Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (9)

9
Порталите на дявола

Акива стоеше на ръба на покривната тераса в Рияд, вперил поглед в една врата на улицата долу. На нея нямаше номер или надпис, както и на всички останали врати, но той знаеше, че точно тя му трябва. Усещаше горчивата аура на магията около нея, която му причиняваше болка зад очните ябълки.

Това беше един от дяволските портали към света на човеците.

Разперил широките си криле, които се виждаха единствено на неговата сянка, той плавно се спусна пред нея и кацна, ръсейки дъжд от искри. Един уличен метач го видя и падна на колене. Акива не му обърна внимание и застана с лице към вратата, свил ръце в юмруци. В момента нямаше по-силно желание от това да извади меча и да връхлети вътре, за да сложи край на всичко още сега — един кървав край право в дюкяна на Бримстоун. Магията на порталите обаче беше изкусно направена и той добре знаеше, че не трябва да прилага сила. Ето защо свърши само това, за което беше дошъл.

Протегна ръка и опря длан плътно до вратата. Появи се меко сияние, разнесе се мирис на изгоряло и когато се дръпна, отпечатъкът на дланта му беше прогорил дървото.

Това беше всичко, поне засега.

Обърна се и се отдалечи по улицата, а минувачите раболепно се притискаха към стените, за да му направят път да мине.

Те не можеха да го видят в истинския му вид. Огнените му криле бяха невидими заради заклинанието и сега лесно можеше да мине за човек, но не си даваше много труд да се преструва. Минувачите виждаха само един висок мъж, красив — истински, чак спиращо дъха красив, какъвто рядко се среща в реалния живот — който вървеше сред тях с грацията на хищник, без да им обръща внимание, сякаш са статуи в градината на боговете. На гърба си носеше два кръстосани меча в ножници, а запретнатите над лактите ръкави откриваха загорели ръце с изпъкнали мускули. Ръцете бяха най-необикновеното в него, гравирани с бели белези и мастиленочерни татуировки — прости, повтарящи се линии, пресичащи се като щрихи по горната част на пръстите.

Тъмната му коса беше късо подстригана и се врязваше като триъгълник в челото — вдовишки връх, както му казват. Златистата кожа преливаше в тъмнобронзово по гладките части на лицето — високите скули, челото, основата на носа — сякаш цял живот е стоял под светлина с цвят на гъст пчелен мед.

Но въпреки красотата, видът му беше смразяващ. Едва ли някой можеше да си го представи усмихнат — Акива вече дълги години не се усмихваше и едва ли някога пак щеше да го направи.

Но всички тези подробности оставяха само мимолетен спомен. Онова, което приковаваше хората, спрели да му направят път, бяха очите.

Очите му бяха като на тигър — кехлибарени и обрамчени в черното на тежките ресници и изтеглената с въглен очна линия, която като лъч на прожектор приковаваше вниманието към златото на ирисите. Ирисите бяха бистри и искрящи, хипнотизиращи и до болка красиви, въпреки че нещо в тях не беше както трябва, нещо липсваше. Човещина може би — онази доброжелателност, която притежаваше човешкият род, без в това да има и капка ирония. Завивайки зад ъгъла, една старица неволно се изпречи на пътя му и върху нея се стовари цялата мощ на погледа му. Старата жена ахна.

В очите му гореше жив огън. Тя беше сигурна, че всеки миг ще я подпали.

Изохка и се олюля, а той протегна ръка да я подкрепи. Жената почувства, че я блъска гореща вълна̀, и когато отмина, невидимите му криле я докоснаха. Разлетяха се искри. Докато се отдалечаваше, тя остана като прикована на мястото си със зяпнала уста, без дъх, парализирана от ужас. Тогава ясно видя крилете на сянката му да се разтварят. После, обгърнат от горещ вихър, който изтръгна забрадката й, той изчезна.

След миг Акива се носеше в ефира, усещайки бегло боцкането на ледените кристалчета в редкия въздух. Той се освободи от заклинанието и крилете му, подобно огнени платна, разцепиха черните небеса. Носеше се вихрено към следващия град в света на човеците, за да открие следващата врата, покрита с горчилката на дяволската магия; после следващата и по-следващата, докато не остави върху всички тях своя черен отпечатък.

В другия край на света Хазаел и Лираз правеха същото. Дамгосаха ли веднъж всички врати, щеше да настъпи началото на края.

И щеше да започне с огън.