Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (34)

34
Ама че ден!

„Ама че сутрин!“, каза си Кару. Част от нея вече летеше, устремена към бъдещето, питайки се каква ли ще е срещата й с Бримстоун. Друга част обаче беше здраво уседнала в кожата й и попиваше топлината от ръката на Акива върху нейното рамо. Тримата със Зузана се спускаха по „Нерудова“, крачейки срещу потока туристи, тръгнали към замъка. Наложи им се да се притиснат плътно един до друг, за да дадат път на тълпа немски екскурзианти, обути в удобни обувки.

Кару беше събрала косата си под шапка, взета назаем от сервитьорката, прикривайки най-очевидния си отличителен белег. Акива продължаваше да привлича вниманието на всички минувачи, но според нея причината бе в екзотичната му красота, а не заради репортажа по новините.

— Трябва да се отбия в училище — каза Зузана. — Ела с мен.

Кару и без това имаше намерение да отиде там, беше част от прощалния й маршрут, затова се съгласи. Трябваше да изчака да се мръкне, за да се върне в апартамента си, в случай че от полицията го наблюдават. В тъмното можеше да кацне на балкона и да влезе през него, вместо да се качва с асансьора или по стълбите, за да вземе всичко необходимо за пътуването.

„Ама че ден!“, каза си, усещайки как щастието бълбука в нея — трябваше да си признае, че то имаше много общо с Акива и с начина, по който той пазеше край вратата на чайната; с чувството за неговата непоклатимост и истинност, както стоеше сега от едната й страна.

Имаше го и усещането, че нещо не е наред — смътно и краткотрайно чувство — но тя го отдаде на изопнатите си нерви и го пропъди, както се гони муха с ветрило, докато утрото, белязано от трепета на това нечакано щастие, преваляше.

* * *

Кару се сбогува с лицея само в мислите си, защото не искаше да тревожи Зузана. После се прости и с „Отровната магерница“. Положи нежно ръка върху мраморния хълбок на Чумата и прокара пръсти по леко протритото кадифе на канапето. Акива огледа заведението и пръснатите из него ковчези с озадачен вид и накрая каза, че е „мъртвешко“. Изяде и купа гулаш, но Кару усети, че едва ли някога ще поиска още.

Сега, когато и той беше тук, Кару видя двете си любими свърталища през неговите очи и с някакво смирение помисли колко малко внимание е обръщала досега на войните, придали дух на тези две места. В училище някакъв шегаджия беше надраскал с червена боя графита volnost — свобода — на мястото, където борците за независимост го бяха написали с кръвта на нациста. В „Отровата“ трябваше да обясни на Акива за какво служат противогазите и че те са продукт на друга война, различна от тази за надписа volnost.

— Те са от Първата световна война — каза, натъртвайки на „първата“. — Отпреди сто години. Нацистите дошли по-късно — погледна го саркастично през рамо. — А както знаеш, нашествениците винаги са от страната на лошите. Винаги.

По-късно дойде Мик и отначало беше малко напрегнат, защото за първи път се сблъскваше с идеята за други светове и раси. До този момент беше убеден, че Кару е просто ексцентричка. Тя му каза истината — че предишната вечер наистина са летели и че Акива е ангел от друг свят, — но го направи по обичайния си начин и той остана с убеждението, че само се занася. Въпреки това, всеки път измерваше Акива със същия смаян и преценяващ поглед, с който го следяха и всички останали. Кару не откъсваше очи от Акива и видя, че това го притеснява. Порази я мисълта, че по нищо не личеше той да съзнава могъществото на своята красота.

След това четиримата се разходиха по Карловия мост. Мик и Зузана вървяха няколко крачки по-напред, слети като сиамски близнаци, сякаш нищо на света не би могло да ги раздели. Кару и Акива ги следваха.

— Можем да тръгнем за Мароко още тази нощ — каза Кару. — Мислех да пътувам със самолет, но ти няма да можеш.

