Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (62)

LХІ.

Вестерос, Швеция

март 1985-а

Бяха минали почти десет години, откакто Самуел прекрати авантюрата със Саломе. Но понякога, щом влезеше в сладкарница и усетеше аромат на марципан, не можеше да не се сети за нея. От време на време, докато се хранеше сам в някой от местните ресторанти или пиеше кафе в някое от кафенетата край площада, като че ли я зърваше — гъстата черна коса, красивите извивки на дребното тяло, — ала само след секунди я губеше от поглед. Мълчаливо благодареше за това, защото знаеше, че така избягва усложненията в живота си.

През годините практиката му като психиатър процъфтяваше. Не секваше потокът от емигранти от Южна Америка, дирещи убежище в Швеция. Мнозина от тях търсеха лечение при Самуел, често по препоръка от бивши негови пациенти. В чакалнята му се появяваха също мъже и жени, избягали от Съветския блок, както и някой и друг бежанец от Иран и Близкия изток.

Отначало Самуел не осъзнаваше как работата с тези пациенти през годините му помагаше да излекува собствените си рани от детството. Но малко по малко, докато слушаше историите на пациентите си, избягали от родните си земи заради политическо преследване, започна да вижда общочовешкото в разказите. Темите бяха универсални: пациенти, загубили любими хора; пациенти, живеещи с вината, че са оцелели; пациенти, гневни, че са били предадени от родината си.

Болезнените спомени от бягството от Франция и безпомощността да предотврати влошаващото се състояние на майка му постепенно избледняха. Сега изпитваше огромно удовлетворение, че помага на пациентите си да се помирят с миналото си, и се надяваше тяхната адаптация към живота в Швеция да е по-лесна благодарение на неговата терапевтична помощ.

Чувстваше и познатото удовлетворение от семейния живот. Кая все така обожаваше и него, и дъщеря им. Сабине все така учеше усърдно и въпреки че бе почти точно копие на жена му, двамата с Кая признаваха, че по характер прилича повече на него. Притежаваше интелектуално любопитство и винаги търсеше съветите му, независимо дали учеше за падането на Римската империя, или просто имаше нужда от помощ за усвояването на романските езици. Също като него обожаваше всички неща, около които витаеше история, нещата с минало.

Отскоро обаче Самуел се чувстваше зле физически. Не сподели с Кая, когато се появиха симптомите: остри болки в стомаха, загуба на апетит. Няколко седмици не каза на никого.

„Няма нужда да тревожа Кая — рече си. — Може би имам язва. Просто трябва да намаля броя на пациентите си.“

Жълтеникавият оттенък на кожата му се засилваше. Първо го забеляза по върховете на пръстите си, после около ключицата му се появи разрастващо се тъмножълто петно.

— Изглеждаш много уморен — отбеляза Кая един следобед. — Дори си малко жълт… Добре ли си?

Той настоя, че е добре.

— Нищо особено. Може да имам малка язва. Следващата седмица по някое време ще мина през болницата да ми направят рентгенова снимка.

 

 

Отиде в клиника близо до кабинета си, където го прегледа интернист, колега, на чието мнение се доверяваше. Лекарят изслуша оплакванията на Самуел със сериозно изражение и поглед, вперен в бележките си.

— Ще направим няколко рентгенови снимки и кръвни изследвания и ще видим дали има нещо, Самуел. Ще ти се обадя другата седмица, когато резултатите са готови.

Обади се след два дни и съобщи с преднамерено равен тон.

— Самуел, панкреасът ти ме съмнява. Видяхме някои калцификати. — Замълча за момент. — Мисля, че е добре да дойдеш да направим биопсия.

Самуел не отговори.

— Самуел? Знам, че обикновено съобщаваме тези неща лично, не по телефона. Но като твой колега реших, че ще държиш да научиш резултата възможно най-скоро. — Лекарят напразно се опитваше да звучи окуражаващо. — Хайде да не се бавим и да направим биопсията, за да разберем какво има там. Процедурата е съвсем лека, не изисква хоспитализиране. Просто вземи жена си със себе си. На връщане няма да можеш да шофираш.

