Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (10)

10
Момиче за всичко

В общи линии Кару успяваше да поддържа равновесието между своите два живота. От една страна, беше седемнайсетгодишна ученичка в художествена гимназия в Прага, от друга — момиче за поръчения на един нечовек, който в същото време беше най-близкото й същество и заместваше семейството. Лека-полека откри, че седмицата е достатъчно дълга, за да остане време и за двата й живота. Е, не всеки път успяваше да се справи, но обикновено й се получаваше.

Точно тази седмица обаче не се очертаваше да е от най-спокойните.

Във вторник часовете в училище още не бяха завършили, когато Кишмиш кацна на перваза на прозореца и потропа с клюн по стъклото. Бележката, която донесе, беше още по-лаконична от предишната и гласеше само: „Ела“. И Кару се подчини, макар че ако знаеше къде ще я прати Бримстоун, едва ли би го направила.

Пазарът за животни в Сайгон беше едно от най-нелюбимите й места по света. Затворените в клетки котенца, немски овчарки, прилепи, малайски мечки и лангури тук не се продаваха като домашни любимци, а за храна. Една старица, майка на местния касапин, пазеше зъбите им в погребална урна. Кару имаше задача да прибира добива на всеки няколко месеца, като всеки път трябваше да полива сделката с оризово вино, от което стомахът й се бунтуваше.

Сряда: Северна Канада. Двама ловци от Атабаска и тяхната противна плячка от вълчи зъби.

Четвъртък: Сан Франциско. Млада русокоса херпетоложка и нейните запаси от зъби на гърмящи змии, останали от злополучните й опити с животни.

— Нали ви е известно, че може и сама да идвате в дюкяна — каза й Кару, ядосана заради автопортрета, който трябваше да предаде на следващия ден и който можеше да доусъвършенства през тези пропилени часове.

Имаше различни причини, поради които част от търговците не идваха лично в дюкянчето. Някои бяха лишени от тази привилегия заради лошите си обноски, други още не бяха достатъчно добре проучени, мнозина просто се страхуваха от змийските нашийници, но това едва ли важеше в случая — научната изследователка доброволно беше избрала да е целодневно в компанията на змии.

Херпетоложката сви рамене:

— Веднъж отидох. Имах чувството, че жената-змия направо ще ме убие.

Кару се опита да потисне усмивката си.

— Аха. — Всичко й стана ясно. Исса не изпитваше дружески чувства към убийците на влечуги и нареждаше на своите змии да се увиват в полузадушаваща примка около вратовете им, когато изпаднеше в свирепо настроение. — Е, добре, тогава. — И отброи двайсетачките в солидна купчинка. — Но все пак имайте предвид, че ако дойдете лично, Бримстоун ще ви плати с желания, които са много по-ценни от това тук. — За огорчение на Кару, Бримстоун не й се доверяваше да разнася желания от негово име.

— Може би следващия път.

— Вие решавате — Кару сви рамене и се сбогува с леко помахване, отправяйки се обратно към портала.

Докато преминаваше през него, отбеляза пътьом, че и на тази врата има черен отпечатък от длан. Канеше се да каже за това на Бримстоун, но го завари с един от търговците, а нея я чакаше недовършено домашно, затова просто си тръгна.

Работи върху автопортрета си почти цяла нощ и в петък беше гроги, затова се надяваше Бримстоун да не я привика пак. Обикновено не пращаше за нея повече от два пъти седмично, а досега вече бяха станали четири. Сутринта, докато рисуваше Древния Виктор както го е майка родила, само с една боа от пера — гледка, която едва не довърши Зузана — Кару не изпускаше от око прозореца. През целия следобед, докато работеше в студиото, се чувстваше като на тръни — очакваше Кишмиш пак да дойде, но той не се появи. След часовете остана да чака Зузана под стряхата, скрита от ситния ръмящ дъждец.

— Хора, това е Кару — обяви приятелката й, щом я видя. — Хубаво я огледайте, защото това неуловимо създание все по-рядко се мярка напоследък.

Кару усети студенината в гласа й.

— „Отровата“? — предложи с плаха надежда тя. След седмица като тази й се искаше да отиде в кафенето, да потъне в дивана, да поклюкарства, да се посмее и да направи няколко скици, докато пие чай, за да си навакса пропуснатия нормален живот.

