Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (5)

5
Където-и-да-е

Кишмиш се устреми към небето и се изгуби сред плясък на криле. Кару се загледа след него с копнежа да го последва. Каква ли трябва да е силата на желанието, зачуди се тя, за да може да полети?

Сигурно трябва да е много по-мощно от онези, до които имаше достъп.

Бримстоун не се скъпеше на дребно. Той й позволяваше да обновява огърлицата си с мъниста от неговите нащърбени и пълни догоре чаени чашки колкото пъти поиска. Плащаше й с бронзови шинги за всяко изпълнено поръчение. Шингите бяха втората по големина номинална стойност на желанията и с тях можеше да се постигне много повече, отколкото със скупитата — веждите гъсеници на Светлана например, премахването на нейната нежелана татуировка, синята й коса — но досега в ръцете й не беше попадало по-мощно желание, с което да се получи истинска магия. Едва ли някога щеше да се добере до такова желание, освен ако не си го спечели сама, а тя знаеше твърде добре как хората печелят желания. Главно с преследване, ограбване на гробове и убийства.

А, да, имаше още един начин: особен вид самоосакатяване с помощта на клещи и силна воля.

Това нямаше нищо общо с вълшебните приказки от книгите. Тук не съществуваха магьосници, които се спотайват по кръстопътищата, преобразени като старици, и само чакат да възнаградят случаен пътник, разделил залъка си с тях. От лампите не изскачаха джинове, нито говорещи рибки изпълняваха желания, за да им бъде пощаден животът. Имаше само едно място в целия свят, където можеше да се сбъдне всяко желание на човек: дюкянчето на Бримстоун. А той приемаше един-единствен вид разплащане. Не беше нито в злато, нито с гатанки, нито срещу добри дела или друга нелепица от вълшебните приказки; не търгуваше и с души. Неговото средство за размяна беше още по-необикновено от всичко изброено.

Той приемаше зъби.

Кару мина по Карловия мост и хвана трамвая в северна посока, към еврейския квартал, мястото на средновековното гето, сега нагъсто застроено с жилищни сгради в стил ар нуво, красиви като торти. Целта й беше черният вход на гърба на една от тях. Простата метална врата не изглеждаше по-особено и сама по себе си не беше нещо необикновено. Ако някой я отвореше отвън, тя водеше към покрито с плесен перално помещение. Но Кару не я отвори направо. Почука и зачака, защото ако я отвореха отвътре, тя имаше силата да те отведе на едно много по-различно място.

Вратата се отвори и там се появи Исса, която изглеждаше също като рисунката в скицника на Кару — богиня змия от някой древен храм. Пръстените на змийското й тяло се виеха в сенките на малко преддверие.

— Благословение, скъпа.

— Благословение — нежно отвърна Кару, целувайки я по бузата. — Кишмиш върна ли се?

— Върна се — отговори Исса — и се стовари като ледена шушулка върху рамото ми. Влизай бързо. В твоя град е мразовито. — Тя беше пазителят на портала. Въведе Кару вътре и затвори вратата след нея. Двете се озоваха в помещение, не по-голямо от килер. Външната врата на преддверието трябваше да е плътно затворена, за да може да се отвори вътрешната, също като вратите в птичарниците, които не позволяват на птиците да излетят навън. Само дето тук не ставаше въпрос за птици.

— Как мина денят ти, милата ми? — По тялото на Исса имаше половин дузина змии — те се виеха около ръцете й, пълзяха в косата й, а една се беше усукала около тънката й талия като верижка върху кръста на кючекиня. Всеки, пожелал да влезе вътре, трябваше да се подчини и да носи една от тях около врата си, преда вътрешната врата да бъде отворена. Всеки, освен Кару. Тя беше единственото човешко същество, което можеше да влезе в дюкянчето без такъв нашийник. На нея й имаха доверие. Та нали израсна тук.

— Ама че ден беше! — въздъхна Кару. — Няма да повярваш какво направи Каз. Цъфна като модел в класа по рисуване.

Исса, естествено, не беше виждала Каз, но и тя го познаваше също толкова добре, колкото и Каз нея — от рисунките в скицника на Кару. Но докато Каз си мислеше, че Исса и нейните съвършени гърди са еротичен детайл от фантазиите на Кару, Исса знаеше, че Каз е реален.

Тримата с Туига и Ясри бяха не по-малко пристрастени към рисунките на Кару от нейните приятели сред хората, но по съвсем различна причина. На тях им харесваше да гледат нормалния живот: туристите, сгушени под чадърите си; пилците, накацали по балконите; децата, играещи в парка. Специално Исса, беше обсебена от голите човешки тела. Според нея човешките форми — така обикновени без частите на същества от други видове — бяха пример единствено за пропилени възможности. Тя непрекъснато премерваше Кару с критичен поглед и даваше гласно мнението си със заявления от рода: „Мисля, че едни еленови рога много ще ти подхождат, сладката ми“ или „Каква хубава змия би излязло от теб“, както някой човек би предложил на друг нова прическа или различен нюанс на червилото.

Сега обаче очите на Исса пламнаха от ярост.

