Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (32)

32
Покрив и убежище

Болка.

Докато Акива обясняваше, на Кару взе да й прилошава. Сети се за всяко едно свое глупаво желание — защо Бримстоун не й е казал? С истината щеше да постигне онова, което не постигнаха всичките му сърдити погледи и кисели физиономии. Ако знаеше истината, никога повече не би използвала желания.

— За да вземеш нещо от Вселената, трябва да дадеш нещо в отплата — каза Акива.

— Но… защо точно болка? Не може ли да е друго? Например… радост.

— Заради равновесието. Ако нещо се постига лесно, тогава се губи целият смисъл.

— Наистина ли мислиш, че радостта се постига по-лесно от болката? — попита Кару. — Ти от кое си опитвал по-често?

Той я гледа дълго и мълчаливо.

— Добър въпрос. Но не аз съм създал правилата.

— Кой тогава?

— Моят народ вярва, че са били звездните богове. Химерите имат толкова легенди, колкото са и техните раси.

— Ами… тогава откъде идва болката? — тревожно попита Кару. — Негова ли е болката?

— Не, Кару, не е негова болката — отвърна Акива. Произнасяше много внимателно всяка дума и следващият въпрос сякаш увисна неизречен във въздуха: „Щом не е негова, чия болка е тогава?“.

Тя усети, че й се повдига. Пред очите й отново изплува образът на положените върху масите тела. Не. Това може да е нещо съвсем друго. Тя все пак познаваше Бримстоун, нали така? Може и да не е знаела… добре де, не знаеше нищо за него… но познаваше него, имаше вяра на него, а не на този ангел.

Преглъщайки буцата, заседнала в гърлото й, тя каза:

— Не ти вярвам.

Отговорът му прозвуча доста грубо:

— Кару, какви бяха поръчките, които изпълняваше за него?

Тя отвори уста да отговори, но се отказа. Лека-полека започна да разбира, но вече нямаше желание да научи отговора. Зъбите: една от великите загадки в живота й. Скелети, клещи, смърт. Онези рускини и окървавените им усти. Откакто порасна достатъчно, за да си дава сметка какъв е занаятът на Бримстоун, тя неотклонно вярваше, че зъбите му трябват за нещо жизненоважно. И че болката е горчивото и ужасно последствие от това. Ами ако… болката беше единствената цел? Ако тя бе цената, с която Бримстоун заплащаше за своето могъщество, желанията и всичко останало?

— Не — каза тя и тръсна глава, но увереността й вече се беше изпарила.

Миг по-късно, когато прекрачи отвъд парапета на катедралата и отново полетя, радостта от летенето вече я нямаше. „Чия болка — запита се тя — е цената за него“.

Отидоха в една чайна на „Нерудова“, дълга криволичеща улица, която се спускаше надолу от замъка, а Акива продължи да й разказва за света. Империи и цивилизации, възходи и кланета, отстъпени и превзети градове, опожарени земи, сринати стени, обсади, при които първо децата умират от глад, въпреки че родителите им дават цялата си дажба и скоро след това също погиват.

Той разказваше за кръвопролития и насилие в земи на завинаги изгубена красота. „Вековни лесове са унищожени за построяването на кораби и обсадни машини или пък са опожарени, за да не се превърнат в кораби и обсадни машини на врага“.

Разказваше за огромни, но сринати до основи градове, за масови гробове и предателства.

Разказваше за озверели армии, които прииждат на талази, все по-многочислени и неудържими.

Имаше и друго — епични, ужасяващи събития — които той премълча пред нея, сякаш само докосваше краищата на отворена рана, колебливо, изпитвайки болката.

Заслушана с разширени от ужас очи, скована от потрес пред такава жестокост, Кару се питаше защо през последните седемнайсет години Бримстоун не намери време да й изнесе един урок за онова Където-и-да-е. Тогава й хрумна да попита:

— Как наричате вашия свят?

— Ерец — отвърна Акива и при този отговор веждите на Кару се стрелнаха нагоре.

— Но това означава Земя — каза тя. — На иврит. Защо нашите светове имат едно и също име?

— Навремето маговете смятали, че световете са на пластове, като утаечните слоеве на скалата или годишните кръгове на дървото — обясни й Акива.

— Аха, ясно — каза Кару, въсейки вежди. А после: — Магове ли?