Зузана красноречиво изви едната си вежда.

— Какво, няма ли нови поръчения?

— Слава богу, не. Хайде, че измръзнах.

— Не знам, Кару. Сега пък аз може да имам някое тайно поръчение.

Кару задъвка бузата си отвътре, чудейки се какво да каже. Мразеше Бримстоун да има тайни от нея и й беше още по омразно тя да има тайни от Зузана. Що за приятелство е това, щом е изградено върху лъжи и увъртания? Колкото повече растеше, толкова по-ясно си даваше сметка, че е почти невъзможно да завърже истинско приятелство: необходимостта все за нещо да излъже рано или късно се изпречваше на пътя й. Докато живееше в дюкянчето, беше още по-зле — забрави за другарчета в игрите! Всяка сутрин излизаше за училище през портала в Манхатън, след часовете ходеше на тренировки по карате и айкидо, а вечер се връщаше обратно.

Порталът беше закованата врата на изоставена сграда в „Ийст Вилидж“^[1]. В пети клас приятелката й Белинда я видя да влиза там, от което си направи заключението, че Кару е бездомна скитничка. Слухът за това бързо се разнесе, намесиха се учители и родители и тъй като Кару не можа да доведе своевременно Естер, нейната фалшива баба, беше предадена под опеката на социални грижи. Настаниха я в приют, откъдето избяга още първата нощ и повече никой не я видя. А после — училището в Хонконг и допълнителните предпазни мерки някой да не я види как влиза през портала. Това повлече след себе си нови тайни и лъжи и я лиши от шанса да си намери истински приятели.

Сега беше достатъчно голяма и нямаше риск да я надушат социалните, но с приятелствата продължаваше да е нащрек. Зузана беше най-близката приятелка, която е имала някога, и не искаше да я изгуби.

— Съжалявам за тази седмица — простена Кару. — Наистина беше същинска лудница. Заради работата…

— Работа ли? Ти откога работиш?

— Разбира се, че работя. Ти как мислиш, че я карам — само на дъждовна вода и фантазии ли?

Надяваше се да разсмее Зузана, но приятелката й само я измери с присвити очи.

— Откъде бих могла да знам как си изкарваш прехраната, Кару? Помисли от колко време сме приятелки, а ти никога не си споменавала нито работата си, нито семейството, нито друго нещо…

Като пропусна покрай ушите си това за „семейството и другото нещо“, Кару отвърна:

— Е, не е точно работа. Просто изпълнявам поръчки за един човек. Правя доставки, срещам се с разни хора.

— Какво, да не е дилър на наркотици?

— Хайде, стига пък и ти! Мисля, че той е… колекционер.

— О! И какво колекционира?

— Разни неща. На кого му пука!

— На мен например. Любопитно ми е. Просто всичко звучи толкова откачено, Кару. Нали не си се забъркала в нещо откачено?

„Не, разбира се — помисли си Кару, — и дума да не става.“ После си пое дълбоко въздух и отговори:

— Честно, наистина не мога да говоря за това. Става въпрос за неговия бизнес, не за мен.

— Страхотно. Карай да върви тогава — Зузана се завъртя на пети върху високите си платформи и тръгна под дъжда.

— Чакай! — извика Кару подир нея. Тя искаше да говори за това. Искаше всичко да разкаже на Зузана, да й се оплаче от отвратителната седмица, която преживя — слонските бивни, кошмарният пазар на животни, мизерните шинги, с които Бримстоун се разплати и зловещото тропане на задната врата. Вярно, можеше да нарисува всичко в скицника си, но това вече не й стигаше. Имаше нужда да говори.

Разбира се, за такова нещо и дума не можеше да става.

— Моля те, нека отидем в „Отровата“! — замоли се тя със слаб и изтощен гласец. Зузана погледна през рамо и видя върху лицето на Кару изражение, което се появяваше от време на време само когато мислеше, че никой не я гледа. В него имаше тъга, безпомощност и най-лошото от всичко — изглеждаше толкова закономерно, сякаш това е нейната истинска същност и всички други настроения са просто маски, с които я прикрива.

Зузана омекна.

