна към танте Роза и очите й изкрещяха: „Елате с нас!“, без звук, само с настойчивостта на кафявите ириси. Но Роза само се усмихна и сведе глава, леко нацупила устни, които изрекоха безгласно:

— Трябва да изпълнявам желанията на мъжа си.

Исак Рудин и жена му, Жюстин, заедно с трите им деца — Самуел, Андре и Тео, напуснаха Франция през ноември 1939-а с параход, който отплава за Перу.

— Ще започнем нов живот, деца — каза баща им, когато се качваха на парахода в Марсилия. — Бъдете послушни — допълни и ги потупа по гърбовете. — Първите няколко месеца ще бъде трудно за всички ни, но особено за майка ви. Така че не я тревожете допълнително. — Сетне поглади брадата си и остана загледан във френския бряг, който бавно избледня и изчезна. Жюстин лежеше на шезлонга зад тях, завита с одеяло, изпънала дългите си крака в грижливо излъскани черни обувки от телешка кожа. Самуел помнеше колко елегантна изглеждаше майка му тогава, въпреки дебелото одеяло, с което се беше загърнала. Гримът й беше както винаги безупречен — бледо лице и перфектни червени устни. Беше стегнала багажа само за няколко дни, оставяйки толкова вещи зад гърба си. Но докато параходът се отдалечаваше от брега, тя не мислеше за гардеробите си, пълни с рокли и хермелинови наметки, за сервиза от костен порцелан, останал неизползван. Мислеше за родителите си, за Роза и семейството й. Тях не можеше да прибере в багажа. Тях бе оставила зад гърба си.

Семейство Рудин се настани в скромен дом, недалече от квартал „Мирафлорес“ в оживения град Лима. Почти всяка седмица Жюстин пишеше на снаха си, умолявайки я да преосмисли решението си и да убеди съпруга си да се преместят в Перу.

Нощем Жюстин спеше лошо. Сънуваше родителите си, Роза и останалите. Сякаш предусещаше ужаса, който щеше да ги сполети, но оставаше безсилна да им помогне на десетки хиляди километри от тях.

Опита да убеди Исак, че трябва да действа, да бъде по-настойчив и да изиска от брат си всички да дойдат при тях, преди да е станало късно.

— Какво мога да направя, Жюстин? — отвръщаше й Исак. Слабото му, върлинесто тяло изглеждаше като цигулка, от която сякаш се скъсваше по една струна всеки път, когато жена му натякваше, че не е достатъчно активен.

— Те отказаха да дойдат! А твоите родители… Жюстин, те упорстваха, че са прекалено стари за такова дълго пътуване.

В края на краищата по-малкият брат на Исак осъзна, че е сгрешил, като не е тръгнал с брат си и семейството му, когато вече беше прекалено късно. След по-малко от година и половина получиха последното писмо от Якоб. Дори парите, които Исак изпрати, не можеха да им купят нови паспорти и билети за Перу. Нацистите вече бяха отвели съседите им и вероятно до часове щяха да отведат и тях. Иронията в последния ред от писмото на Якоб се оказа непоносима за Исак.

Завършвам това писмо, скъпи братко, с признанието за глупостта си. Исак, съжалявам, че не те послушах. В края на краищата, скъпи братко, ти се оказа прав.

Месеци наред Исак и Жюстин се молеха да дойде друго писмо. Но такова не дойде.

— Трябва да започнем да ги жалеем — прошепна Жюстин една нощ, след като стана ясно, че няма да пристигнат повече писма, че заглавията за случващото се в Европа отговарят на истината.

В нощта, когато започна периодът на траур, тя разкъса дрехите на децата, както повеляваше традицията, и покри огледалата с плътен черен плат. Вечерта, докато двамата с Исак пътуваха към малката сефарадска синагога, за да прочетат кадиш, очите на Жюстин бяха зачервени от плач. Финото й тяло бе изпито и Самуел видя как под черната рокля от креп краката на майка му треперят неудържимо, а ключиците й са толкова изпъкнали, че перлите висят като въже между две щипки за пране.

Баща му изглеждаше сломен. Костюмът му висеше безформено, сякаш тялото, което трябваше да изпъне линиите и шевовете, липсваше. Лицето на възрастния мъж беше вцепенено. Все едно не можеше да приеме, че трябва да оплаква семейство, без да го е погребал. Без истинско погребение, без да са минали през траурните ритуали — заравяне на ковчега, хвърляне на пръст върху гроба, — се изкушаваше да вярва в илюзията, че брат му и семейството му са живи и здрави.