Самуел пренебрегна последните инструкции на лекаря. Не възнамеряваше да води Кая със себе си. Нямаше нужда да я разстройва, преди да разбере какво точно му има.

— Кога да дойда? — попита.

— Ела утре. Вече ти записах час. В един.

Самуел затвори телефона. Усети, че ръцете му треперят и ако не беше жълтеникавият оттенък, цветът им щеше да бъде точно като този на жена му. Снежнобял.

 

 

Не съобщи на семейството си подробности за диагнозата. Вместо това на следващия следобед отиде в болницата сам. Почти като в транс мълчаливо се подчини на сестрите, които го настаниха на масата. Шумоленето на бялата хартия под него усили нервността му. Усети хладина от синия гел, с който намазаха корема му, и после лекия натиск на накрайника.

Събуди се и видя, че радиологът и лекарят му си говорят. Приглушените им гласове допълнително го разтревожиха.

— Това е всичко засега — каза лекарят, след като сестрата му помогна да се изправи на крака. — Ще ти се обадя след три дни, когато получа доклада от патологичната лаборатория.

Докторът предложи сестрата в приемната да повика съпругата му.

— О, не — спря го припряно Самуел. — Тя не можа да дойде. Изникна нещо, свързано с дъщеря ни в училище. Нека просто ми повикат такси. Ще си тръгна сам.

— Сигурен ли си, Самуел? — Лицето на лекаря издаваше подозренията му.

— Да, напълно. Моля те… просто извикайте такси.

Самуел се облече и реши да изчака таксито отвън. Студеният въздух му подейства изненадващо освежително. Мислите му препускаха. Последните три дни му бяха като в мъгла. Всичко се беше развило толкова бързо. Не беше очаквал, че нещата ще станат сериозни толкова скоро.

През целия си живот бе проповядвал колко е важна честността. Беше насърчил Саломе да разкаже на съпруга си какво е преживяла във вила „Грималди“. Беше се ядосал на Кая, когато научи как в продължение на седмици е пазила в тайна новината, че не може да има повече деца. А сега ето че той самият правеше абсолютно същото. Искаше обаче да научи всички факти, преди да разстрои семейството си с неприятната новина. Лекарят му каза, че резултатите ще дойдат след три дни. И Самуел Рудин прекара три дни в мъчително очакване.

 

 

— Получих доклада от патологията, Самуел. Показва първичен карцином на панкреаса.

Известно време Самуел не каза нищо. Много добре знаеше какво означава тази диагноза.

— Колко време ми остава?

— Уви, ултразвуковият преглед показа наличие на метастази в черния дроб.

Самуел замълча. Беше наясно: това означаваше, че в най-добрия случай му остават няколко месеца. Почувства слабост, коленете му сякаш се подгънаха. Подпря се с длан на бюрото, а с другата продължи да стиска слушалката на телефона.

— Без съмнение знаеш, че след като болестта е стигнала до метастазен стадий, вече не си подходящ за терапевтични процедури. — Лекарят замълча. — Но при необходимост можем да ти предложим палиативна хирургия.

Самуел кимна. Нямаше какво да каже. В диагнозата му нямаше нищо оптимистично. Би разбрал това още като първокурсник по медицина.

Мислейки на глас, Самуел каза:

— Значи няма да доживея до догодина.

Докторът се поколеба.

— Самуел, съжалявам. — Гласът му бе изпълнен със съчувствие.

— Аз също — прошепна Самуел. — Аз също.

 

 

Същата вечер Самуел реши да се прибере пеша. Трите километра от болницата до дома му бяха изтощителни, но той имаше нужда от време за размисъл.

Отначало смяташе да каже на Кая и Сабине за състоянието си след вечеря. Но щом влезе в красивата им, спокойна къща и видя сияещите лица и на двете, промени намерението си.

Не искаше да вижда как жена му и дъщеря му плачат за него. Не искаше двете да се побъркат от тревога и тъга заради болестта му. Вместо това си пожела те да съумеят да приемат, че всички рано или късно умират и че неговата смърт е дошла по-рано, отколкото са очаквали.

