Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (25)

ХХІV.

Сантяго, Чили

юни 1973-та

Изминаха повече от две години, откакто Алиенде зае поста, преди Октавио да приеме предложението за платена от президента ваканция. Двамата със Саломе най-после се съгласиха да предприемат тримесечно пътешествие. Открай време искаха да посетят планините в Перу и да видят приятелите си, които се бяха преместили в Аржентина.

— Три месеца ще живеем като цигани — прошепна Октавио в ухото на жена си, улови една от черните й къдрици и я уви около пръста си. — Майка ти и баща ти може да спят в нашата спалня, за да сме сигурни, че Консуела няма да се самозабрави, докато господарката на дома отсъства — подразни я той.

Изтеклата година беше трудна за Чили и Октавио с нетърпение очакваше да прекара известно време насаме с любимата си съпруга. Радваше се на възможността за няколко месеца да бъде далече от Сантяго, да не чува протестите по улиците, да не преживява неудобствата от стачките на такситата и градския транспорт, да не се ядосва на неспирните бунтове, организирани от индустриалците. Убеден беше, че болестите, както и постоянният недостиг на храни, които преследваха страната, се дължаха не на некомпетентността на Алиенде, а на различни могъщи сили, желаещи падането на президента.

Но Октавио вярваше, че опозицията скоро ще се умори и най-после ще проумее, че президентът няма да подаде оставка.

— Трябва да приемем обещаната от Алиенде ваканция — предложи Октавио на Саломе.

Вечер се опитваше да я изкуши с различни маршрути за евентуалното пътешествие. Притискаше Саломе към гърдите си и си играеше с къдриците й.

— Помниш ли как през медения ни месец отидохме в Аржентина и всяка вечер танцувахме танго?

Саломе се усмихна унесено като доволна пухкава котка.

— Помня как пристигнахме в Буенос Айрес и как в малкия хотел, в който беше запазил стая, бяха загубили резервацията ни и нямаше къде да ни настанят!

— Да, но помня и как взех нещата в свои ръце и намерих най-забележителната стая в града!

— Подкупи шейсет и пет годишната мадам да ни пусне да спим в една от стаите на нейния бордей! — Саломе вече се кикотеше в прегръдката на Октавио. — Дотогава не бях виждала такава стая: аленочервени стени, тежки драперии, сатенени чаршафи!

— И какво от това? — подразни я той. — Беше идеалното място за двама младоженци! Уверих мадам, че ще направим всичко възможно заниманията ни да са в унисон с тези на останалите й гости.

— Ти си непоправим, Октавио!

— Не забелязах да имаш нещо против, египтянке! — Прегърна я силно и я целуна.

— Аз бях бременна, скъпи. Забрави ли?

Октавио се усмихна дяволито на жена си.

— Защо не се върнем там? Ще си направим втори меден месец. Може да прекараме няколко седмици в града и да попътуваме на север, в провинцията, а защо не и дори из Боливия. Няма ли да е чудесно да разполагаме с малко време само за нас двамата?

— Ами децата? Как ще ги оставим? Няма да е редно.

— Можем да разчитаме на майка ти, на Консуела. Защо да не е редно? — попита Октавио, като галеше нежно бедрото на Саломе. — Алиенде ми прави подарък. Би било глупаво да откажем тримесечна ваканция, в която всичките ни разноски са предплатени. Кога друг път ще имаме подобна възможност?

След доста убеждаване Саломе в крайна сметка се съгласи. Тревожеше се заради политическите размирици, които се бяха превърнали в ежедневие в Сантяго, но Октавио й обеща, че когато се върнат, всичко ще бъде наред.

— Добре ще ни се отрази да прекараме известно време далече от Сантяго.

Щеше да се окаже, че Октавио е сгрешил. Опозицията не отслабваше натиска си. Нямаше да отстъпят, докато Алиенде не се оттеглеше от поста или не се случеше нещо по-лошо.

По ирония на съдбата и с доза късмет Саломе и Октавио приключиха пътешествието до Аржентина и Боливия и потеглиха за дома си на 6 септември 1973-та. В резултат от това колата им с шофьор пристигна на чилийската граница сутринта на 11 септември, само часове преди преврата.

Рафаел и сестрите му се бяха прибрали рано от училище, защото учителите бяха предусетили надвисналите неприятности. По обяд войниците бяха заели позиции на всеки ъгъл и малкият фиат, който връщаше Саломе и Октавио от пътешествието им, с багажник, пълен с подаръци и сувенири, през няколко километра бе спиран за проверка.

— Какво се е случило? — попита Саломе с пребледняло от ужас лице. — Не биваше да оставяме децата. Не биваше да тръгваме на това пътуване!

Октавио се помъчи да я успокои. И той беше изплашен, но се опита да прикрие емоциите си и да разсее съмненията на жена си.

— Сигурен съм, че всичко е наред — каза и подкани шофьора да кара по-бързо към дома им.

