Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (40)

40
Почти като магия

По онова време съществуването на Мадригал го зовеше като глас през пространството. Сега беше Кару. Тогава целта му беше Лораменди, затворения в клетка град на зверовете. Сега — Маракеш. За пореден път остави Хазаел и Лираз, но този път поне не ги остави в неведение. Вече знаеха истината за него.

Как щяха да постъпят те от тук нататък, не можеше да знае.

Лираз го нарече предател и каза, че й се повдига от него. Хазаел само го гледаше, пребледнял и отчужден.

Поне го оставиха да си тръгне, без да пролеят нечия кръв, а това беше най-доброто, на което можеше да се надява. Дали щяха да го издадат на главнокомандващия, а защо не и на императора, дали щяха да се върнат, за да го преследват, или щяха да го прикриват, той не можеше да знае. Не беше време да мисли за това сега. Полетял над Средиземно море с ядеца в шепа, той мислеше единствено за Кару. Представяше си как го чака насред безумния марокански площад, където за първи път погледите им се срещнаха. Толкова ясно си я представяше, чак до жеста, с който посяга към ядеца на врата си всеки път, преди да си припомни с натрапчива болка, че той вече не е в нея.

Негов беше вече. Всичко онова, което съдържаше — за миналото, за бъдещето — беше в ръката му. „Почти като магия“, както веднъж му каза Мадригал.

До нощта, в която отново срещна Мадригал, той дори не знаеше какво е ядец. Тя го носеше на връв около врата си, толкова неуместна вещ на фона на копринената й одежда, на копринената й кожа.

— Това е ядец — обясни му тя и му го подаде. — Хвани с пръст едната му костица, ето така, после и двамата ще си намислим желание и ще дръпнем. Който отчупи по-голямата кост, неговото желание ще се сбъдне.

— Магия ли е това? — попита тогава той. — Що за птица е това, в чиито кости има магия?

— О, това не е магия. Всъщност тези желания никога не се сбъдват.

— Тогава защо да си пожелаваме нещо?

Тя вдигна рамене.

— Може би заради надеждата. Надеждата може да бъде могъща сила. Дори в тази кост да не съществува реална магия, ако имаш надежда и я поддържаш като светлинка в себе си, може да накараш желанията да се сбъднат, почти като магия.

Той се изгуби в нея. Лъчезарните й очи пробудиха нещо в него и го накараха да осъзнае, че е прекарал живота си в някаква мъгла на полуживеене и получувства.

— На какво се надяваш най-много? — попита той с желанието — каквото и да е то — да може да й го даде.

Тя се престори на смутена.

— Не е редно да се казва. Хайде, пожелай си нещо заедно с мен.

Акива протегна ръка и обви пръст около една от крехките костици на ядеца. Онова, което желаеше най-силно сега, никога не беше занимавало мислите му, преди да я открие. То се сбъдна онази нощ и през много нощи след това. Кратък и сияен отрязък щастие, който се превърна в опорна точка, на която се крепеше животът му. Всяко негово действие от там нататък беше заради любовта му към Мадригал, заради нейната загуба, заради това, че загуби самия себе си.

А сега? Летеше към Кару, носейки истината в шепата си, това толкова крехко нещо, „почти като магия“.

Почти? Не и този път.

Този ядец преливаше от магия. Подписът на Бримстоун върху него беше също толкова всемогъщ, колкото и върху порталите, които караха Акива да настръхва. В тази кост се съдържаше истината, а заедно с нея и силата да накара Кару да го намрази.

Ами ако внезапно изчезнеше — толкова дребно нещо, запратено някъде в морето — тогава, какво? Кару никога нищо нямаше да научи. И тогава можеше да я има, можеше да я обича. Нещо повече, ако го нямаше ядецът, тя също можеше да го обикне.

Тази мисъл беше като отрова и изпълни Акива с отвращение към самия себе си. Опита се да я потисне, но костицата му се присмиваше. Не е нужно тя да научава, сякаш казваше ядецът, разположен в отворената му длан. А далече под него Средиземно море — пъстро, ослепително под слънцето и прозрачно дълбоко — го потвърждаваше.

Не е нужно тя да научава.