Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (16)

16
Паднал

Акива откри Изил да трепери зад купчина смет на Джемаа ел-Фна, а неговата твар все още висеше прилепнала за гърба му. Около тях, в полукръг, стояха изплашени хора, които сипеха ругатни и проклятия, но щом Акива се спусна от небето сред водопад от искри, те се разбягаха във всички посоки, квичейки като наритани прасета.

Съществото протегна ръце към Акива.

— Братко мой — пропя то, — знаех, че ще дойдеш за мен.

Акива стисна челюсти. Напрегна сили да погледне създанието. Подпухналите му черти пазеха спомена за отдавнашна красота: бадемови очи, фин, източен нос и чувствени устни, които придаваха похотлив вид на това толкова злочесто лице. Но доказателството за истинската същност на тази твар се намираше на нейния гръб. От лопатките й стърчаха раздробени останки на стави от криле.

Колкото и невероятно да изглеждаше, това създание наистина бе серафим. Можеше да е само един от Падналите.

Акива знаеше за тях от легендата и до този момент не се беше питал дали в нея няма зрънце истина, докато не се изправи лице в лице с доказателството за нейната достоверност. Значи, наистина някога, много отдавна, едни серафими са били заточени за вечни времена в света на хората, осъдени заради извършеното от тях предателство, че се бяха съюзили с врага. Ето че сега пред него стоеше един от тях. Виждаше се, че е паднал много ниско, в сравнение с онова, което е бил някога. Времето беше превило гръбнака му, а изопнатата като на барабан кожа сякаш се държеше закрепена само по ръба на прешлените. Краката му се люлееха под него като безполезни придатъци, но не времето бе причинило това, а нечия преднамерена жестокост. Те бяха смазани със зловещото намерение той никога повече да не проходи. Сякаш не стигаше възмездието, че крилата му са откъртени — даже не отсечени, а отскубнати — но го бяха оставили и без крака, за да го накарат да пълзи по земята на един чужд свят.

Той беше живял така в продължение на хиляди години и сега не можеше да си намери място от радост, че вижда Акива.

Изил обаче не споделяше радостта му. Той клечеше зад вонящата купчина смет, изплашен повече от Акива, отколкото от разгневената тълпа. Докато Разгут пелтечеше в екстазен напев „Братко мой, братко мой“, старецът се тресеше като паралитик и се опитваше да се скрие, но вече нямаше накъде да отстъпва.

Акива се надвеси заплашително над него и сиянието на неосквернените му криле огря всичко наоколо като ден.

Разгут протегна с копнеж ръцете си към Акива.

— Изтърпях своето наказание и ти си дошъл да ме върнеш обратно. Нали така, братко мой? Ти ще ме отведеш у дома и ще ме направиш отново цял и завършен, та да мога пак да ходя. Та да мога пак да летя…

— Идването ми няма нищо общо с теб — отговори Акива.

— Тогава… какво искаш? — изпелтечи на езика на серафимите Изил; беше го научил от Разгут.

— Момичето — отвърна Акива. — Разкажи ми за момичето.