През целия си живот Самуел бе изпитвал гордост от това, че утешава болните, помирява хората с миналото им, помага им да гледат в бъдещето. Харесваше му да бъде такъв. Затова мисълта, че скоро той самият ще се нуждае от утешение, го разстрои. Знаеше какво го очаква. Щеше да отслабне. Цялата му кожа щеше да придобие жълтеникав цвят, бялото на очите му щеше да пожълтее като яйчен крем. Вече усещаше неспирното дълбаене в корема, което с времето щеше само да се влошава.

Как, чудеше се, да внуши на семейството си, че не желае да прекара последните си месеци като болник, когото глезят и карат да си почива. Как да им обясни ясно и недвусмислено, че не иска да го подлагат на продължителна и болезнена терапия, която не може да го излекува и в най-добрия случай само ще удължи жалкото му съществуване с няколко седмици?

 

 

През следващите три дни не спомена нищо за диагнозата си. Сядаше на масата и пренареждаше храната в чинията си, за да изглежда, сякаш е ял. Ходеше в кабинета си и прекарваше няколко часа в четене на месечните медицински журнали и слушане на класическа музика, за да поддържа впечатлението, че всичко е нормално. Както обикновено, проверяваше дали вратите са заключени и прозорците — плътно затворени. На финала, след като изпиваше таблетките морфин, които лекарят му беше изписал само преди дни, си лягаше и прегръщаше любимата си жена.

Тя спеше в прегръдките му. Русата й коса вече леко се прошарваше. Само преди месец бе направила някакъв коментар за фините бръчици около очите си и гънките от смях в ъгълчетата на устата си. Беше й казал да не се тревожи. Това, което му се искаше да каже сега, което трябваше да й каже тогава, беше, че никога не е изглеждала по-красива. Че би желал да види каква ще бъде след трийсет години, когато косата й стане съвсем бяла, а кожата — като оризова хартия. Все още щеше да я обича.

 

 

Благородните болни са особена порода. С нищо не искат да обезпокоят околните. Но след като мина близо седмица, Самуел осъзна, че не може да пази още дълго болестта си в тайна и че няма да се радва на тихо и кротко угасване.

Жълтеницата се беше засилила и Кая настояваше да отиде на лекар. Боеше се да няма хепатит или чернодробна недостатъчност. Той започна да носи пижама, за да прикрива стърчащите си ребра и хлътналия като пещера корем.

Нямаше избор, трябваше да им каже. Отмени следобедните си часове и прекара деня в кабинета си, опитвайки да измисли най-добрия начин да им съобщи новината.

Вечерта се прибра рано вкъщи. Черната му коса беше мокра от потта по слепоочията, а клепачите му изглеждаха уморени и някак провиснали над топлите кафяви очи.

— Влизай на топло, скъпи! — подвикна му Кая. — Знаеш, че напоследък не си добре. Как ти хрумна да вървиш пеша, вместо да вземеш автобуса!

Тя пое палтото му и го закачи до вратата.

— Вечерята ще бъде готова след няколко минути. Защо не се качиш горе да помогнеш на Сабине за домашното по испански. Цял ден ме преследва да я изпитам на глаголите.

— Добре, но по-късно трябва да поговоря с двете ви.

— Искаш ли след вечеря, скъпи? — попита тя. Вече се беше върнала в кухнята и проверяваше нещо във фурната.

— Добре — въздъхна той. Чувстваше се като изпаднал в транс. Всичките му движения бяха забавени. Вдигна чантата си и с тежки крачки тръгна нагоре по стълбите.

— Татко? Ти ли си? — извика Сабине. — Ще ми помогнеш ли с тези глаголи преди вечеря? Мама вика, че ще се справиш по-добре.

Самуел едва успя да стигне до горния етаж, преди да види грейналото лице на тринайсетгодишната си дъщеря, която надзърташе през открехнатата врата на стаята си.

— Разбира се, миличка. Само да си оставя нещата.