— Дадено. Бива. Умирам за малко гулаш. Схвана ли? Умирам. Ха-ха.

Отровният гулаш беше тяхна отдавнашна шега и Кару разбра, че всичко пак си е постарому. Поне засега. Но колко ли щеше да продължи това?

Двете поеха бързешком под ситния дъжд, без чадъри, сгушени една в друга.

— Да знаеш — обади се по едно време Зузана, — че Кретена се навърта около „Отровата“. Мисля, че теб дебне.

— Страхотно! — простена Кару. Каз непрекъснато й звънеше и пращаше есемеси, но тя не му обръщаше внимание.

— Може да отидем на друго място…

— Не, няма да позволя на тоя разяден плъх да ми отнеме „Отровата“. Тя си е наша.

— Разяден плъх? — повтори Зузана.

Това беше любимата обида на Исса и можеше да бъде оценена по достойнство, ако човек познава хранителните навици на жената-змия, сведени главно до дребни космати създания.

— Точно така — потвърди Кару. — Руло с плъх. Кайма от мишки с трохи от хляб и кетчуп…

— Уф, млъкни!

— Предполагам, че вместо мишки, може да се използват и хамстери — продължи Кару. — Или морски свинчета. Знаеш ли, че в Перу ядат печени морски свинчета, нанизани на малки шишове като хапки…

— Престани! — настоя Зузана.

— Ммм, крекери с морско свинче…

— Млъкни незабавно, иначе ще повърна. Моля те.

И Кару млъкна, но не защото Зузана я молеше, а защото с крайчеца на окото долови познатото пърхане на криле. „Не, не и не“, каза си. Тя нямаше — не искаше! — да погледне натам. „Не, Кишмиш, не и тази вечер“.

Забелязала внезапното й млъкване, Зузана се поинтересува:

— Добре ли си?

Пак същото пърхане в светлия кръг на уличната лампа, попадаща едва в полезрението на Кару. Твърде недоловимо, за да привлече нежелано внимание, но несъмнено идващо от Кишмиш.

Проклятие.

— Всичко е наред — отвърна Кару и продължи да крачи решително към „Отровната магерница“. Какво друго й оставаше след всичко, казано досега — да се плесне по челото и да се направи, че е забравила някое поръчение ли? Запита се какво би казала Зузана, ако можеше да види малкото зверче вестоносец на Бримстоун с неговите криле на прилеп, странно прилепени към перушинестото тяло. Доколкото познаваше Зузана, сигурно щеше да поиска да направи марионетка по негово подобие.

— Как върви курсовата ти работа с куклата? — попита Кару в опит да се държи естествено.

Зузана цялата светна и взе да й разказва. Кару я слушаше с половин ухо. Мисълта за внезапната си демонстрация на открито неподчинение и надигащата се в нея тревога я разсейваха. Какво ли ще стори Бримстоун, ако тя не се яви? Какво би могъл да направи — да излезе и да я хване ли?

Усещаше, че Кишмиш продължава да я следи и преди да се шмугне под арката към вътрешния двор на „Отровната магерница“, го стрелна с остър поглед, сякаш искаше да каже: „Виждам те. Но няма да дойда“. Той озадачено наклони глава и вторачи в нея едното си око, но тя му обърна гръб и влезе вътре.

Кафенето беше препълнено, но Каз — слава на боговете — никъде не се виждаше. Около ковчезите се беше струпала пъстра тълпа местни работници, стопаджии с раници и чуждестранни артистични типове, а заради гъстия дим от цигарите им римските статуи сякаш плуваха в мъгла, добили призрачен вид с противогазите на главите.

— Проклятие — изтърси Кару, когато видя тройка мърляви туристи с раници на любимата си маса. — Чумата е заета.

— Навсякъде е заето — допълни Зузана. — Дявол да го вземе тоя пътеводител „Лоунли Планет“! Ще ми се да се върна назад във времето и да удуша в някоя тъмна уличка проклетия автор на пътеписи, за да съм сигурна, че никога няма да открие това място.

— Много избухлива си станала напоследък. Само се заканваш да пуснеш ток на някого или пък да го удушиш.

— Такава съм си — съгласи се Зузана. — Честна дума, с всеки изминал ден все повече хора намразвам. Всички ме дразнят. Щом още отсега съм такава, какво ли ще бъде, като остарея?