— Заклинателите на серафимите.

— Ти каза „навремето“. А в какво вярват сега?

— Сега в нищо не вярват. Химерите ги избиха до един.

— О! — Кару сви устни. Какво би могла да каже? Но продължи да размишлява върху идеята за световете. — Може би преди много време просто сме откраднали името Ерец от вас, също както сме създали своята религия по ваш образец. — Нали точно на това Бримстоун казваше юрган от вълшебни приказки, съшит от мимолетните впечатления на хората. — Красотата и на двете места е нещо добро, рогата и люспите — зло. Съвсем простичко.

— В този случай е точно така.

Застанала зад бара, сервитьорката местеше очи ту към единия, ту към другия. На Кару й се прииска да й се сопне, че ги е зяпнала, но се отказа.

— Казано накратко — обърна се тя към Акива, опитвайки да обобщи всичко чуто в разбираема последователност, — серафимите искат да владеят света, химерите отказват да се подчинят и това ги превръща във врагове.

Челюстта му се стегна. Явно никак не му се понрави нейното опростено обобщение.

— В началото те са били варвари, които живеели в колиби от кал. Ние сме им дали светлината, техниката, писаното слово…

— И бас ловя, че нищо не сте им взели в замяна.

— Нищо неприемливо.

— Аха. — На Кару й се прииска повече да беше внимавала в часовете по история на човечеството, за да може сега още по-добре да си представи мащабната картина на онова, за което той й разказваше. — Излиза, че преди хиляди години, без каквато и да е разумна причина, химерите са се надигнали на бунт, избили са господарите си и са си върнали господството над земите.

— Земята никога не е била тяхна — възпротиви се той. — Те са имали само дребни стопанства и каменни коптори. В най-добрия случай са изграждали села. Градовете са построени от Империята. И това не са просто градове — снабдени са с виадукти, пристанища, пътища…

— Но именно по тези земи те са се раждали и умирали, откакто свят светува, нали така? Там са се влюбвали, отглеждали са децата си, погребвали са своите мъртви. И какво, като не са издигнали градове? Това отнема ли им правото върху земите? Искам да разбера кое, освен в случаите, когато управляваш и защитаваш своя собственост, ти дава право да отнемеш чуждото? Това трудно може да се нарече цивилизовано.

— Ти нищо не разбираш.

— Така е, нищо не разбирам.

Акива си пое дълбоко въздух.

— Построихме този свят, водени от добра воля. Живяхме заедно с тях…

— Като равни ли? — попита Кару. — Ти продължаваш да ги наричаш зверове, та се питам…

Той не отговори веднага.

— Какво си видяла ти от техния свят, Кару? Не каза ли, че познаваш само четири химери и нито един от техните воини? Когато видиш с очите си как минотаври набучват твоите братя и сестри на кол, как ги разкъсват лъвокучета и дракони ги разчленяват на парчета, когато си принуден да гледаш как твоите… — всеки път, щом станеше дума за това, едва произнасяше думите, а в очите му се четеше агония. — Когато си бил подложен на изтезания и са те принудили да гледаш екзекуцията на… любимите си… тогава може да си поговорим какво те прави звяр.

Любимите? По начина, по който го каза, ставаше ясно, че не говори за братя и сестри. Кару усети, че я пробожда… Чувството определено не беше ревност. Какво значение има кого е обичал той или от кого е бил обичан? Тя преглътна мъчително. Какво можеше да отговори на това? Нямаше как да възрази на нито една негова дума. Нейното невежество беше очевидно, но това не значеше, че ще му се довери безпрекословно.

— Ще ми се да чуя и версията на Бримстоун — тихо произнесе тя. След това й хрумна нещо, нещо наистина блестящо. — Защо не ме заведеш там? Ти би могъл пак да ме събереш с тях.

Той примигна смаян, след това поклати глава.

— Не, там няма място за човешки същества.

— Значи е разрешено само за ангели, така ли?

— Не е заради това. Тук е по-безопасно.

— Не думай! Кажи на белезите и раните ми колко е безопасно да се живее тук. — И тя разкопча яката, за да покаже сбръчканата тъкан на белега по ръбовете на ключицата си. Акива трепна при вида му — грозно дело на неговата собствена ръка. Кару отново закопча яката. — Освен това — възрази тя, — има много по-важни неща от безопасността. Като например… любимите — усети, че постъпва жестоко, използвайки неговите думи, сякаш завърта острието на нож в рана.

