Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (26)

26
Нещо не е наред

В събота сутринта за първи път от седмици Кару се събуди в собственото си легло. Взе душ, свари си кафе, порови из кухненските шкафове за някаква храна, не откри нищо и излезе от апартамента, понесла подаръка за Зузана. По пътя прати съобщение на приятелката си: „Ку-ку! Дойде големият ден. Нося закуската“, и купи кроасани от пекарната на ъгъла.

Отговорът гласеше: „Ако не е шоколадова, не е никаква закуска“. Тя се усмихна и се върна в пекарната за шоколадови колачета.

В мига, в който се върна обратно по улицата, усети, че нещо не е наред. Почувства го като недоловима заплаха, но и това й стигаше, за да забави крачка, да спре и да се огледа. Спомни си думите на Бейн, че от тук нататък ще живее преследвана като плячка, питайки се непрекъснато кой е по петите й, и това я накара да настръхне. Усети ножа в ботуша си — опираше твърдо кокалчето на глезена, но това неудобство й даваше чувство за сигурност.

Купи колачета за Зузана и продължи все така нащрек. Държеше раменете си изправени и на няколко пъти хвърли поглед назад, но не забеляза нищо необичайно. Скоро стигна Карловия мост.

Символ на Прага, средновековният мост пресичаше река Вълтава, свързвайки „Старе Место“ с „Мала Страна“^[1]. От двете му страни се извисяваха готически кули, а по парапета на пешеходното платно се издигаха внушителни статуи на светци. В този ранен час той беше почти пуст, а под ко̀сата светлина на утринното слънце статуите хвърляха дълги прави сенки. Към него прииждаха улични търговци и художници с ръчни колички, за да си запазят място в най-примамливата част на града. Точно по средата на моста, в точката, откъдето замъкът „Храдчани“ се откриваше най-добре за снимка, стоеше огромна марионетка кукловод.

— Божичко, това е невероятно — възкликна в празното пространство Кару, защото, освен куклата, наоколо не се виждаше жива душа — марионетката стоеше насреща й, извисяваше се зловещо на височина десет стъпки, с жестоко изражение върху дървеното лице и ръце, с размера на фурнаджийски лопати. Кару надникна зад нея — беше натъкмена в гигантски тренчкот — но и там нямаше никого.

— Ехо! — провикна се тя, изненадана, че Зузана е изоставила творението си без надзор.

Но тогава от вътрешността на куклата се чу „Кару!“ и задната плоха на тренчкота се отвори като полите на шатра. Оттам се измъкна Зузана.

Тя грабна плика със сладкиши от ръцете на Кару.

— Слава богу! — възкликна и навря лице в него.

— Е, аз също се радвам да те видя.

— Мхм.

Малко след това се появи Мик и здраво прегърна Кару.

— Позволи ми да ти превеждам — каза той. — Това, което чу току-що, на езика на Зузана означава „благодаря“.

— Мислиш ли? — недоверчиво попита Кару. — На мен ми прозвуча като грух-грух.

— Именно.

— Мхм — потвърди Зузана и кимна.

— Нерви — обърна се Мик към Кару.

— Толкова ли е зле?

— Направо ужасно — и като мина зад Зузана, той я обгърна с ръце. — Диво и страховито ужасно. Станала е просто непоносима. Сега е твой ред да я поемеш. На мен вече ми стига.

Зузана взе да го налага, а когато той зарови глава в трапчинката на гушката й и започна шумно да мляска, сякаш я целува, тя нададе писък.

Мик беше пясъчнорус и светлокож, с бакенбарди, козя брадичка и остър като кинжал поглед, който навяваше спомена за неговите предци, нахлули от равнините на Централна Азия. Красив и даровит, той лесно се изчервяваше и имаше навика да тананика, когато трябваше да се съсредоточи. Говореше с тих и любезен глас, но винаги бе интересно да го слушаш — добра комбинация. И наистина изслушваше събеседника си, вместо само да се преструва, че слуша, докато изчаква подходяща пауза да вземе думата, както правеше Каз. Освен това, беше луд по Зузана и чувството беше взаимно. Двамата приличаха на същински анимационни герои — усмихнати и с поруменели бузи — и докато ги гледаше как се изпиват един друг с очи, Кару се почувства едновременно искрено щастлива и дълбоко злочеста. Имаше чувството, че вижда техните пеперуди Papilio stomachus да танцуват тангото на новата си любов.

За себе си все по-трудно можеше да повярва, че нещо вътре в нея е още живо и способно да се раздвижи. Сега, по-силно от всякога, се усещаше празна отвътре. Тази огромна празнина приличаше на живо същество, което злобно й се хили, надсмива й се заради всичко онова, което не й е съдено да познае.

Не, отърси се от тази мисъл Кару. Тепърва й предстои да узнае толкова много. Нали вече беше поела по пътя на познанието.

В началото се усмихваше съвсем искрено, докато гледаше как Мик целува Зузана, но скоро тази усмивка застина като прилепнала към лицето й пластмасова маска.

— Споменах ли — изкашля се тя, — че нося подаръци?

