Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (25)

25
Нито миг покой

Кару пристигна в Прага в петък късно вечерта. Даде адреса на таксиметровия шофьор, но когато наближиха квартала, промени решението си и поиска да я остави на „Йозефов“, близо до еврейското гробище. Това беше най-гъсто населеното с духове място, което знаеше. Тук почвата се издигаше високо над трупаните векове наред мъртъвци, а надгробните камъни бяха пръснати безразборно като гнили зъби. Наоколо гнездяха зловещи гарвани и три клона стърчаха извити като пръсти на старица. Обичаше да рисува на това място, но сега гробището, естествено, беше затворено, пък и не то беше целта й. Тръгна покрай извитата отвън стена, усещайки бремето на тишината върху плещите си. Вървеше към портала на Бримстоун, който се намираше наблизо. Или към онова, което някога беше порталът на Бримстоун.

Застана на отсрещната страна на улицата, събирайки кураж да приближи и да почука. Ами ако вратата изведнъж се отвори, помисли тя. Ако наистина се отвори със скърцане и в очертанията й застане Исса с нервна усмивка. „Бримстоун е в ужасно настроение — ще каже. — Сигурна ли си, че искаш да влезеш?“.

Сякаш всичко досега е било някакво глупаво недоразумение. Нима това наистина не е възможно?

Прекоси улицата. Сърцето й биеше обнадеждено. Вдигна ръка и почука, три резки удара. В мига, в който го направи, надеждата се изостри болезнено. Дълбоко си пое въздух и неволно задържа дъха си, докато сърцето й отброяваше „моля те, моля те, моля те“, а очите й смъдяха от напиращите сълзи. Всеки момент щеше да се разплаче, независимо дали вратата се отвори, или не. Сълзите бяха готови да рукнат, без значение дали от отчаяние, или облекчение.

Тишина.

„Моля те, моля те, моля те“.

Но… нищо.

Тя отново издиша, покрусена въздишка, която отприщи по една-единствена струйка сълзи от всяко око. Продължи да чака, присвита под тежестта на студените мигове, които преминаваха в минути и още дълги минути, докато най-накрая се предаде и се отправи към дома.

* * *

Тази нощ Акива я наблюдаваше през цялото време, докато спеше. Устните й бяха отворени едва-едва, ръцете по детски бяха подпъхнати под едната буза, дишаше спокойно и дълбоко. „Тя е невинна“, настояваше Изил. Докато спеше, наистина изглеждаше така. Но беше ли всъщност невинна?

През последните месеци Акива се чувстваше обсебен от мисълта за нея — как прекрасното й лице се вдига нагоре да го погледне, докато стои смалена в сянката му, убедена, че скоро ще умре. Този спомен го изгаряше. Измъчваше го мисълта, че е бил на крачка да я убие. Какво го спря, тогава?

Нещо в нея му напомни за едно друго момиче, отдавна изгубено. Но какво точно? Със сигурност не очите. Те не бяха кирпичено кафяви и топли като пръст, а черни — като на лебед, откроени рязко върху каймака на нейната кожа. В чертите й не успяваше да долови ни най-малка прилика с онова друго лице, обичаното, което зърна като в мъгла преди толкова много време. И двете бяха красиви, само толкова, но въпреки всичко, нещо ги свързваше и то спря ръката му.

Най-после разбра. Всичко беше заради един простичък жест: начина, по който склони глава като птица, за да го погледне. Точно това я спаси. Нещо толкова просто и незначително.

Замрял неподвижно на нейния балкон, впил очи през прозореца, Акива се запита: „Ами сега?“.

Връхлетя го неканен спомен за онзи момент, когато последно е бдял над нечий сън. Тогава помежду им нямаше стъкло, замъглено от дъха му; той не наблюдаваше тайно отвън, а беше на топло до Мадригал, надигнат на лакът, изпитвайки себе си колко дълго може да издържи, без да я докосне.

Не удържа дори минута. Върховете на пръстите му изтръпваха от болка, която можеше да бъде потушена единствено като я докосне.

Тогава по пръстите му имаше само няколко резки, макар въгленът на смъртта вече да ги беше белязал. Вече се беше превърнал в убиец, но Мадригал целуна белязаните му пръсти, става по става, и му даде опрощение. „Единственото, на което сме научени, е да воюваме — прошепна тогава тя, — но има и други пътища, по които да тръгнем в живота. Трябва да ги открием, Акива. А може и ние да ги прокараме. Това сега е началото“. И тя опря дланта си върху голата му гръд — сърцето му подскочи от нейния допир — после взе неговата ръка и я сложи на сърцето си, притискайки я до сатенената си кожа. „Ние сме началото“.

Тази открадната първа нощ с нея наистина приличаше на начало, сякаш двамата заедно откриваха нов път в живота.

