Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (39)

ХХХVІІІ.

Вестерос, Швеция

февруари 1975-а

— В известен смисъл ме спасиха историите от миналото на семейството ми — каза Саломе с глас, изпълнен с носталгия. Самуел седеше като вкаменен и се взираше в очите на пациентката си.

Следобедното слънце обливаше малката, грижливо обзаведена стая в топла жълта светлина, така че погледнати в профил, и Саломе, и Самуел сякаш сияеха. Маслинената им кожа грееше като узряла круша.

— Е, доктор Рудин — каза Саломе и се намести на дивана, — превратът целеше да върне властта в ръцете на средната и висшата класа в Чили. Беше ответен удар срещу социализма, който Алиенде опитваше да наложи, за да помогне на бедните трудещи се.

— Да, знам.

— Армията очевидно беше на страната на богатите и средната класа… буржоазията, така да се каже. Затова използвах историите от детството си и информацията, получена от Чон-Варгас, за да убедя един от пазачите, Мигел, че съм богаташка, която е подкрепяла преврата, и че съм била арестувана и затворена погрешка. Нощ след нощ разказвах на Мигел истории от детството си, истории, които нямаха нищо общо с факта, че съм съпруга на Октавио Рибейро.

— Истории? — попита Самуел.

— Ами, например легендата за баба ми, Малкото канарче, изкълвана до смърт от птиците, които обичала повече от съпруга си. И историята за семейната ни хасиенда в Талка, където стаите бяха огромни, а прозорците гледаха към безкрайна шир от небе и земя.

— И сте успели да убедите пазача, че сте от буржоазно семейство… че сте богата и сте затворена погрешка?

— Да. В известен смисъл говорех истината. Или поне половината истина. Действително съм от такова семейство. Разказвах му истории за дядо си. Как се разхождаше с брокатена жилетка и златен джобен часовник през градината от хибридни плодове, които отглеждаше като хоби. Как на вечеря почукваше с бастуна си, за да извика змията. Всичко това беше истина! Пропусках само частта за съпруга си, прочутия актьор, който критикуваше режима на Пиночет. — Саломе си пое дълбоко дъх. Страните й бяха поруменели. — Момче като Мигел, което винаги си е мечтало да живее като буржоа, не беше чувало такива истории. Скоро така се пристрасти към тях, че всеки ден успяваше да си издейства да дежури в моя коридор.

— Имали сте късмет, Саломе, че сте намерили кой да се грижи за вас по този начин.

— Да, имах късмет. — Тя замълча и погледна дланите си. — Знам, че е така.

— И престанаха да ви пребиват?

— Не. — След пауза продължи. — Изобщо не престанаха. Просто мъченията се разредиха. Мигел очевидно не можеше да дежури постоянно, всеки ден и всяка нощ. Но когато беше там, бях в безопасност, той винаги успяваше да направи така, че да не ме отведат в кулата. За нещастие, имаше моменти, когато го пращаха в други части на затвора и мен отново ме водеха в стаята за разпити. А и депресията ми се засилваше въпреки присъствието и закрилата на Мигел. Не вярвах, че някога отново ще видя децата, родителите или съпруга си.

— Разбирам.

— Но — каза Саломе с дълбока въздишка — все някак успях да издържа. — Известно време помълча, сякаш си спомняше нещо, което искаше да каже. — Знаете ли кое е най-странното? Караха лекари да посещават затворниците. Мереха ни кръвното налягане, пулса… такива неща. Всъщност задачата им бе да докладват на мъчителите ни още колко изтезания бихме могли да понесем. Изобщо не се интересуваха, че имах хематоми в лактите от разпъването на „грила“ или че гърлото ми беше толкова подуто, та едва дишах.

Самуел мълчеше.

— Мен ако питат, тези мъже изобщо не бяха лекари! Аз съм от семейство на лекари — баща ми и дядо ми, — хора с призвание. Хора, които винаги са искали да помагат, да спасяват животи, да лекуват болести.

— Да.