— Любимите — повтори той.

— Казах на Бримстоун, че никога няма да го напусна просто ей така и ще удържа на думата си. Ще го направя, дори да не ми помогнеш.

— И какво смяташ да правиш?

— Има си начин — отвърна уклончиво тя. — Но ще е по-лесно ти да ме отведеш при тях — наистина така щеше да е по-лесно. Акива беше къде-къде по-приятен спътник пред Разгут.

— Не мога да те взема със себе си — отвърна той. — Охраняват портала. Ще те убият още щом те видят.

— Май серафимите само това правите — убивате всичко, което се изпречи пред погледа ви.

— Такива сме, благодарение на чудовищата.

— Чудовищата — Кару си припомни засмените очи на Исса. Възбуденото пърхане на Ясри и нейното утешително докосване. Самата тя понякога ги наричаше чудовища, но в това имаше нежност, също както викаше на Зузана дяволица. От устата на Акива тази дума прозвуча грозно. — Зверове, дяволски създания, чудовища. Ако познаваше поне една химера, нямаше да ги клеймиш така.

Той сведе очи и нищо не отговори, а нишката на разговора се скъса от напрегнато мълчание. Мина й през ума, че той все още изглежда блед, нездрав. Чашите за чай бяха големи пръстени съдове без дръжки и Кару стискаше своята с две ръце. Дланите й плътно обгръщаха стените им, едно, за да се стопли след дългите мразовити часове, прекарани върху купола на катедралата, но и за да не допусне непреднамереното насочване на силната магия срещу Акива. От другата страна на масата неговата поза бе огледално повторение на нейната — дланите му по същия начин бяха обгърнали чашата, така че тя да не вижда неговите татуировки, редиците черни резки върху пръстите.

Всяка от тези черни резки имаше ръб като на белег. Кару си помисли, че за разлика от нейните, тези са боядисани със сажди прорези от нож — доста примитивна процедура. Колкото по-дълго ги наблюдаваше обаче, толкова по-силно я завладяваше странното усещане, че знае нещо или всеки момент ще го научи. Сякаш се намираше на предела на осъзнатото, вибрирайки между знанието и незнанието. Трептенето бе с такава честота, че още не можеше да проумее какво е точно това — все едно се опитваш да зърнеш крилете на летяща пчела. Нямаше как да го долови.

Акива забеляза втренчения й поглед и това го смути. Той се размърда, опитвайки се да прикрие едната ръка с другата, сякаш така можеше да заличи татуировките.

— И в твоите ли има магия? — попита Кару.

— Не — отвърна той, както й се стори, малко сърдито.

— Ами какво са тогава? Означават ли нещо?

Той не отговори и тя, без да мисли, протегна ръка да ги докосне. Всеки четири линии бяха пресечени напряко от пета.

— Показват бройката на нещо — каза тя, докато върхът на пръста й леко опипваше чертите по гърба на десния му показалец: пет, десет, петнайсет, двайсет. Всеки път, когато го докоснеше, сякаш помежду им минаваше ток и тя изпитваше порив да вплете пръстите си в неговите и — боже, какво ставаше с нея?! — да вдигне ръцете му към устните си и да целуне един по един белезите по тях…

И тогава изведнъж разбра. Вече знаеше какво показват тези черти. Рязко дръпна ръката си. Впи поглед в него. Той продължаваше да седи насреща й, уязвим, готов да приеме всяка нейна присъда.

— Това са убийства — каза тя с премалял глас. — Убийства на химери.

Не отрече. И сега, също като снощи, когато тя го атакуваше, той не се защити. Ръцете му останаха на място, неподвижни като кости на скелет. Кару усети, че се бори с желанието да ги скрие.

Разтрепери се, вперила поглед в белезите. Мислеше за тези, които докосна — само върху показалеца на едната ръка бяха двайсет.

— Толкова са много — пророни тя. — Толкова много си избил.

— Аз съм воин.