Достигнаха пределите на града час преди пътищата, водещи към столицата, да бъдат официално затворени. Малката претъпкана кола напредваше по лъкатушните улици в предградията на Сантяго, докато най-после спря пред бледорозовата къща.

Вътре Рафаел и сестрите му седяха сгушени до баба си и дядо си, които слушаха новините по радиото. Децата си шепнеха, че нямат търпение мама и татко да се върнат.

Октавио и Саломе изтичаха до входната врата, където ги посрещна прислужницата.

— Господин Рибейро. Слава богу, че се върнахте!

Влязоха в големия хол и децата веднага се втурнаха към тях, а майката на Саломе плесна с ръце от облекчение.

Ала след по-малко от час радостта от това, че семейството е отново заедно, щеше да остане само блед спомен. Щяха да ги връхлетят други новини, много по-значими. Щяха да чуват не звуците на танго от стария грамофон, а само бръмченето на хеликоптерите, които кръжаха в небето, екота на експлозии откъм покрива на близката болница, която се намираше надолу по улицата, и стрелбата на войниците, заели позиции на високо. Да, само след минути семейство Рибейро-Ерера щеше да чуе по радиото нещо много по-ужасяващо.

— Бомбардирали са Ла Монеда! — извика доня Оливия с разтреперан от страх глас и ужасени очи. — Онези зверове бомбардират двореца, а президентът Алиенде е вътре!

От говорителя на старото радио чуваха грохота на избухващи бомби. Изведнъж сред тази симфония на хаоса прозвуча гласът на Алиенде, който се обръщаше към хората:

Отказвам да напусна поста, за който съм избран от народа на Чили.

Грохотът се засилваше все повече и говорът по радиото едва се чуваше.

За да бъдат спокойни враговете ни, радио „Магаянес“ скоро ще замлъкне и гласът ми няма да стига до вас. Това няма значение, защото вие ще продължите да ме чувате. Винаги ще бъда редом с вас, поне в паметта ви, винаги ще бъда достоен човек, предан на страната си. Хората трябва да се защитават сами… Работници от родината ни, вярвам в Чили и в съдбата на страната. Други ще поемат борбата и ще преодолеят този черен и горчив ден, в който предателите твърдят, че са извоювали победа. Знам, че скоро широките улици ще бъдат пълни със свободни хора, които ще стъпчат предателите, устремени към изграждане на по-добро общество.

Да живее Чили, да живее народът, да живеят трудещите се! Това са последните ми думи, изречени с убеждението, че саможертвата не е напразна… и че ще има поне морално наказание за крадците, страхливците, предателите.

С това радиопредаването замлъкна. Атаката срещу двореца започна с нова сила, бомбардировката продължи.

Саломе се обърна. Болката от последните думи на Алиенде беше непоносима. Доня Оливия и дон Фернандо клатеха глави, закрили уста с длани.

Въпреки изпитваната болка Октавио беше изпълнен със странно чувство на гордост. Представи си как Алиенде е застанал пред микрофона, а наблизо избухват бомби, полилеите над главата му се пръскат на парченца, в краката му има килим от изпочупени стъкла и наоколо горят завеси. И въпреки всичко това Алиенде бе говорил по-гладко и изразително от всякога. В най-мрачния час блестеше с достойнството и силата на убежденията си. В тези мигове на надвиснала опасност не беше трепнал, гласът му не се беше поколебал. Зареял поглед някъде над радиото, към дъното на избуялата градина, Октавио се пренесе много далече. За момент се озова в личния кабинет на Алиенде в президентския дворец. Видя Алиенде с високо вдигната брадичка и поглед, вперен право напред. Видя го изправен там, с очилата с дебели рамки и английско карирано сако, с елегантно вчесана коса. Бе запазил достойнството си, отказвайки да се качи на някой от хеликоптерите, които предлагаха да го откарат на безопасно място в някоя съседна страна. Щеше да остане начело на държавата, която го беше избрала на този пост, силен и решителен до самия край.

Мълчанието обгърна стаята и в този момент Октавио осъзна колко тежка е съдбата на неговия ученик. Чак тогава, виждайки притихналата си съпруга и децата, той разбра, че всичко е свършено, че в любимата му страна се е случило нещо ужасно. И макар да нямаше представа за ужасните събития, които скоро щяха да засегнат и неговото семейство, Октавио усети, че му се гади. Жена му хлипаше, тъща му ридаеше, децата се лутаха объркани из стаята, а Октавио заплака, защото не такъв край си беше представял за този велик човек. Ако това беше сценарий, би настоял да го пренапишат. Би направил така, че Алиенде да напусне двореца тежко ранен, но запазил живота, гордостта си, политическата си визия.

Само дето Октавио още не беше научил, че животът обикновено натрива носа на щастливите развръзки. Затова хората харесваха филмите му. Той им вдъхваше вяра, че любовта и красотата могат да победят тъгата и злото. Но дори и най-високо цененият филмов актьор на Чили не можеше да предположи ужаса и изпитанията в следващата си роля.