— Тези негодници бяха от друга порода! Те искаха само да видят още колко насилие можем да понесем. Щракаха с химикалки и без да им мигне окото, оглеждаха кървавите ни лица и натъртените ни крайници. Не се опитваха да ни помогнат. Чисто и просто искаха да ни поддържат живи.

Самуел поклати глава.

— Но аз се стараех да ги заблудя. Преди да проверят пулса ми, задържах дъха си, колкото можех, и получавах аритмия. Освен това в продължение на часове държах едната си ръка неподвижна, така че отичаше още повече и изглеждах много по-зле от останалите затворници.

— Били сте достатъчно мъдра да използвате всички възможни средства, с които сте разполагали. Това се нарича оцеляване. Проявили сте воля и затова според мен сте имали късмет в сравнение с някои от останалите. — Самуел замълча и погледна Саломе в очите. — Трябва да запомните, Саломе, успели сте да оцелеете и да се върнете при семейството и близките си.

— Да, доктор Рудин, осъзнавам го. — Тя замълча. — Давам си сметка, че бях сред късметлиите. Имах пазач, който правеше всичко възможно, за да ограничи побоите над мен. Дори притежавах известни медицински познания, за да се преструвам, че нараняванията ми са много по-тежки и че съм много по-слаба, отколкото бях в действителност. — Саломе се поколеба и сведе поглед към скута си. — И по някакво чудо бях освободена от това забравено от бога място.

— Да.

— Но… още се чувствам като затворничка. Още страдам всеки път, когато прочета във вестника нещо за страната ми. Още се ужасявам от звука на капеща вода, защото го свързвам с електрошоковете. И още не мога да се наслаждавам на простичкото удоволствие да слушам музика. Отнеха ми покоя.

— Разбирам, Саломе.

— Мисля, че най-после мога да кажа всичко това, без да се чувствам виновна, доктор Рудин. — Тя си пое дълбоко дъх.

Самуел изчака няколко секунди пациентката му да продължи.

— Предполагам, че ви изглеждам адски гневна.

— Разбира се, че сте гневна, Саломе. Това, което са ви причинили, е нередно и несправедливо.

— Има още нещо. Сърдя се на съпруга си.

— Това е естествено. Мислихте ли по въпроса защо сте му толкова бясна?

— Както вече споменах, той постави своите нужди пред тези на семейството ни. Беше обсебен от ролята си на политически активист, защитник на Алиенде, отмъстител заради убития си приятел…

— Не знам какво да ви кажа, Саломе. Срещал съм много немски колеги, които са изразявали пред мен огромно съжаление, че родителите им никога не са говорили против нацистите. Един се чудеше дали нямаше да бъдат спасени милиони, ако повече хора бяха надигнали глас при вида на тази несправедливост. Сега си мислим, че хората, които са криели преследвани и са им помагали да си намерят фалшиви паспорти, са били герои… но те са го правели, излагайки на риск семействата си.

Саломе мълчеше.

— Според мен повече ви разстройва фактът, че той сякаш не е осъзнавал риска. — Самуел се размърда на стола си. — Помислете какво казахте на един от предишните сеанси. — Той погледна бележника си и прелисти страниците, за да прочете на Саломе нещо, което беше казала преди седмици. — „Влюбих се в идеализма му. Каква ирония на съдбата, че точно чертата, която най-много харесвах у него, сега е тази, която мразя най-силно.“

— Така е — кимна Саломе.

— Мисля, че това е ключът към въпроса защо толкова се сърдите на съпруга си. А още повече заради направения от него избор.

Саломе погледна терапевта си. Лицето й издаваше озадачени е.

— Кажете ми, още ли се смятате за идеалистка?

— Не, изобщо не съм.

— Значи напълно сте загубили идеализма си?

— Познах огромно зло. Не мисля, че след това бих могла да погледна на света по стария начин.

— Значи младата жена, която е била ухажвана с портокали от обожаващия я поет, я няма вече?

— Предполагам, че да.

— А дали би могла да се върне?

— Според мен е невъзможно.

— А не мислите ли, че съпругът ви е познал същото зло? Нима твърдите, че е неспособен да си представи колко жестоко и първобитно може да бъде човечеството?

