Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (56)

LV.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

Същата вечер, когато се прибра, Саломе веднага понечи да приглади роклята си и да подсуши косата си с ленена носна кърпичка. Но щом прекоси коридора, осъзна, че няма кой да забележи леко раздърпания й вид.

Сега апартаментът й се стори толкова тесен. Колекциите й заемаха етажерките, изсушените билки и цветя се бяха изсипали от сухите кори на папая. Ала това бяха познати вещи, които й вдъхваха спокойствие. Безпорядъкът идваше от играчките на децата и обувките на Октавио. Но сега не беше моментът да говори за това. Нуждаеше се от време за самата себе си, възможност да се наслади на мисълта за случилото се току-що, на спомена за пътешествието на Самуел по тялото й. Дори и сега, като се загледа в настръхналата кожа на ръцете си, се запита дали тя блести от дъжда, или от неговата пот.

Стоеше пред голямото огледало и чуваше хъркането на Октавио зад гърба си. Отражението му й подсказа, че е прекарал още един ден, без да се обръсне, гъстата черна брада беше набола и по мургавите му бузи. От Самуел знаеше, че това е признак на депресия — фактът, че все спеше, нямаше желание да ходи на интервюта за работа, не обръщаше внимание на външния си вид. Всичко бе в ярък контраст с онова, с което Октавио по-рано се гордееше.

Въпреки всичко Саломе отказа да изпита съжаление. Не й хрумна, че може би тя е причината той да тръгне надолу по спиралата на депресията. Че копнее единствено за нейната прошка и обич. Предпочиташе да не мисли за това. В момента изпитваше много слабо съчувствие към мъжа, на когото се беше врекла във вечна любов.

Вместо това свали роклята от голите си рамене. Избута я наново, опитвайки да повтори онова, което пръстите на Самуел бяха правили с нея преди малко. Потъна в усещането за неговите целувки, покрили гърдите й, хълбоците, шията.

Огледа голото си тяло в огледалото. Представи си, че Самуел му се любува за пръв път. Прихвана гърдите си и застана в профил, за да се увери, че коремът й е плосък и стегнат. Обви пръсти около кръста си и се опита да види дали палците й все още се събират отзад.

После пристъпи по-близо, за да огледа белезите от електрическите жици и щипките, с които бяха стискали ареолите й, пъпа, слабинните гънки.

В сумрака на спалнята белезите ясно личаха. Прекара пръст по линията на едната си гърда. Не усети нищо от болката, която я пронизваше преди тринайсет месеца. Онова стягащо, ужасяващо усещане за това как електричеството навлиза през най-фините и деликатни части на кожата и преминава през цялото й тяло. Сега единственото, останало от това преживяване, бяха спомените и тези тънки розови белези. Те се сливаха с кожата на гърдата, както другите — с пъпа и гениталиите, но Саломе не можеше да отрече очевидното: мъжете, които я бяха измъчвали, завинаги бяха оставили отвратителния си знак върху нея.

Бяха я жигосали на най-интимните й места. Бяха оставили тези бледи татуировки, които по същество казваха на света: „Да, ние сме били тук. Докоснали сме това място и сме го унищожили. И никога няма да бъдем наказани за стореното“.

Замисли се за двамата мъже, които я бяха любили истински по толкова различен начин. Докато Самуел сякаш прегръщаше всеки сантиметър от тялото й, без да се смути от някой белег или друго непривлекателно нещо, Октавио обръщаше внимание само на онези части, които смяташе за най-красиви. И може би това бе част от проблема — може би това бе още една причина за неспособността й да се съблече пред съпруга си. Според нея той нямаше да понесе това, че тя вече не е съвършена. Че най-красивите части от тялото й — гърдите, талията, бедрата — са осеяни с белези.

Но дали мъжът трябва да прави любов по друг начин, след като жената е била насилвана? Трябва ли да я прегръща различно — по-нежно, — за да я пази да не я счупи? Трябва ли да обръща внимание на следите от насилника й и устните му да ги целуват, сякаш имат целебна сила? Саломе не знаеше отговора, защото Самуел не я беше познавал преди изтезанията. Виждаше я за пръв път такава, каквото беше сега. Октавио я познаваше и преди, и след белезите.

Но сега това нямаше значение. Октавио вече не се опитваше да я съблазни. Беше се отказал. Вече не спеше допрял до нея, сгушен до изпъкналите кости на ханша й, протегнал пръсти, за да ги сплете с нейните.

Сега спеше с гръб към нея, забил лице във възглавницата си, полуизвадил единия си крак изпод одеялото.

Тя се запита дали ще прояви и частица от емоция, когато събере вещите му и го помоли да се изнесе. Запита се дали ще я умолява да го приеме отново и да му позволи още един опит да поправи нещата помежду им.

Само че това не я интересуваше — и в единия, и в другия случай. Защото за пръв път в живота си бе готова да постави себе си на първо място. И все пак трябваше да признае, че е любопитна. Чудеше се дали Октавио ще види иронията в нейното решение.