— Ще се превърнеш в злобна старица, която стреля от балкона си по дечурлигата с въздушна пушка.

— А, не, въздушна пушка им е малко. Най-добре с лък. Или базука.

— Ти си истински звяр.

Зузана направи реверанс и отново притеснено огледа препълненото кафене.

— Гадост. Какво ще кажеш да отидем на някое друго място?

Кару поклати глава. Косите и на двете вече бяха вир-вода.

Освен това, нямаше намерение да излиза пак навън. Просто си искаше любимата маса в любимото кафене. В джоба на якето пръстите на едната й ръка си играеха с шингите, припечелени от изпълнените през седмицата поръчения.

— Май оная компания се кани да тръгва — и тя кимна с глава към туристите с раници, разположени около Чумата.

— Не мисля — каза Зузана. — Чашите им с бира са още пълни.

— Напротив, тръгват си. — Един от шингите между пръстите на Кару се дематериализира. Миг по-късно стопаджиите се надигнаха от местата си. — Ето, нали ти казах.

В същото време в главата й сякаш прозвуча коментарът на Бримстоун:

„Прогонване на непознати от маса в кафенето: себично“.

— Жалко — беше пък коментарът на Зузана, докато момичетата се промъкваха иззад огромния кон на статуята, за да заемат масата. — Тия изглеждаха сладури.

— Така ли? Да не искаш да ги викнеш обратно?

— И какво, ако го направя? — двете бяха обявили ембарго на стопаджиите с раници, които се носят, накъдето ги духне вятърът и след време започват да си приличат всички като капки вода с тия наболи бради и измачкани ризи. — Просто ми се видяха сладури. Освен това, имаха съвсем изгубен вид. Също като някои палета.

Кару усети как я жегва вина. Какви ги вършеше наистина — опълчи се срещу Бримстоун и си похарчи желанието, за да разкара някакви невинни стопаджии навън под дъжда! Тя се стовари на дивана. Главата я болеше, косата й беше прилепнала към скалпа, чувстваше се изтощена и не преставаше да се тревожи за Търговеца на желания. Какво ли би казал за всичко това?

През цялото време, докато двете със Зузана поглъщаха гулаша си, погледът й не се отместваше от вратата.

— Чакаш ли някого? — попита най-накрая Зузана.

— А, не. Просто… Притеснявам се Каз да не цъфне.

— Нека дойде — ще го тръшнем в тоя ковчег и ще заковем капака.

— Добре звучи.

Поръчаха си чай, който им поднесоха в стар сребърен сервиз. Върху захарницата и каничката със сметана бяха гравирани думите арсеник и стрихнин^[2].

— Е — подхвана Кару, — утре ще видиш цигуларя в театъра. Каква ти е стратегията?

— Нямам никаква стратегия — отговори Зузана. — Ако можеше да си спестя всичко и направо да стигна момента, когато ми е вече гадже. Най-вече искам да пропусна оная част, в която той най-после разбира, че аз съществувам.

— Я стига, нали не говориш сериозно?

— Напротив, наистина го искам.

— Искаш да прескочиш запознанството ви?! Онова пърхане на пеперуди в стомаха, биещото до пръсване сърце, изчервяването? Моментът, в който вашите две аури се сливат за първи път, сякаш невидими струни енергия ви обгръщат отвсякъде…

— Невидими струни енергия?! — повтори Зузана. — Да не си се превърнала в някоя от ония Ню ейдж откачалки, които носят кристали и разчитат аурата на хората?

— Много добре разбираш какво искам да кажа. Първа среща, сплетени ръце, първа целувка, целият този трепет и копнеж…

— О, Кару, бедната ми малка романтичка!

— Едва ли. Тъкмо се канех да кажа, че началото е най-хубавата част, когато всичко е още огън и пламък. После идва неизбежното, те свалят маските и под тях лъсват само едни задници.

Зузана сбърчи нос.

— Не може всички да са задници, нали така?

— Не знам. Сигурно. Може би само красавците са такива.

— Но той е красив. Божичко, дано не се окаже задник. Мислиш ли, че е възможно хем да не е гадна дюза, хем да няма гадже? Ама сериозно те питам. Какви са шансовете?