— Така ли?

— Да. За него ти трябва паспорт — документ, който удостоверява твоята националност, а това на свой ред доказва, че си от този свят.

— Нали все още можеш да летиш?

Кару провери дали наистина може, като предпазливо се издигна на няколко сантиметра над земята и веднага след това се спусна обратно.

— Но до там има много път.

— Аз ще ти помагам. Дори и да не можеш да летиш, ще те нося.

Представи си как прекосява Алпите и Средиземно море в прегръдките на Акива. Не беше най-лошото нещо, за което можеше да се сети, и все пак… Не е някоя плашлива госпожица.

— Ще се справя — каза.

Пред тях Мик зацелува Зузана и тя се огъна назад под напора му. Кару се закова на място, притеснена от тази демонстративна проява на чувства. Обърна се към парапета и зарея поглед над реката.

— Сигурно се чувстваш много странно цял ден да не правиш нищо.

Акива кимна. Той също гледаше настрани, опрял лакти на парапета — единият плътно до нейния. На Кару не й убягна, че постоянно търсеше предлог да я докосва.

— Постоянно се опитвам да си представя, че моят народ живее като вас, и не мога.

— Тогава как живее? — попита Кару.

— Войната е навсякъде. Ако не се бият, се готвят за битка и живеят в постоянен страх. Няма нито един, който да не е загубил свой близък.

— Ами химерите как живеят?

Той се поколеба.

— На никого животът не е лесен. Никой не се чувства в безопасност на такова място — постави длан върху ръката й. — Кару, твоят живот е тук, в този свят. Ако Бримстоун го е поне малко грижа за теб, едва ли ще иска да отидеш в онзи ад. Трябва да останеш — последните думи се превърнаха в шепот. Тя едва ги чу, но пак не беше съвсем сигурна какво точно е чула. — Аз също мога да остана с теб — каза накрая той.

Държеше ръката й здраво и в същото време нежно. Дланта му топло тежеше върху нейната и всичко си беше на мястото. Кару се опита да си представи, само за миг, че това, което й прошепна, би било възможно: живот с него. Всичко, за което някога бе копняла, се намираше точно тук: сигурност, пристан, любов.

Любов.

Когато думата се появи в съзнанието й, тя не прозвуча нито шокиращо, нито абсурдно. Зузана я беше изтърсила тази сутрин в чайната. Тогава бе мъчително да я чуе. Без да се замисли, Кару посегна към ръката на Акива.

И я порази като мълния.

Той се дръпна рязко назад. Нейната хамса. Опря я цялата върху кожата му. Сега дланта й гореше, а Акива беше отхвърлен крачка назад. Стоеше там, притиснал обгорената си от магията ръка към тялото, и се гърчеше в конвулсии. Стискаше силно зъби, борейки се с болката.

Отново болка.

— Дори не мога да те докосна — каза Кару. — Какъвто и живот да ми желае Бримстоун, ти нямаш място в него. Иначе нямаше да ми остави това. — Дланите й, притиснати здраво към гърдите, в този момент й се струваха зловещи и на нея самата. Търсейки утеха, пъхна ръка под яката на палтото, извади ядеца и го стисна здраво.

— Не е задължително неговите желания да са и твои — каза Акива.

— Знам го. Но трябва да разбера какво става там. Длъжна съм — гласът й стана дрезгав. Много искаше той да я разбере; и той наистина я разбра. Видя го по очите му. Но там също имаше безпомощност и болка. Забеляза, че те се мяркат на моменти в погледа му, откакто се появи в живота й предишната нощ. Едва предишната нощ. Чак не беше за вярване колко малко време е минало оттогава.

— Не си длъжен да идваш с мен.