— Нима е дошъл в училището ти? Гледай го ти, безсрамния му гризач! Ти нарисува ли го? Покажи ми! — Бясна или не, тя не би пропуснала възможността да види Каз разсъблечен.

Кару измъкна скицника и го разгърна.

— Задраскала си най-хубавото място — осъдително рече Исса.

— Повярвай ми, изобщо не е толкова забележително.

Исса се кискаше в шепата си, докато вратата на дюкянчето се отваряше приканващо пред тях и Кару пристъпваше през прага. Както обикновено, тя усети леко гадене при преминаването.

Вече не се намираше в Прага.

Макар да беше живяла в дюкянчето на Бримстоун, тя все още не знаеше къде точно се намира то; знаеше само, че тук можеш да попаднеш, от която и да е точка по света. Като дете, тя често питаше Бримстоун къде се намира това „тук“, но всеки път безцеремонно й се отговаряше „Където и да е“.

Бримстоун не беше почитател на въпросите.

Независимо къде се намираше дюкянчето, тя винаги можеше да го познае по липсата на прозорци и хаотично отрупаните лавици. То наподобяваше сметище на някоя фея на зъбките, стига, разбира се, тази фея да обслужваше всички живи твари. Змийски зъби, кучешки зъби, набраздени слонски бивни, източени оранжеви резци на екзотични гризачи от джунглата — всички те бяха събрани в тенекиени кутии и аптекарски стъкленици, нанизани на върви като гирлянди, провесени от куки в стената или запечатани със стотици в буркани, които можеш да разклатиш като маракаси. Таванът беше сводест като в крипта, а в сенките шетаха дребни същества, чиито тънки нокти дращеха и стържеха по камъка. Също като Кишмиш, и те бяха създания, съставени от несъответстващи части: мишескорпион, ракогекон, бръмбароплъх. Сред влагата около водосточните тръби вирееха охлюви с глави на водни жаби, а под тавана царуваха вездесъщите колибри с крила на нощни пеперуди, които кръжаха около фенерите и ги караха да се люлеят със скърцащия звук на медни вериги.

В ъгъла седеше Туига, надвесен над работата си, а неестествено дългият му врат беше извит във формата на конска подкова. Той чистеше зъбите и ги позлатяваше, за да бъдат нанизани после на корда. От кухненския кът, царството на Ясри, се носеше шумно тракане.

В най-отдалечения ляв ъгъл, разположен зад масивен дъбов тезгях, стоеше самият Бримстоун. Както обикновено, Кишмиш беше кацнал върху десния рог на своя господар, а по тезгяха бяха разпилени табли със зъби и малки кутийки със скъпоценности. Бримстоун ги нижеше на огърлица и не вдигна поглед.

— Кару — каза, — бях написал, мисля, че поръчението изисква незабавно внимание.

— Точно заради това пристигнах незабавно.

— Което ти отне — той погледна джобния си часовник — четирийсет минути.

— Трябваше да прекося целия град. Ако искаш да се придвижвам по-бързо, дай ми криле и ще накарам Кишмиш да ми диша праха. Или просто ми дай един гавриел и аз сама ще си пожелая да мога да летя.

Гавриел беше второто по сила желание, чиято мощ бе достатъчна за летене. Все така надвесен над заниманието си, Бримстоун отговори:

— Според мен едно летящо момиче не би останало незабелязано в твоя град.

— Това лесно може да се реши — каза Кару. — Дай ми два гавриела и ще си пожелая да стана невидима.

Бримстоун вдигна крокодилските си очи, златистожълти, с тесни вертикални зеници. В тях не личеше и следа от смях. Той не би й дал дори един гавриел, Кару го знаеше. Тя ги поиска не с надеждата да изпълни желанието й, а заради несправедливото му обвинение. Нима не пристигна при него с изплезен език веднага щом я повика?!

— Мога ли да ти поверя гавриел? — попита той.

— Разбира се, че можеш. Що за въпрос?!

Тя почувства как я измерва от глава до пети, сякаш си припомняше всяко нейно желание, направено досега.

„Синя коса: лекомислие“.

„Заличаване на пъпки: суета“.

„Загасване на лампите, за да не се налага да става от леглото: мързел“.

— Огърлицата ти изглежда доста къса. Тежък ден ли имаше? — попита най-накрая той.

Стрелна ръка, за да скрие наниза. Твърде късно.

— Защо трябва винаги всичко да забелязваш? — Несъмнено старият дявол знаеше точно за какво е използвала скупитата и сега го вписваше във въображаемия си списък:

„Причиняване на сърбеж в цепката на бившето гадже: отмъстителност“.

— Подобна дребнавост не е на нивото ти, Кару.

— Той си го заслужаваше — отвърна, забравила първоначалното си притеснение. Както каза Зузана, лошото поведение трябва да се наказва. И добави: — Освен това, не питаш твоите купувачи за какво ще използват желанията, а съм сигурна, че те причиняват много по-ужасни неща от това да докарат сърбеж на някого.

— Очаквам да си по-добра от тях — отвърна просто Бримстоун.