— Незначителни.

— Знаех си — Зузана драматично се просна на дивана и остана да лежи простряна като марионетка с отрязани конци.

— Знаеш ли, че Павел те харесва — продължи Кару. — А той със сигурност не е дюза.

— Така е, Павел е сладък, но от него не ми пърхат пеперуди в стомаха.

— Да-а, пеперуди в стомаха — въздъхна Кару. — Това ми е познато. Знаеш ли какво си мисля? Според мен пеперудите през цялото време са си в стомаха на всеки от нас…

— Нещо като бактерии ли?

— Не като бактерии, а като пеперуди и пеперудите на един човек реагират на пеперудите на друг на химическо ниво, нещо като феромони — когато неговите са близо до теб, твоите започват да танцуват. Няма спасение, просто химия!

— Химия, значи. Е, на това му се казва романтика.

— Просто знам, че е така, ясно? Тъпи пеперуди. — Запалена от идеята, Кару отвори скицника и започна да ги рисува: окарикатурени вътрешности и стомах, пълен с пеперуди. Латинското им име би трябвало да е Papilio stomachus.

— След като всичко е химия и от нас нищо не зависи, това значи ли, че Кретена все още кара твоите пеперуди да танцуват? — попита Зузана.

Кару вдигна поглед от листа.

— Не, за бога. Мисля, че от него пеперудите ми правят бльок.

Зузана тъкмо отпиваше от чая си и ръката й хвръкна към устата в опит да го задържи вътре. Тя се разкиска, преви се одве и най-накрая успя да преглътне.

— Майчице, значи стомахът ти е пълен с пеперудена бльокня.

Кару също се разсмя и продължи да рисува.

— Стомахът ми е пълен по-скоро с мъртви пеперуди. Каз ги изтреби всичките.

После написа: „Papilio stomachus, нежни създания, чувствителни на студ и измяна“.

— Така им се пада — отсече Зузана. — Трябва да са били много тъпи пеперуди, за да си паднат по него. Ще си отгледаш нови, с повече акъл в главата. Нови, умни пеперуди.

Кару харесваше Зузана именно заради тази нейна способност да превърне всяка глупост в шеги и закачки.

— Речено — сторено! — и тя вдигна чашата с чай като за наздравица. — За новото поколение пеперуди, дано не са толкова глупави като предишните. — Може би вече съзряваха в своите малки пашкули. Кой знае. Трудно й беше да си представи, че скоро пак ще изпита това вълшебно гъделичкащо усещане в стомаха си. „Най-добре да не го мисля“, каза си. Нямаше нужда от това. Така де, не искаше да е зависима от това. Копнежът за любов я беше превърнал в котка, която постоянно се търка в глезените на хората и мяучи: „Погали ме, погали ме, погледни ме, обичай ме“.

Много по-добре ще е да бъде котка, която гледа хладно от някой висок зид със загадъчно изражение. Котка, която не обича да я галят и няма нужда от никого. Ех, защо не можеше да е котка!

„Стани като тази котка!!!“, написа тя и я нарисува в ъгъла на листа, хладна и надменна.

На Кару й се щеше да е като ония момичета, които са си напълно самодостатъчни, чувстват се добре в своето усамотение и са ведри. Но не беше като тях. Чувстваше се самотна и се боеше от онази празнота вътре в себе си, сякаш тя можеше постепенно да се разрасне и да я погълне. Закопня за нечие присъствие, сигурно и стабилно. За нечии пръсти, които леко да пробягват по тила й, и нечий глас, който да среща нейния в тъмното. За някой, който ще я чака с чадър, за да я изпрати до тях в дъжда, и ще светва в усмивка, щом я види да идва. Който ще танцува с нея на нейния балкон, ще спазва обещанията си и ще е посветен в тайните й; ще създава свят само за тях двамата всеки път, когато ръцете им са една в друга, неговия шепот и нейното доверие.

Вратата се отвори. Тя хвърли поглед към огледалото и едва не изруга. Крилатата сянка отново беше тук, промъкваше се подир някакви туристи. Кару се надигна и се отправи към тоалетната, където прие бележката, донесена от Кишмиш.

В нея отново имаше една-единствена дума. Този път обаче тя гласеше „Моля“.