— Разбира се, че ще дойда с теб, Кару… — гласът му продължаваше да е шепотно нежен. — Кару — протегна ръка и дръпна шапката й, така че косата й да се разпилее в синя вълна, после прибра един немирен кичур зад ухото. След това взе лицето й в шепи и в нейните гърди сякаш избухна звезда. Тя притихна, замряла неподвижно, без да издава вихъра, който бушуваше в нея. Никой не я беше гледал така, както Акива я гледаше в този момент; с широко отворени очи, сякаш искаше да я поеме цялата в себе си, като светлина, нахлула през прозореца.

Плъзна едната си длан към тила й, прокарвайки пръсти през косата. Тръпки на желание преминаха по цялото й тяло. Усещаше, че постепенно се предава и се топи от допира на тялото му. Кракът й се плъзна напред и коляното й опря неговото, а останалото между тях пространство — в рисуването му казваха негативно пространство — лека-полека се стопи.

Дали не се канеше да я целуне?

Божичко, дъхът й сигурно мирише на гулаш.

Какво пък, неговият също.

А дали тя искаше той да я целуне?

Лицето му се озова толкова близо до нейното, че виждаше отблясъците на слънчевите лъчи по миглите, а собственото си лице — отразено в дълбокия мрак на зениците му. Взираше се в очите й така, сякаш вътре в нея имаше цели светове, чудеса и открития.

Да. Тя искаше той да я целуне. Да.

Ръката му се плъзна надолу по шията й, търсейки нейната, която все още стискаше в шепа окачения на врата ядец. Пръстите му се запромъкваха между нейните и когато се пъхнаха в шепата й, спряха. Погледът му замръзна. Той сведе очи. Дъхът му секна; смутено си пое въздух и рязко разтвори дланта на Кару, без да се предпази от нейната хамса.

Там беше ядецът, малка избеляла реликва от един друг живот. Той нададе вик, в който имаше изумление и… какво още? От гърлото му се изтръгна нещо дълбоко и болезнено, сякаш нечии нокти деряха дърво, опитвайки се да излязат на свобода.

Кару подскочи смаяно.

— Какво?

— Защо това е у теб?

Лицето му пребледня.

— То е… това е на Бримстоун. Изпрати ми го, когато порталът изгоря.

— Бримстоун — повтори той. Лицето му се оживи, изкривено от яростта, а малко след това и от нещо, което проумя. — Бримстоун — каза отново.

— Какво? Акива…

Онова, което последва, накара Кару да онемее. Той падна на колене. Връвчицата около врата й се скъса и ядецът остана в ръката му. За миг тя се почувства по-добре без него. Акива се наведе към нея. Притисна лице в краката й и тя усети неговата жар през плата на джинсите. Стоеше в захлас, свела поглед към мощните му приведени рамене, докато той прегръщаше краката й. Заклинанието над крилете му постепенно започна да отслабва и те станаха видими.

По моста около тях се разнесе ахкане, надигнаха се викове. Хората взеха да се тълпят наоколо в захлас. Зузана и Мик спряха да се целуват и се обърнаха да видят какво става. Кару виждаше всичко това, без да го осъзнава. Все така взряна в раменете на Акива, тя забеляза, че те се тресат. Плачеше ли? Ръцете й потрепваха, искаше да го докосне и в същото време се боеше да не му причини болка. Изпълнена с ненавист към хамсите, тя се приведе над него и погали косата му с върховете на пръстите, а горещото му чело — с опакото на дланите си.

— Какво има? — попита. — Какво не е наред?

Акива изправи гръб, все още на колене, и вдигна очи към нея. Тя стоеше сведена над него като въпросителен знак. Продължаваше да стиска краката й и тя почувства как ръцете му треперят. Шепата, в която държеше ядеца, беше притисната до свивката на коляното й. Крилете му се разтвориха, разгънаха се около тях като две огромни ветрила и двамата сякаш изведнъж се озоваха в стая с огнени стени, в някакъв собствен свят.

Той плъзна по лицето й смаян и — както помисли Кару — непоносимо горестен поглед.

След това проговори:

— Кару, знам коя си ти.