— Не, мисля, че няма никаква идея за това.

Самуел леко наклони глава.

— Нима мислите, че не си е представял най-лошото, когато са ви отвлекли? Че не му е хрумвало на какви ужасни неща са ви подложили? И когато сте се върнали… Нима мислите, че не се е запитал от какво са всички тези синини и следи от изгаряне?

— Мисля, че той предпочете да се съсредоточи върху това, че съм се върнала, а не върху далеч по-затормозяващите факти, като например белезите ми.

— Никога ли не ги е споменавал?

— Не. Не може да се насили да попита и аз предпочитам да не повдигам темата.

— А може би трябва, Саломе.

— Каква полза, ако обсъдим надълго и нашироко изтезанията, на които са ме подлагали? Искам да ги забравя.

— Мислите ли, че сте в състояние да забравите подобно нещо? Опасявам се, че то е част от вашата история. Тук сте, за да намерите някакъв начин да живеете с тази история.

Саломе извърна глава настрани. Вече се уморяваше от лежането на кожения диван и многократното обсъждане на едни и същи въпроси. Чудеше се защо признанието й, че се сърди на Октавио, не бе достатъчно. Искаше да се отърве от изтощителната инквизиция.

— В известен смисъл и вие няма да се различавате от съпруга си, ако изберете да поддържате мълчанието помежду ви. И двамата избягвате конфронтация.

Саломе въздъхна дълбоко. Не можеше да прикрие отчаянието си.

— Докторе, толкова ми омръзна да говорим. Стига ми това, че съпругът ми постоянно пита как се чувствам. Не е ли очевидно? Бях отвлечена, разпитвана, измъчвана. Как, по дяволите, си мисли, че се чувствам? Чувствам се ужасно!

— Може би просто не знае как да подходи към такава деликатна тема, Саломе. Мъжете не умеят да се справят с неща, свързани с емоции или травми като тези, които обсъждаме тук. Сигурно се затруднява да говори за това.

Саломе поклати глава.

— Проблемът на съпруга ми е, че той живее живота си, сякаш е филмов сценарий. Очаква хепиенд, обаче не знае как да спомогне за него.

— Това е проблем — кимна Самуел. — Съгласен съм с вас.

Саломе притисна длани към лицето си.

— Обичам съпруга си, винаги ще го обичам. Но самият факт, че той поддържа своя захаросан образ пред света, прави живота ми с него адски труден. Не че искам да загуби напълно идеализма си… Ако и той беше смазан като мен, каква двойка щяхме да бъдем? — Саломе си пое дълбоко дъх. Усещаше, че кожата й се е зачервила под блузата. — Животът има своите грозни и трудни моменти и ми се иска съпругът ми най-после да го проумее.

Самуел кимна.

— Добре е, че признавате тези чувства.

— Така ли? А сега как ще си отида вкъщи и ще легна до мъж, на когото се сърдя? Та той не успя да ме спаси. Наложи се да се спасявам сама. Провали се дори в това.

— Не може да го вините за това — каза Самуел. — Било е невъзможно.

— Сигурно сте прав. — Тя приглади полата си. — Просто не искам да се прибера и да се изправя пред цялата тази ситуация. Децата имат трудности в училище. Рафаел се грижи за сестрите си, защото съм прекалено изтощена, за да бъда истинска майка. А Октавио затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в депресията си.

— Трябва да се концентрирате върху собственото си изцеление.

— Знам… Опитвах се да…

— Е, опитайте се да вдигнете високо брадичка, Саломе. В сеансите ни засегнахте някои много тежки спомени и трябва да се гордеете със себе си.

Тя поклати глава.

— Понякога се чувствам по-зле на тръгване, отколкото на идване тук.

— Знам — потвърди състрадателно Самуел. — Но продължаваме напред.

— Да — Саломе се изправи и се приготви да си тръгне. Знаеше, че докторът я е оставил да говори няколко минути повече от определените петдесет, така че се постара да се овладее възможно най-бързо. — В такъв случай до следващата седмица, нали?

Самуел се загледа в елегантната й фигура, докато Саломе минаваше през вратата.