Чувството за вина погълна Жюстин и Исак. Вече не можеха да разговарят нормално един с друг. Не можеха дори да се наслаждават на храната си.

— Това е буламач — казваше Исак и избутваше чинията си настрани. — Имам много работа, нямам време да ям. — После оставяше жена си и тримата си синове и се оттегляше в кабинета, където така и не свършваше нищо. Просто с часове се взираше в тавана.

Майката на Самуел обаче оставаше на масата, докато трите момчета довършеха вечерята си. Присъствието й не бе продиктувано от чувство за майчински дълг, а по-скоро можеше да се обясни със състоянието на кататония, в което бе изпаднала след последното писмо на Якоб. Също като съпруга си почти не докосваше храната и мълчеше, докато слугите влизаха в трапезарията и внимателно внасяха или отнасяха чиниите. Самуел помнеше, че в редките случаи, когато казваше нещо, им повтаряше колко благодарни трябва да са, защото братовчедите и другите им роднини не са имали техния късмет. Двамата му братя вечно недоволстваха, докато майка им говореше. Бяха по-малки и нямаха търпение да натъпчат стомасите си и да излязат навън, където бяха приятелите им и където обстановката бе много по-ведра. Самуел обаче рядко напускаше масата, преди майка им да стане от стола си. Мислеше, че ако е достатъчно добър — ако чака достатъчно търпеливо, — някой ден майката, която бе имал във Франция, ще се завърне.

Този ден така и не дойде. С всеки следващ месец майката на Самуел се отдалечаваше все повече от него и останалите от семейството. Елегантната жена, която седеше на кораба и си представяше лицата на любимите си хора, беше заместена от призрак, който почти не продумваше и изобщо не се интересуваше от външността си. Фини линии набраздиха някога порцелановата й кожа. А усмивката, която Самуел познаваше от дете, бе изчезнала, изтласкана от неизменното напрегнато изражение.

За разлика от съпруга си, който успяваше да прикрие скръбта, тя изглеждаше опустошена от своята. Сякаш би предпочела да умре, вместо да живее с вината, че е имала късмета да оцелее. И въпреки че никога не го изричаше на глас, лицето й я издаваше. Клепачите й леко увиснаха, устните бяха вечно стиснати. Всеки ден, от мига, в който ставаше от сън, до момента, когато си лягаше, тя се питаше защо съдбата й е отредила да се омъжи за по-мъдрия брат.

Мълчаливо проклинаше девера си заради глупостта му. Но още по-сурова беше към себе си. Искрено вярваше, че по някакъв начин — колкото и трудно да е било — е трябвало да направи повече.

Нежните й ръце се изтъниха още повече. Толкова силно стискаше дланите си, че кожата й се напука и разрани, вените изпъкнаха, някога розовите нокти сега бяха на синкави петна.

Гъстата й черна коса посивя преди четирийсетия й рожден ден и сега я носеше като вдовица, прибрана на кок, стегнат с фуркети на тила на дребната й като на врабче глава.

Вече не готвеше, оставяше прислужницата да приготвя храната. Не хапваше повече от няколко залъчета, сякаш предизвикваше съдбата: дали може да оцелее с толкова малко.

— Мамо — викаше я Самуел и опитваше да се покатери в скута й. Но тя го поглеждаше и виждаше покойния си племенник, Тови, който бе роден в една и съща седмица със Самуел. И за всичко казваше: „Ако Роза беше тук…“. Споменът за снаха й бе надвиснал над нея като сянка в тежкия влажен въздух.

За разлика от повечето случаи, Жюстин приемаше роднините на съпруга си като свои. Роза я беше посрещнала като сестра и двете бяха станали истински приятелки. Роза бе първата, с която Жюстин сподели подозренията си, че е бременна. Преди да каже на майка си, преди да каже на Исак. А Роза я прегърна с думите, че и тя май е бременна.

— Ще бъдат на една и съща възраст — допълни, а черните й очи плувнаха в сълзи. — Да кажем на мъжете поотделно, нека сами открият радостта, че децата им ще се родят в един и същи месец, може би дори в един и същи ден. — И двете одобриха сестринската конспирация и отидоха в кухнята да приготвят следобедния си чай.

Момчетата се родиха в една и съща седмица и Жюстин обичаше Тови като свой син. След раждането им и след ритуала с обрязването двете жени си довериха, че се чувстват така, сякаш всяка от тях е родила близнаци, толкова пълни с любов към другото дете бяха сърцата им.