Акива никога не бе докосвал толкова нежно, както когато галеше с върховете на пръстите си клепачите на заспалата Мадригал, представяйки си как сънят се е скрил под тях и ги кара да пърхат.

Доверието й в него беше толкова голямо, че му позволяваше да я докосва, докато спи. Дори сега, при спомена за това, той продължаваше да се удивлява — как още от самото начало тя дотолкова му се довери, че го допусна да лежи до нея и да чертае с пръсти извивките на спящото й лице, на изящната й шия, издължените й силни ръце и ставите на мощните й криле. Понякога той чувстваше как пулсът й се изостря от някой лош сън; друг път промърморваше нещо и посягаше към него. Разсънваше се, докато го претегляше към себе си, а после, копринено, и вътре в себе си.

Акива извърна лице от прозореца. Кое бе онова, което караше споменът за Мадригал да се надига така близък и траен?

Някъде дълбоко в съзнанието му една мисъл започваше да пуска филизи, опитвайки се да свърже всичко — да превърне невъзможното във възможно — но той отказваше да го признае дори пред себе си. Не би посмял да повярва, че някъде дълбоко в него все още блещука искрица надежда.

Запита се какво ли е онова, което го накара да напусне войнството посред нощ, без дори да се обади на Хазаел и Лираз, и да се спусне в този свят.

Нищо не го спираше да разбие стъклото или пък да го разтопи. За секунди можеше да се озове край Кару и да я събуди, затиснал устата й с ръка. Можеше да изтръгне от нея… Какво точно обаче? Нима се надяваше тя да му обясни защо е дошъл тук? Пък и от самата мисъл да я изплаши му ставаше зле. Обърна гръб на прозореца и тръгна по балюстрадата, зареял поглед над града.

Хазаел и Лираз сигурно вече са разбрали, че го няма. „Ето, пак“, щяха да мърморят с приглушени гласове помежду си, докато прикриват липсата му с някоя набързо скалъпена лъжа.

Хазаел беше негов полубрат, а Лираз — тяхна полусестра. И тримата бяха деца от харема, потомци на императора на серафимите, чието любимо занимание бе да създава копелета, които да воюват. „Баща“ им, както го наричаха през стиснати зъби, всяка вечер посещаваше различна наложница — жени, поднесени му като трофеи или доведени тук, защото са му хванали окото. Неговите писари водеха списък на потомците в две колони — мъжки и женски. Имената на новородените се вписваха педантично, а когато те пораснеха и загинеха в битка, бяха изличавани най-безцеремонно.

Акива, Хазаел и Лираз бяха вписани в един и същи месец. Израснаха заедно, отгледани в място, пълно само с жени, а когато навършиха пет години, ги дадоха на обучение. Успяха и след това да останат заедно, винаги се биеха в един и същи легион, записваха се доброволци за едни и същи мисии, сред които беше и последната: дамгосването на вратите на Бримстоун с прогарящи в дървото длани, които да лумнат в един и същи момент и да унищожат порталите на магьосника.

Акива за втори път изчезваше без обяснение. Първия път стана преди години; тогава отсъства толкова дълго, че брат му и сестра му вече го мислеха за умрял.

Наистина част от него тогава умря.

Не каза нито на тях, нито на друг къде е бил през тези дълги месеци, нито какво го направи такъв, какъвто е сега.

Изил го нарече чудовище. Не беше ли истина? Представи си какво ще помисли Мадригал, ако го види днес. Ако научи в какво е превърнал „новия път в живота“, за който си шепнеха двамата преди толкова много години, скрити в един само техен свят, ограден от крилете им.

За първи път, откакто я изгуби, паметта му изневери и той не успя да си припомни чертите на лицето й. Вместо нейното, едно друго лице нахълта неканено в мислите му — това на Кару. Очите й бяха черни и ужасени, отразили огнените пламъци на крилете му, докато се надвесваше над нея.

Той наистина е чудовище. И нищо не е в състояние да опрости онова, което беше сторил.

Разпери криле и се издигна в нощта. Допусна грешка, че дойде тук и надничаше през прозореца като невидима заплаха, докато Кару така спокойно спеше. Оттегли се на отсрещната страна на улицата, за да поспи и той. Когато най-накрая се унесе, сънува, че минава от другата страна на прозореца. Кару — не Мадригал, а Кару — му се усмихна и притисна устни към всеки пръст на ръцете му, изличавайки черните линии по тях, докато те не станаха отново чисти.

Невинни.

„Има и други пътища в живота“, прошепна тя и той се събуди от надигналата се в гърлото горчилка. Знаеше, че това не е истина. Не съществува надежда, а само брадвата на палача и отмъщение. Мирът беше невъзможен. Никога нямаше да има миг покой. Той притисна очи с опакото на ръцете си, когато безсилието се надигна в него като крясък.

Защо дойде тук? И защо сега не можеше да си тръгне?