Кару си представи своите четири химери, всичките избити. Запуши уста с ръка, опасявайки се да не повърне. Когато й разказваше за войната, това се отнасяше за някакъв далечен свят. Но Акива беше истински и сега седеше срещу нея. Фактът, че е убиец — и той беше истина. Също като зъбите, пръснати по тезгяха на Бримстоун, тези резки по пръстите бяха напоени с кръв, означаваха смърт, но не на вълци и тигри, а кръв и смърт на химери.

Гледаше го, изпепеляваше го с поглед и тогава… видя нещо. Сякаш мигът се счупи като яйчена черупка, за да яви онова, което се криеше вътре в него, някакво друго мигновение, почти неделимо от него, почти. После всичко изчезна и времето продължи своя ход. Акива пак беше същият като преди, сякаш нищо не се е случило, но този проблясък…

Кару се чу да казва с далечен глас, който сякаш излизаше от черупката на отлетелия миг.

— Сега са повече.

— Какво? — Акива я погледна неразбиращо, после — като ударен от гръм — проумя. Рязко се наведе напред с разширени и святкащи очи и преобърна чашата чай. — Какво? — повтори, този път по-силно.

Кару се дръпна назад. Акива стисна ръката й.

— Какво искаше да кажеш с това, че сега са повече?

Тя поклати глава. Говореше за чертите. Успя да зърне нещо в това раздвоено мигновение. Сега пред нея седеше истинският Акива, но тя за кратко видя и невъобразимото — Акива да се усмихва. Устните вече не бяха извити в горчива дъга, а бяха стоплени от някаква почуда, от болезнено красива усмивка. В ъгълчетата на очите му имаше бръчици, весели и белязани от неосъзнато щастие. Промяната беше абсолютна. Ако беше невъобразимо красив, когато тъгува — а той наистина беше такъв — красотата му, когато се усмихваше, граничеше с божественото.

Кару обаче можеше да се закълне, че той никога не се усмихва.

Имаше и още нещо в този невъобразим, невъзможен Акива, появил се само за миг: по ръцете му личаха само няколко резки, а някои от пръстите бяха съвсем чисти и недокоснати.

Ръката й все още държеше неговата, отпусната в локвичка разлят чай. Сервитьорката излезе иззад бара и се изправи край тях, неуверено стиснала кърпата. Кару издърпа ръката си и се дръпна назад, за да може тя да почисти масата. Момичето го направи, продължавайки да мести поглед от единия на другия. Когато свърши, попита колебливо:

— Чудех се… Чудех се как го правите.

Кару я изгледа недоумяващо. Сервитьорката беше момиче на нейните години с пълни румени бузи.

— За снощи — уточни тя. — Летенето.

Аха. Летенето.

— Значи си била там? — попита Кару. Видя й се доста необичайно съвпадение.

— Де да беше така — отвърна момичето. — Видях го по телевизията. Цяла сутрин го дават в новините.

„Оле — помисли си Кару. — Олеле“. Ръката й посегна към телефона, който от близо час и нещо вибрираше и издаваше кратки задавени звуци. Погледна екрана. Там имаше изписана поредица от пропуснати обаждания и текстови съобщения, повечето от Зузана и Каз. Проклятие.

— Къде са въжетата? — продължаваше да настоява сервитьорката. — Не са открили нито въжета, нито други механизми за този трик.

— Няма въжета — отговори Кару. — Ние наистина летяхме — след което я удостои със своята прословута иронична усмивка.

Момичето насреща светна, убедено, че това е някаква шега.

— Е, не ми казвайте тогава — рече престорено сърдито, после ги остави насаме, за да донесе още чай на Акива.

Той продължаваше да седи облегнат назад, наблюдавайки Кару със своите огромни и поразяващи като мълния очи. В погледа му имаше все същата остра изпитателна бдителност.

— Какво? — смутено попита тя. — Защо ме гледаш така?

Той вдигна ръка и прокара пръсти през гъстата си къса коса, задържайки за кратко дланта си там.

— Просто не мога да се удържа — каза притеснено накрая.

Кару усети как удоволствието бълбука на мехурчета в нея.

Едва сега осъзна, че тази сутрин строгото изражение върху лицето му почти се е стопило. Устните му бяха леко разтворени, а очите гледаха прямо и тя сякаш забелязваше — или само си въобразяваше? — този невъзможен, невъобразим проблясък на усмивка. Вече не й беше толкова трудно да си представи как отново се усмихва, този път наистина.

