Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (6)

6
Ангелът на изчезването

Забавление ли?

— Да бе! — промърмори на себе си Кару по-късно същата вечер, докато тътреше сто и петдесет килограмовата контрабандна слонова кост надолу по стъпалата на парижкото метро. — Това си е направо купон.

Когато си тръгна от дюкянчето на Бримстоун, Исса я изведе през същата врата, откъдето мина на идване. Щом стъпи на тротоара обаче, тя вече не се намираше в Прага. Озова се в Париж, просто ей така.

Въпреки че неведнъж беше минавала през този портал, всеки път изпитваше един и същи трепет. Порталът водеше към дузина градове и тя ги беше посещавала всичките — заради поръчения като последното, а понякога и за удоволствие. Бримстоун й позволяваше да ходи и да рисува навсякъде по света, стига там да няма война. А когато й се прияде манго, той отвори портала към Индия с единственото условие на връщане да донесе няколко плода и на него. Понякога успяваше да измоли позволение да пазарува из екзотични пазари по света като битпазара в Париж например, за да обзаведе апартамента си.

Всеки път, щом прекрачеше прага и вратата хлопваше зад гърба й, връзката с дюкянчето се прекъсваше. Каквато и магия да действаше там, нейната сила се ограничаваше само до това място — Където и да е, както го наричаше Кару — и не проникваше от другата страна. Но и никой не беше способен да влезе с взлом в дюкянчето. Можеше само да разбие земната врата. Тя обаче нямаше да го отведе там, където се надяваше да попадне.

Даже Кару зависеше от прищявката на Бримстоун дали да я покани, или не. Понякога не я пускаше, колкото и дълго да хлопаше на вратата, макар че никога досега не беше прекъсвал връзката помежду им. Нито я беше оставял без поръчения. Тя се надяваше и занапред да продължи така.

Последното поръчение се оказа незаконен търг в някакъв склад в покрайнините на Париж. Кару беше участвала в няколко такива търга и всеки път ставаше едно и също. Плащаше се, разбира се, само в брой, а клиентите бяха все типове от подземния свят — диктатори в изгнание и криминални босове с претенции за начетеност. На тези търгове обикновено се наддаваше за най-разнообразни крадени музейни експонати — рисунки на Шагал, изсушен мъжец на някакъв обезглавен светия, чифт бивни на възрастен африкански слон.

Точно така, чифт бивни на зрял африкански слон.

Кару изпъшка, когато ги видя. Бримстоун не й беше казал за какво я праща, спомена само, че ще го познае, щом го види. И наистина стана така. Е, как да не ти е кеф да влачиш тия бивни в градския транспорт!

За разлика от другите участници в търга, тя нямаше на разположение дълга черна лимузина, която да я чака отпред, нито двойка охранители, които да вдигат тежко вместо нея. Разполагаше единствено с огърлица скупита и чар, но нито едното, нито другото бяха достатъчно убедителни за таксиметровия шофьор, че да се съгласи да набута двуметровите бивни в багажника на колата. Ето защо се наложи Кару, мърморейки под нос, да ги влачи цели шест преки до най-близката станция на метрото, после да ги тътри по стълбите надолу и да ги промушва през въртележката на турникета. Добре поне, че бяха увити в платно и здраво превързани със скоч. Когато един уличен музикант заряза свиренето на цигулка и се провикна: „Ей, красавице, какво има вътре?“, тя отвърна: „Музикант, който задаваше много въпроси“ и продължи да ги влачи.

Можеше да бъде и по-зле, неведнъж е било още по-лошо. Бримстоун я беше пращал на лов за зъби из всякакви забравени от бога места. Веднъж, докато се възстановяваше от рани, получени при престрелка в Санкт Петербург, тя го попита: „Толкова ли малко значи животът ми за теб?“.

Съжали в мига, в който въпросът се откъсна от устните й. Ако животът й наистина значеше толкова малко за него, поне не искаше да чува потвърждението. Бримстоун не беше съвършен, но беше нещо като единствен роднина, заедно с Исса, Туига и Ясри. И ако тя е просто поредната робиня, предпочиташе да не го узнава.

Отговорът му нито потвърди, нито разсея страховете й.

— Твоят живот ли? Може би искаш да кажеш твоето тяло? Тялото ти е само опаковка, Кару. Виж, душата е друго нещо, но тя, доколкото ми е известно, не е изложена на непосредствена заплаха.

— Опаковка ли?! — Никак не й се понрави да мисли за тялото си като за опаковка — нещо, което другите могат да разкъсат, претършуват и изпразнят, все едно изрязват купони за намаление от вестника.

— Предполагам, че и ти го възприемаш така — продължи той. — Съдя по начина, по който драскаш всякакви неща по него.

Бримстоун не одобряваше татуировките й, което беше доста странно, след като на него дължеше първото си татуиране — очите върху дланите. Поне подозираше, че е така, макар да не го знаеше със сигурност, защото той отказваше да отговаря дори на най-прости въпроси.

— Все тая — въздъхна болезнено тя. Ама наистина болезнено. Страшно боли, когато си прострелян, и това за никого не е тайна. Естествено, не можеше да вини Бримстоун, че я е хвърлил неподготвена в такава опасност. Той се погрижи още от най-ранна възраст тя да бъде обучена в изкуството на войната. Никога не беше отваряла дума за това пред приятелите си: с тези умения не вървеше да се хвали — първо на това я научи нейният сенсей — и те щяха да се изненадат, ако разберат, че плавната й, грациозна походка и изпънатият като струна гръб вървят ръка за ръка със смъртоносни умения. Смъртоносни или не, за зла участ разбра, че каратето стига до там, откъдето започва стрелбата с огнестрелни оръжия.

