Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (53)

53
Любовта е стихия

При фигурите на фурианта никой не отбягваше ръката на Мадригал, както правеха на Серпентината — би било твърде явно незачитане. Но партньорите й, които се сменяха при различните стъпки, бяха сковани и гледаха по-скоро да отбият номера. Някои от тях докосваха дланта й само с върховете на пръстите, когато трябваше да пляскат с ръце.

Тиаго също приближи, но само стоеше и наблюдаваше. Всички усещаха тежкия му поглед, който сякаш премаза веселието на танца. Вълка винаги действаше така на околните, но Мадригал знаеше, че този път и тя има вина. Не трябваше да се крие сред танцуващите. Сякаш изобщо имаше шанс да се скрие от него.

Тя просто печелеше време. Фуриантът поне за това й помогна — продължаваше четвърт час и партньорите често се сменяха. Мадригал се прехвърли от галантен възрастен воин с рог на носорог към кентавър, после към човекоподобен с маска на дракон, който едва я докосна. При всяко завъртане минаваше покрай Тиаго, който не я изпускаше от поглед.

Следващият партньор в танца носеше маска на тигър и когато хвана ръката й… той наистина я взе в своята. Стисна я здраво в покритата си с ръкавица длан. От това жарко докосване по тялото на Мадригал премина тръпка и нямаше нужда да го поглежда в очите, за да разбере кой е.

Все още беше тук — направо под носа на Тиаго. „Безумец“, помисли си тя, наелектризирана от неговата близост. След миг, когато успя да успокои ритъма на сърцето и дишането си, тя промълви:

— Според мен тигърът повече ти подхожда от конската муцуна.

— Не зная за какво говорите, милейди — отвърна той. — Това е истинското ми лице.

— Естествено.

— Ако наистина съм този, за когото ме мислите, ще е лудост да стоя още тук.

— Така е. Някой би казал, че търсиш смъртта си.

— Не — гласът му беше сериозен. — В никакъв случай. Търся живот. Един по-различен живот.

„По-различен живот. Де да го имаше“, помисли си Мадригал и в тази мисъл се огледа целият й живот и изборът — или отсъствието на избор — в чийто капан попадна. Тя се помъчи гласът й да звучи ведро:

— Искаш да станеш един от нас ли? Съжалявам, ние не приемаме вероотстъпници.

— Дори да приемахте, това нищо не променя. Ние всички сме в капана на един и същи живот. На една и съща война.

Научена по рождение да мрази серафимите, Мадригал никога не се беше замисляла, че и те водят живот като нейния, но казаното от ангела беше истина. Те всички бяха в капана на една и съща война. Целият им свят се беше озовал в този капан.

— Не може да има различен живот от този — каза тя, после тялото й внезапно се напрегна, защото минаха покрай Тиаго.

Ръката на ангела върху нейната съвсем леко усили натиска, направи го с нежност, така че тя да може да издържи погледа на генерала, докато отново се обърне с гръб и си възвърне дишането.

— Трябва да си вървиш — тихо каза тя. — Ако те разкрият…

Ангелът помълча за секунда, после попита също толкова ТИХО:

— Нали нямаш намерение да се омъжиш за него?

— Аз… не знам.

Той вдигна ръката й, за да може тя да се провре под арката на сплетените им ръце — това беше фигура от танца, но високите й рогове пречеха и двамата трябваше да се пуснат, а след завъртането отново да сплетат ръце.

— Какво чак толкова трябва да знаеш? — попита той. — Обичаш ли го?

— Да го обичам ли? — Въпросът я изненада и тя неволно се засмя. После бързо се овладя, за да не привлече изпитателния поглед на Тиаго.

— Въпросът смешен ли ти се видя?

— Не — отвърна тя. — Да — дали обича Тиаго? Способна ли беше изобщо да го обича? Сигурно. Но как може да знае подобно нещо?

— Смешното е, че досега единствено ти си ме питал.

— Прости ми — каза серафимът, — не знаех, че не е прието химерите да се женят по любов.

Мадригал се замисли за родителите си. Споменът за тях беше потъмнял от ръждата на времето, лицата им бяха сведени до най-общи черти — дали би ги разпознала, ако ги срещнеше някога пак? — но тя помнеше простодушната им привързаност един към друг и как във всеки момент изглеждаха така, сякаш се докосват.

— Напротив — тя вече не се смееше. — Родителите ми се обичаха.

— Значи ти си дете на любовта. И на мен ми се струва, че си създадена с любов.

Никога не беше мислила за себе си по този начин, но след като го чу от него, това я прониза като острие. Тя е създадена с любов. След това я заболя за всичко онова, което е загубила заедно с родителите си.

— Ами ти? Твоите родители обичаха ли се?

Тя се чу да задава този въпрос и тутакси усети главозамайваме от стъписващата не достоверност на онова, което й се случва. Току-що попита един серафим дали неговите родители са се обичали.

— Не — отвърна той без никакви обяснения повече. — Но се надявам родителите на моите деца да се обичат.

Отново вдигна ръката й, за да мине тя под нея, роговете й и този път попречиха и те пак за миг се оказаха разделени. Докато правеше завъртането, Мадригал усети жилото в думите му и когато отново застанаха лице в лице, тя отбранително каза:

— Любовта е лукс.

— Не. Любовта е стихия.

Стихия. Също като въздуха, който дишаха, и земята, върху която стояха. Непоклатимата убеденост в гласа му я накара да потрепери, но не успя да му отговори. Двамата завършиха фигурата на танца и кожата й все още беше настръхнала от удивителното нещо, което чу, когато той предаде ръката й на следващия партньор — пияница, който през цялото време дърдореше нещо нечленоразделно.

Опита се да проследи движението на серафима. След нея той трябваше да танцува с Нюела, но го изгуби от поглед и повече не видя маската на тигър да се мярка сред множеството. Той се беше слял с тълпата и отсъствието му сякаш я остави без въздух.

Фуриантът вървеше към финалната променада. Когато завърши с по цигански дръзкия звън на дайретата, Мадригал — сякаш по предварителен замисъл — се озова в ръцете на Белия вълк.