Влезе в кабинета си и светна лампата. Кабинетът беше неговото убежище. Тук можеше да слуша музика, да се наслаждава на чаша чай и необезпокояван да води записките си. Тъмночервените стени бяха украсени с неговите дипломи и сертификати, както и с някои от ценните му карти.

Тук миришеше на книги. Винаги беше обичал този аромат, защото той действаше успокояващо. Досега — защото всичко, което преди му доставяше такова удоволствие, изведнъж му се стори безсмислено. Сега единственото, което искаше, беше да е с жена си и детето си.

Отиде в стаята на дъщеря си и за пръв път видя много неща, които преди не беше забелязвал. Озърна се към леглото и видя детските й колекции от рисувани керамични фигурки, куклите, албумите със стикери и сувенирите, с които бяха отрупани рафтовете.

Докато й помагаше за домашното по испански, копнееше да се наслади на тези безценни споделени мигове с нея. Казваше й глаголи, а тя ги спрягаше. Знаеше, че дъщеря му е прекарала целия ден в учене на различните времена, но му беше трудно да остане съсредоточен. Трябваше да се концентрира максимално, за да не се разплаче.

Както желаеше да остарее заедно с жена си, така му се искаше и да види как дъщеря му пораства и се превръща в жена, омъжена и със свои деца. Заболяването щеше да го лиши от тези изживявания, нямаше да стане свидетел на тези важни моменти в живота на семейството си. Дори самата мисъл за това го смазваше от мъка, докато седеше сам в кабинета си.

 

 

Стомахът му пареше, игли пробождаха червата му. Разсеяно режеше храната си. Не знаеше как ще успее да изрече думите, които трябваше да каже.

— Имам рак. — Очите му останаха вперени в чинията.

Ето че думите бяха отронени.

— Какво? — Кая изтърва от ръката си вилицата, която се удари в порцелановата чиния и изтрака.

— Ходих на лекар, както ти обещах, и… не е язва.

Кая и Сабине се бяха вторачили в него. Усещаше погледите им върху себе си. Когато вдигна глава, видя, че лицата им са бледи като платно.

— Татко! — извика Сабине. — Какво говориш? Ще се оправиш ли?

— Да, Самуел… какво говориш? — Гласът на Кая я предаде и секна, преди да изрече още нещо.

— По всичко личи, че имам рак на панкреаса.

В стаята настана мълчание.

— Не исках да ви го казвам по този начин… — Гласът му беше слаб, главата — замаяна.

— Рак на панкреаса? — прошепна Кая. Думите отново заседнаха в гърлото й. Тя прикри устата си с пръсти. — О, боже, Самуел! О, мили боже!

 

 

По-късно вечерта, докато Кая лежеше разплакана в прегръдката му, Самуел опита да й обясни, че заболяването му е безнадеждно и всяко лечение би било напразно.

— Не, не — настоя тя. — Трябва да има надежда. Все ще има някакво лечение, сигурна съм. Ти… ние… трябва да се борим!

— Не, Кая — каза твърдо той. — Няма какво да се направи. Възможните терапии ще бъдат болезнени. Само ще ме изтощят. А аз искам… — Тук се поколеба. — Имам нужда да изживея следващите месеци възможно най-близо до начина, по който съм живял досега.

Тя поклати глава.

— Не разбирам, Самуел. Не те разбирам. Не предпочиташ ли да живееш няколко седмици повече и да прекараш това време със Сабине и мен? Не би ли избрал на всяка цена живота?

— Не, не бих. Честно, не бих.

— Не те разбирам! След всичко, през което сме минали, как можеш да се предадеш без бой? — Кая заплака и зарови лице във възглавницата, като заби малките си пръсти в матрака. — Това е егоистично, Самуел. Не мислиш за жена си и детето си.

— Кая — каза меко той и я изрови изпод завивките и възглавниците. — Трябва да живея, да живея истински, а не просто да отложа смъртта си. Искам да си спомням всичко, не да прекарам последните си дни в морфинова мъгла. Да мога да различавам лицето ти от облак пара. — Притисна глава към тънката материя на нощницата й и тя усети, че сълзите му потекоха. Помисли си, че тази вечер и двамата ще се удавят в тъгата, която заливаше стаята им.