Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (58)

58
Победа и мъст

— Какво става с теб, Мад?

Седмица по-рано Мадригал завари Чиро в казармата. Зазоряваше се и тя се беше добрала до нара си едва половин час по-рано след поредната нощ с Акива.

— Какво искаш да кажеш?

— Спиш ли изобщо напоследък? Къде беше снощи?

— На работа — отвърна.

— Цяла нощ?

— Точно така, цяла нощ. Нищо чудно да съм задрямала в дюкянчето и да съм проспала няколко часа — тя се прозя. Чувстваше се уверена в лъжите си, защото никой, освен най-близкото обкръжение на Бримстоун, не знаеше какво става в западната кула, нито имаше представа за тайните проходи, през които тя влизаше и излизаше. Пък и не беше лъжа, че поспа няколко часа, само дето не го направи в дюкянчето. Задряма, свита в прегръдките на Акива, и се събуди от неговия поглед.

— Какво? — попита свенливо.

— Нещо хубаво ли ти се присъни? Усмихваше се, докато спеше.

— Разбира се, че ще се усмихвам. Щастлива съм.

Щастлива.

Помисли си, че сигурно точно това има предвид Чиро, когато попита „Какво става с теб?“. Мадригал се чувстваше като новородена. Досега нямаше представа колко надълбоко може да проникне в нея щастието. Въпреки трагичните събития от детството й и постоянната угроза на войната, тя се чувстваше щастлива. Винаги има нещо, от което може да се извлече наслада, стига да го потърсиш. Но сега беше различно. Вече не можеше да се прикрива. Понякога даже имаше чувството, че щастието струи от нея като светлина.

Щастие. Това беше пресечната точка, в която страстта, с нейната омая и барабанящ ритъм, среща нещо по-нежно: като завръщане у дома, някаква сигурност и същинско слънчево доволство. Щастието бе всичко това, преплетено с жар и трепет и сияеше вътре в нея, сякаш е погълнала звезда.

Приемната й сестра я наблюдаваше мълчаливо с присвити очи, когато изсвирване на тръба някъде навън в града я накара да се втурне към прозореца. Мадригал застана до нея и също погледна навън. Тяхната казарма беше точно зад оръжейната палата и от нея се виждаше фасадата на двореца от другата страна на агората, върху която висеше гонфалонът на Войнолюбеца — широко копринено знаме, което показваше, че той е в палата. Върху него имаше извезан герб — еленови рога с напъпили филизи, символ на непрекъснат растеж. Докато Мадригал и Чиро надничаха през прозореца, до гонфалона се спусна още едно знаме. Неговият герб представляваше бял вълк и макар да беше прекалено далече, за да разчетат мотото, и двете знаеха какво гласи то.

„Победа и мъст“.

Тиаго се беше завърнал в Лораменди.

Ръцете на Чиро се разтрепериха и тя трябваше да се хване за рамката на прозореца, за да ги успокои. Мадригал забеляза вълнението на сестра си, въпреки че едва успяваше да се пребори с надигащата се в самата нея жлъчка. Приемаше заминаването и отсъствието на Тиаго като знак на съдбата, която й беше отредила щастие. Но ако неговото заминаване беше знак, тогава какво ли трябва да означава завръщането му? При вида на флага, като че я поляха със студена вода. Това не би могло да погаси нейното щастие, но тя усети порив да се свие на кълбо, за да го предпази.

Мадригал потръпна.

Чиро забеляза това.

— Какво ти става? Да не се страхуваш от него?

— Не се боя — отвърна Мадригал. — Само съм малко неспокойна, че го обидих, като изчезнах така внезапно.

Версията, с която обясни бягството си от бала, бе, че е попрекалила с житното вино, вълнението й е дошло в повече и се е скрила в катедралата, където е заспала. Вгледа се внимателно в сестра си и попита:

— Той беше ли… бесен?

— На никого не му харесва да го отхвърлят, Мад.

Мадригал прие този отговор за „да“.

— Мислиш ли, че го е забравил? Дали се е отказал вече от мен?

— Има само един сигурен начин това да стане — отвърна Чиро. Гледаше нагло, подигравателно — несъмнено — но очите й сияеха. — Може да умреш — продължи. — И да се преродиш в грозница. Тогава със сигурност ще те остави на мира.

Мадригал още тогава трябваше да се усети и да бъде поне малко по-предпазлива. Но в душата й не се таеше и капка подозрение. Нейното безкрайно доверие бе най-голямата й слабост.