Когато Якоб отказа да тръгне с тях, Жюстин умоляваше Роза да се опита да го разубеди.

— Ще бъдем заедно — уверяваше я тя. — Като сме заедно, пътуването няма да е толкова тежко, преходът няма да е толкова труден.

Роза клатеше глава и повтаряше:

— Не мога да влияя на решенията му — Роза зави Жюстин с шала си и я прегърна силно. — Обещавам ти, че ще дойдем, ако нещата се влошат. Нали разбираш, че трябва да имам доверие на съпруга си.

Сбогуваха се в ранните часове на деня, в който трябваше да потеглят. Жюстин коленичи и за последен път целуна племенника си и го погали по бузките.

— Пишете ни — каза на Роза и се помъчи да прикрие издайническото треперене на гласа си. — Скоро ще се видим.

На няколко метра от тях Исак направи знак на Жюстин да побърза, настойчиво я подкани да не закъсняват. Когато колата наближи, Жюстин за последен път се обърна да зърне още веднъж снаха си. Роза й махаше за довиждане с малката си длан, а лицето й бе напрегнато от усилието да прикрие страха. Години по-късно този последен образ на снаха й все още преследваше Жюстин. Много пъти повтаряше сцената в съзнанието си, представяше си как хуква назад към тримата, как ги повлича към колата и не отстъпва, докато не напуснат Париж. „Само да бях успяла“, повтаряше си мислено отново и отново, толкова често, че дори сънят не й носеше покой. Само двамата с Исак да бяха успели да направят нещо повече…

Жюстин знаеше: Исак не беше доволен, задето се е оказал прав в предчувствието си, че трябва да избягат. Но въпреки това според нея тя трябваше да накаже и себе си, и Исак за това, че тяхното семейство бе оцеляло.

— Изоставихме ги, Исак. Роза, Тови и Якоб, майка ми, баща ми… всички. Трябваше да ги накараме да дойдат с нас.

Той мълчеше. Лицето му беше посивяло, а брадата — побеляла.

— Не ми казвай какво е трябвало да направим — каза мрачно. — Виждам как ме гледаш всеки ден, сякаш съм виновен.

— Не — прекъсна го с умолителен тон тя и заплака. — Просто…

Исак погледна жена си, която лежеше, заровила лице във възглавницата. Дългите й коси се бяха разпилели върху чаршафа досущ като пера на голяма черна птица.

— Съжалявам, Жюстин — промълви с едва овладян пас. Протегна ръка и погали жена си по гърба. — Не бива да се виниш. — Усети как гърлото му се стяга. Трудно му беше да се справи със собствените си чувства, а още повече — с чувствата на жена си.

Изправи се и тръгна към вратата. Но когато стигна до прага, облегна длан на рамката на вратата и каза тихо:

— Трябваше да бъда по-убедителен. Аз съм виновен.

В последната година от медицинското си обучение в Америка Самуел научи, че майка му е починала. Беше живяла по-дълго от очакванията, тъй като последните двайсет години от живота си бе прекарала омъжена по-скоро за съжаленията си, отколкото за не по-малко измъчения си съпруг.

Подтикнат от страданията на майка си, в предходните месеци Самуел бе започнал да публикува статии за „вината на оцелелия“ и беше решил да се фокусира върху това по време на специализацията си по психиатрия.

Години по-късно, когато получи предложение да оглави клиника по психично здраве в Гьотеборг, Швеция, работеща с оцелели от изтезания и войни, се запита дали ще се справи с предизвикателствата на този пост. Говореше пет езика и имаше множество публикации по темата. Но какво знаеше в действителност? Не беше успял да помогне на собствената си майка, а тя не беше жертва на физически изтезания, нито директен свидетел на жестокостите на войната.

Никога обаче нямаше да забрави лицето, вида й, когато родителите му се върнаха след отслужената заупокойна молитва за семейството, което бяха обичали и загубили. Лицето на майка му наподобяваше лице на класическа скулптура в музей — все още красиво въпреки разцепилата го пукнатина. Още на седемгодишна възраст му се искаше да може да изтрие тъгата от лицето й. Толкова често му се искаше да сложи длани върху уморените й очи и да върне в тях блясъка, който помнеше от дните преди войната. Толкова много тъга имаше в живота на собственото му семейство, че единственото, за което мечтаеше, бе да помага на хора, претърпели страдания.

Може би, мислеше си, ако съумееше да помогне дори само на един човек, тогава всичките му знания и статии нямаше да са безполезни и най-после щеше да изкупи провала от детството си, когато не бе успял да спаси майка си.