Това предизвика очаквания ефект.

— Подаръци! — изписка Зузана и се освободи от прегръдката на Мик. После заподскача и запляска с ръце. — Подаръци, подаръци!

Кару й подаде плика. В него имаше три пакета, загънати в дебела кафява хартия и завързани с канап. Върху най-големия от тях, на визитка от ръчно изработена хартия, пишеше МАДАМ В. ВЬОЗОРИЗАК, АРТЕФАКТИ. Пакетите бяха елегантни и изглеждаха някак достолепни. Зузана ги извади от плика и веждата й направи обичайното движение нагоре.

— Какво е това? — попита, станала внезапно сериозна. — Артефакти?! Кару. Като казах подарък, имах предвид някоя матрьошка от магазина на летището или нещо такова.

— Просто ги отвори — каза Кару. — Първо най-големия.

Зузана го отвори. И заплака.

— Божичко, боже мой — шепнеше, притискайки към гърдите си тюлената топка.

Държеше балетна пачка, но не обикновена балетна пачка.

— Анна Павлова я е носила през 1905-та — каза й развълнувана Кару. Раздаването на подаръци можеше да бъде такова удоволствие! Като малка никога не празнуваше Коледа или рождения си ден, но когато порасна и напусна дюкянчето, обичаше да носи дребни подаръци на Исса и Ясри — цветя, екзотични плодове, сини гущерчета, испански ветрила.

— Въпреки че представа нямам коя е тя…

— Моля?! Та тя е най-известната балерина на всички времена.

Вежда.

— Както и да е — въздъхна Кару. — Славела се е с дребния си ръст, затова сигурно ще ти стане.

Зузана вдигна пачката.

— Тя е… тя е… тя е… толкова а ла Дега^[2] — запелтечи тя.

— Знам — ухили се Кару. — Не е ли божествена? Тази жена продава стари балетни аксесоари на Пазара на бълхите^[3]…

— Но колко струва всичко това? Трябва да е цяло състояние…

— Шт! — прекъсна я Кару. — И за по-глупави неща са пропилявани цели състояния. Пък и аз съм богата, забрави ли? Неприлично богата. Вълшебно богата.

Едно от най-големите предимства, които й даваше завещаното от Бримстоун състояние, бе, че може да прави подаръци. На себе си също беше подарила нещо от Париж, пак артефакт, макар и не балетен. Ножовете привлякоха погледа й още от сергията и щом ги зърна, знаеше, че ще бъдат нейни. Китайските полумесеци бяха едно от любимите й оръжия. Личният й комплект, с който тренираше, остана при нейния сенсей в Хонконг, където не беше ходила от изгарянето на порталите. Новият комплект обаче засенчваше старите й ножове.

— Четиринайсети век — започна пазарлъка мадам Вьозоризак, но Кару нямаше намерение да се пазари. Това би било обидно за такива ножове. Затова плати исканата цена, без да й мигне окото.

Всеки от ножовете имаше две остриета като полумесец, откъдето идваше и името. Хватките се намираха в средата и при хвърляне, ножовете причиняваха по няколко пробойни и прорезни рани, но най-важното — можеха да блокират нападателя. Полумесеците бяха идеалното оръжие за отблъскване на едновременна атака от няколко противника, особено ако тяхното оръжие е по-дълго, като мечове например. Ако ги имаше в Мароко, ангелът нямаше да я победи толкова лесно.

За Зузана тя купи още чифт стари балетни палци и прекрасна диадема с копринени розови пъпки, също носена на парижка сцена в зората на века.

— Искаш ли да ги пробваш? — попита Кару и Зузана, задавена от вълнение, кимна. Двете се вмъкнаха в огромната марионетка и захвърлиха настрани другия й, съвсем обикновен костюм.

Час по-късно на моста нахлуха туристи, поели към замъка с пътеводители подмишница. Повечето образуваха полукръг около гигантската марионетка кукловод. Кару и Зузана все още се криеха вътре.

— Престани да се гърчиш — нареди Кару, спирайки да работи с четката за грим, докато Зузана съвсем не по дамски се бореше с нещо под балетната пачка.

— Чорапогащникът ми се е усукал — отвърна Зузана.

— Стой мирно, ако не искаш и бузите ти да се усучат.

— Дадено — Зузана замръзна, докато Кару рисуваше два съвършени розови кръга върху страните й. Лицето й беше бяло от пудрата, устните й имаха извивката на лъка на Купидон, а от краищата на устата надолу продължаваха две черни линии, създавайки илюзията за окачената челюст на марионетка. Фалшивите мигли още повече подчертаваха тъмните й очи. Кукленският й вид се допълваше от балетната пачка, която наистина й стана, и от палците, които бяха виждали и по-добри дни. Белият й чорапогащник беше целият в бримки и с мръсни петна на коленете; една от презрамките на корсета й висеше скъсана, а косата й приличаше на свраче гнездо, увенчано с диадема с копринени розови пъпки. Приличаше на кукла, лежала захвърлена дълги години в сандъка с играчки. Сандъкът за играчки наистина я чакаше отворен, готов да я приеме, щом костюмът станеше готов.