И може би на нея.

Божичко. „Бъди като онази котка!“, напомни си тя. Същата, която винаги се държи на дистанция и никога, ама никога, не мърка. Отпусна се назад и се опита да изобрази човешки вариант на котешко лукавство. После накратко му предаде думите на сервитьорката, макар да не беше сигурна, че ще схване какво е телевизия, камо ли интернет. Или пък телефон.

— Извини ме за момент — помоли тя, после се обади на Зузана, която вдигна при първото позвъняване.

— Кару! — избухна гласът й в ухото на Кару.

— Аз съм…

— Божичко! Добре ли си? Видях те по новините. Видях и него. Видях… Мили боже, Кару, даваш ли си сметка, че летеше?

— Знам. Не е ли божествено?

— Не е божествено! Небожествено е! Вече си мислех, че си загинала някъде — Зузана беше на ръба на истерията и на Кару й трябваха няколко минути, за да я успокои. През цялото време усещаше погледа на Акива върху себе си и се опитваше да запази котешко хладнокръвие.

— Наистина ли си добре? — настояваше Зузана. — Нали в момента не ти е опрял нож в гърлото, за да те принуди да го кажеш?

— Той дори не говори чешки — увери я Кару, после накратко й разказа за изминалата нощ, натъртвайки, че не се е опитвал да я нарани и даже е минал границата на допустимата пасивност, само и само тя да не пострада. Накрая приключи доклада си, заявявайки: — Ние, хм, гледахме изгрева от върха на катедралата.

— По дяволите! Това нещо като любовна среща ли беше?

— Не, не беше любовна среща. Честно казано, и аз не знам какво беше. Какво е. Представа нямам какво прави тук… — гласът й секна, когато го погледна. Не ставаше дума само за усмивката му или за бройните черти по неговите пръсти. Тя някак вече знаеше, че дясното му рамо е цялото в белези. Той непрекъснато го предпазваше, забеляза това. Сигурно така се е досетила. Но защо знаеше и как точно изглеждат белезите?

Как ги усеща той.

— Кару? Ехо! Кару!

Кару примигна и си прочисти гърлото. Ето пак: собственото й име кънтеше в ухото й, а тя отначало не разбра, че става дума за нея. От вълнението на Зузана предположи, че се е отнесла за повече от допустимото време, в което може да бъдеш извън обхват.

— Тук съм — каза.

— Къде? Нали все това повтарям — къде си?

За миг Кару беше загубила представа къде се намира.

— О! Ами… Чайната на „Нерудова“.

— Стой там! Не мърдай! Идвам.

— Недей, ние не…

— Напротив, пристигам.

— Зузе…

— Кару. Не ме предизвиквай да те наложа с малките си юмручета.

— Добре тогава — отстъпи Кару. — Идвай!

Зузана живееше с овдовялата си леля в района „Храдчани“, недалече от чайната.

— За десет минути съм там — каза тя.

— Става по-бързо, ако летиш — не се удържа Кару.

— Откачалка. Да не си посмяла да си тръгнеш! И на него не давай да си тръгва. Трябва хубаво да го стресна. И да раздам правосъдие.

— Не мисля, че има намерение да ходи някъде — отвърна Кару, гледайки право в Акива, докато го изричаше. Той отвърна на погледа й разтопен и тя разбра, че всичко това е истина, макар да не знаеше защо.

Той не беше човешко същество. Дори не принадлежеше на нейния свят. Пред нея седеше воин с белязани върху пръстите му всички негови жертви. Той бе враг на семейството й. Въпреки това, нещо ги свързваше, по-силно от всичко друго на света. Нещо, което притежаваше силата да направлява кръвта и дишането й като в съвършена симфония и всеки опит да се съпротивлява, прозвучаваше като дисонанс, в дисхармония с нея самата.

Съвсем доскоро един илюзорен, несбъднат живот я мамеше с онова недостъпно „някъде другаде“. Сега вече беше точно обратното. Тук, сгряна от близостта на Акива, дори когато говореха за война, обсади и нескончаема вражда, тя се чувстваше привлечена от неговата топла непосредственост и истинност, сякаш той бе едновременно и покрив, и убежище. И напук на всичко, на разума дори, точно тук й беше мястото.