Възстанови се бързо, благодарение на лютия мехлем и, както подозираше, магията. След този случай обаче нейното младежко безстрашие беше уязвено и сега тръгваше на всяка следваща мисия с известно безпокойство.

Влакчето на метрото пристигна и тя набута товара си през вратата, опитвайки се да не мисли какво има вътре. Избягваше да мисли и за невероятния живот, който е бил прекъснат така без време някъде в Африка, макар и отдавна в миналото. Бивните бяха огромни, а Кару знаеше, че слонските бивни вече рядко стават толкова големи — бракониерите имаха грижата за това. Като избиваха най-едрите екземпляри, те променяха и генофонда на слоновете. Отвратително, но ето че и тя се оказа въвлечена в тази кървава търговия и сега влачи контрабандни останки от застрашени видове из парижкото метро.

Натика тази мисъл в най-затънтеното кътче на съзнанието си и зарея поглед през прозореца, докато мотрисата летеше из непрогледния мрак на тунелите. Не можеше да си позволи да мисли повече за това. Каквото и да стореше, животът й беше белязан с кръв и мръсотия.

Миналият учебен срок, когато изработи ангелските криле, тя се нарече Ангела на изчезването и това напълно й подхождаше. Крилете бяха направени от истински пера, които „зае“ от Бримстоун — през годините търговците го бяха снабдили със стотици. Като малка често си играеше с тях, докато не разбра, че за да ги има, са били избити много птици и цели видове са напълно заличени от лицето на земята.

Навремето беше невинна, просто едно малко момиченце, което си играеше с перушина на пода в бърлогата на дявола. Сега загуби невинността си и не знаеше как това може да се поправи. Ето го нейния живот: магия и позор, тайни и зъби и една дълбока, болезнена празнина вътре в нея, породена от някаква липса.

Кару непрекъснато се измъчваше от чувството, че не е цяла. Не разбираше добре откъде идва, но то я съпътстваше през целия й съзнателен живот, сякаш нещо се е изтрило от паметта й. Веднъж, още докато беше малко момиче, се опита да го опише на Исса: „То е все едно да стоиш насред кухнята, да знаеш, че си дошла за нещо, но не можеш да си спомниш какво е“.

— Така ли се чувстваш? — попита тогава Исса, свивайки вежди.

— През цялото време.

Тогава Исса само я придърпа към себе си и я погали по косата — по онова време още в естествения си, почти черен цвят — и рече неубедително:

— Сигурна съм, че не е нищо сериозно, миличка. Опитай се да не се безпокоиш.

Ясно.

И ето я тук сега. Влаченето на бивните нагоре по стълбите на метрото се оказа много по-трудна задача, отколкото смъкването им надолу. Когато стигна върха, Кару беше изтощена, изпотена в зимното си палто и страшно ядосана. Порталът се намираше на няколко преки от мястото и беше свързан с вратата към малкото хранилище на една синагога, разположено в помощна пристройка. Когато най-накрая се добра до него, завари отпред двама ортодоксални равини, потънали в задълбочен разговор.

— Чудно — промърмори тя. Мина покрай тях и щом се скри от погледите им, се облегна на желязната врата да изчака, докато обсъждаха озадачено някакъв случай на вандализъм. Най-накрая си заминаха и Кару отново повлече бивните към малката врата. Почука. И този път, както винаги досега, докато чакаше пред портала в някоя глуха уличка по света, тя си представи какво би станало, ако я изоставят. Понякога на Исса й отнемаше няколко минути да стигне до вратата и Кару всеки път очакваше порталът да не се отвори. Страхът да остане заключена отвън постоянно я глождеше — не само за през нощта, а завинаги. Представата за това я караше съвсем ясно да осъзнае своята безпомощност. Случеше ли се някой ден вратата да не се отвори, тя щеше да остане съвсем сама.

Миговете се точеха и докато чакаше, облегната безсилно на рамката на вратата, Кару забеляза нещо. Тялото й се напрегна. Върху дървото имаше голям черен отпечатък от длан. Това нямаше да е чак толкова необичайно, ако не се виждаше ясно, че е прогорен. Прогорен, но в същото време контурът на дланта беше съвършено очертан. Явно точно това така оживено обсъждаха равините. Опипа следата с върховете на пръстите — беше вдлъбната навътре и нейната собствена длан спокойно легна в очертанията й. Така изглеждаше съвсем мъничка. Когато се дръпна, кожата й беше покрита със ситна пепел. Изтупа дланта си озадачена.

От какво ли беше този отпечатък? Дали не беше някой хитър белег? Случвало се беше търговците да бележат портала, за да го открият по-лесно при следващото си идване, но тези знаци обикновено бяха или петно боя, или надраскан с нож Х. Това тук беше доста над техните възможности.

За огромно облекчение на Кару вратата най-после се отвори със скърцане.

— Добре ли мина всичко? — попита Исса.

Кару стовари бивните в преддверието, но трябваше да ги сложи напряко, за да се поберат.

— Естествено — тя се свлече до стената. — Стига да можеше, щях да мъкна слонски бивни из Париж всяка нощ. Голям кеф е, да знаеш.