— Готово — обяви Кару, оглеждайки за последно с изпитателен поглед работата си. Плесна с ръце от удоволствие и се почувства като Исса, която навремето дегизира Кару с рога, направени от пащърнак и перната опашка от четка за прах. — Идеално. Изглеждаш божествено жалка. Обзалагам се, че някой турист ще поиска да те отнесе у дома като сувенир.

— Значи някой турист горчиво ще се разкайва — отвърна Зузана, докато приглаждаше пачката си и опъваше решително ластичния чорапогащник.

— Няма ли най-после да оставиш горкия чорапогащник на мира. И така си е добре.

— Мразя чорапогащници.

— Добре, ще ги добавя в списъка. Тая сутрин мразеше… чакай да помисля — мъже с шапки, дакели…

— Собствениците на дакели — поправи я Зузана. — Душата ти трябва да е от леща, за да мразиш дакелите.

— Собствениците на дакели, значи, лак за коса, изкуствени мигли, а сега и чорапогащници. Това ли е всичко?

— За нещата, които мразя ли? — тя замълча, сякаш правеше рекапитулация наум. — Да, мисля, че е това. Засега.

Мик провря глава през полите на отвора.

— Вече има тълпа зяпачи — обяви той. Негова беше идеята представянето на курсовата работа на Зузана да стане на улицата. Самият той понякога свиреше с цигулката на някой ъгъл, превързал съвършено здравото си ляво око с черна лента за „по-романтично“. Сега обеща на Зузана да спечелят няколко хиляди крони до обяд. Вече беше сложил превръзката и изглеждаше едновременно мил и пакостлив.

— Господи, колко си сладка! — възкликна той, вперил откритото си око в Зузана.

Зузана не обичаше думата сладка.

— Бебетата са сладки — обикновено отсичаше тя. Но когато това беше казано от Мик, всички възражения отпадаха. Тя просто се изчерви.

— Навяваш ми порочни мисли — продължи той, промъквайки се в и без това пренаселената шатра, заклещвайки Кару между арматурата на марионетката. — Не е ли странно, че усещам влечение към една кукла?

— Точно така — отговори Зузана. — Много странно. Но това обяснява защо работиш в куклен театър.

— Не става дума за всички кукли, а само за теб — той я прихвана през кръста. Тя изписка.

— Полека! — намеси се Кару. — Гримът!

Но Мик не чуваше. Той жадно и дълго целуна Зузана, смесвайки аленото на нейното червило с бялото на пудрата, а устните му на свой ред добиха окраската на розова пъпка. Зузана със смях се отскубна от него. Отначало Кару искаше да оправи грима й, но като видя колко добре подхождат размазаните петна по лицето на целия й вид, я остави така.

Целувката оказа чудодейно въздействие и върху нервите на Зузана.

— Мисля, че е време за шоу! — сияйно обяви тя.

— Добре, тогава — съгласи се Кару. — Марш в сандъка за играчки!

Така се започна.

Историята, която Зузана разказа с тялото си — за овехтяла кукла на конци, извадена от сандъка за един последен танц — беше покъртителна. Отначало движенията й бяха тромави и непохватни, като че се раздвижваха ръждясали части. Тя на няколко пъти се повали на земята, заобиколена от облак тюл. Кару наблюдаваше внимателно прехласнатите лица на зрителите и забеляза как някои от тях бяха готови да се втурнат, за да вдигнат на крака злочестата малка танцьорка.

Над всички се извисяваше зловещата фигура на кукловода и с всяко движение на Зузана ръцете и пръстите му нервно помръдваха, сякаш той дърпаше конците и я направляваше. Хитроумната изработка на огромната кукла не се набиваше на очи, така че илюзията беше пълна. В един момент малката марионетка възвърна забравената си грациозност, Зузана бавно се изправи на палци, сякаш теглена от невидими нишки, издължи се и радост огря лицето й. От цигулката на Мик зазвуча болезнено красива соната на Сметана^[4], а уличното куклено представление изведнъж се превърна в нещо истинско и докосна други струни.

Кару усети как сълзите се стичат по бузите й, докато гледа. А празнината вътре в нея се стопи.

Накрая Зузана отново беше върната насила в сандъка с играчки. Тя се обърна към насъбралата се тълпа с поглед, натежал от отчаян копнеж, и протегна молеща ръка, преди да се подчини на волята на своя господар. Капакът на сандъка се затвори с трясък, а музиката премина в дрънкане по струните.

Тълпата хареса представлението. Кутията от цигулката на Мик скоро се напълни с банкноти и монети, Зузана се поклони най-малко десетина пъти и позира щастлива пред фотоапаратите, преди да се скрие в палтото на огромната марионетка заедно с Мик. Кару не се съмняваше, че в момента съсипват трудоемката й работа по грима и просто приседна върху сандъка, за да изчака отвън.

Точно тогава, насред гъмжилото туристи по Карловия мост, отново — бавно и просмукващо като сянка от облак, закрил слънцето — я полази усещането за невидима опасност.