— Да не искаш да кажеш, че в действителност не съм?

Търговците на зъби, които идваха в неговото дюкянче, с малки изключения, бяха едни от най-долните представители на човешкия род. Малцина бяха дългогодишните съратници на Бримстоун, от които на Кару не й се повдигаше — една от тях беше оттеглилата се в пенсия търговка на диаманти, която на няколко пъти се представяше за нейна баба, за да я запише в училището. Повечето обаче бяха смрадлива бездушна пасмина с кървави полумесеци под ноктите. Те убиваха и осакатяваха. В джобовете им винаги имаше клещи, с които вадеха зъбите на мъртъвците, а понякога и на живи хора. Кару ги ненавиждаше и определено беше по-добра от тях.

— Тогава докажи обратното, като използваш желанията си за добри дела! — каза Бримстоун.

— Кой си ти, че да говориш за добро — разгневено попита тя и посочи огърлицата в огромните му ръце с дълги нокти. Крокодилски зъби — най-вероятно от Сомалия. До тях вълчи зъби, конски кътници и мъниста от хематит^[1]. — Чудя се, колко ли животни днес са избити по света заради теб. Да не говорим за хората.

Тя чу как Исса си поема дълбоко въздух от изненада и разбра, че трябва да млъкне, но продължи:

— Хайде да говорим направо! Ти въртиш сделки с убийци и дори не се налага да виждаш труповете, с които е покрит пътят им. Притаил си се тук като някой трол…

— Кару — прекъсна я Бримстоун.

— Само че аз съм ги виждала — купища мъртви създания с окървавени усти. Докато съм жива, няма да забравя ония момичета и кървавите им усти. И за какво е всичко това?! Какво правиш с тези зъби? Ако ми кажеш, може би ще се опитам да те разбера. Трябва да има някаква причина…

— Кару! — повтори Бримстоун. Не каза „Млъкни!“. Нямаше нужда. Тонът му беше достатъчно красноречив, а за да е още по-убедителен, се надигна от мястото си.

И Кару млъкна.

Понякога, май през повечето време, тя забравяше да види Бримстоун. Той й беше толкова близък, че щом го погледнеше, виждаше в него не чудовище, а създанието, което по неизвестни причини я отгледа от пеленаче, и то с нежност. Въпреки това, от време на време я караше да онемява, особено когато заговори с този тон. Той проникваше като съскане дълбоко в нейното съзнание и я принуждаваше да прозре цялата ужасяваща истина какво всъщност е той.

Бримстоун беше чудовище.

Ако заедно с Исса, Туига и Ясри излезеха от дюкянчето, хората щяха да ги нарекат точно така: чудовища. Или пък демони, дяволи. Те самите наричаха себе си химери.

Могъщите ръце и масивният торс бяха единственото човешко нещо в тялото на Бримстоун, макар плътта, която ги покриваше, да приличаше повече на животинска, отколкото на човешка кожа. Плочките на мускулите по неговата гръд бяха прорязани от стари белези, напълно изличили едно от зърната му. Гърбът и раменете бяха гравирани от зараснали рани, мрежа от сбръчкани щрихи. От кръста надолу той се превръщаше в нещо съвсем друго. Задницата, обрасла с избеляла златиста козина, се издуваше от лъвските мускули, но вместо с лъвски лапи, долните му крайници завършваха със странни ноктести пръсти, които биха подхождали повече на граблива птица или гущер, а защо не — както си го представяше Кару — и на дракон.

И накрая — главата. Тя грубо напомняше на овен, но не беше покрита с руно, а с гола плът, така, както останалата част от тялото му беше обрасла с твърда кафява козина. Надолу, към плоската овча муцуна и очите на влечуго, кожата постепенно преливаше в люспесто покритие, а от двете страни на лицето се извиваха спиралите на жълтеникави рога на овен.

Около врата му висяха нанизани на верижка монокли и техните рамки от потъмняло злато бяха неговото единствено украшение, ако не се брои другата огърлица, в която обаче нищо лъскаво не привличаше окото. На нея имаше само стара кост от ядец, наместен във вдлъбнатината между ключиците. Кару не знаеше защо го носи. На нея й беше забранено да го пипа, а това, естествено, още повече разпалваше копнежа й да го докосне. Когато беше съвсем малка, той я взимаше да я полюлее на коляното си. Тя често посягаше мълниеносно да сграбчи ядеца, но Бримстоун всеки път се оказваше по-бърз. Беше успяла едва да го докосне с върха на пръста си.

Вече пораснала, тя спазваше някакво благоприличие, но въпреки това, от време на време усещаше внезапен порив да посегне към него. Не и този път обаче. Стъписана от внезапното изправяне на Бримстоун, тя почувства как бунтарският й порив тутакси се изпарява. Отстъпи назад и промълви с тихо гласче:

— Ами, хм, какво беше това спешно поръчение? Къде искаш да отида този път?

Той й подхвърли кутия, пълна с разноцветни банкноти, които явно бяха евро. Много евро.

— В Париж — каза Бримстоун. — Позабавлявай се!