Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (39)

39
Кръвта ще проговори

След Булфинч за Акива всичко се промени. Щом отпрати Хазаел с неговите пособия за татуиране, една мисъл се зароди в главата му: когато отново срещне момичето химера, ще може да й каже, че не е използвал подарения му от нея живот, за да продължи да избива събратята й.

Едва ли някога щеше да я срещне отново, граничеше с невъзможното. Тази мисъл обаче заседна в ума му — макар да беше бегла и непостоянна, той не можеше да я отпъди и постепенно свикна с неуловимото й присъствие. Лека-полека тя стана част от него и от щура идея взе да се превръща в надежда — тя го крепеше и му даде нова цел в живота: да открие момичето и да му благодари. Само това — да благодари. Всеки път, когато си представяше този момент, мисълта му се вкопчваше в него.

И това му стигаше, за да продължава.

След битката не се задържа дълго на Моруанския бряг. Военните хирурзи го отпратиха обратно в Астре, за да го поемат тамошните лечители.

Астре.

До Голямата сеч, случила се преди едно хилядолетие, серафимите управлявали Империята от Астре. В продължение на триста години той бил светлината на този свят, най-красивият град, строен някога. Палати, арки и фонтани, всичките издялани в Еворейн от седефен мрамор; широки булеварди с паваж от кварц, засенчени от гъстите клони на ухаещи на мед дървета. Астре беше кацнал върху отвесните скали над пристанището и от него, докъдето погледът стига, се виждаше брегът на Миреа. Също като в Прага, тук към небето някога се издигали кули — по една за всеки от звездните богове — същите тези богове, които ръкоположили серафимите за пазители на всички земи и живите твари, които ги населяват.

Същите звездни богове, които наблюдаваха безучастно, когато всичко потъна в хаос.

Цели триста години, мислеше си Акива, жителите на Астре са живели с вярата, че така е било и така ще бъде вовеки. Но ето че сега, десет века по-късно, златната ера на столицата приличаше на прашинка в нечие отдавна мъртво божествено око и от някогашното великолепие на града бяха останали само оскъдни следи. Врагът го беше сринал до основи: беше разрушил кулите и беше опожарил всичко, което огън го гори. Той би изтръгнал и звездите от небосклона, стига да можеше. Тази жестокост нямаше равна в цялата история. В края на първия ден всички магове били умъртвени заедно с техните млади чираци, а библиотеката им — погълната от пламъците; изгорели всички свещени текстове в Ерец.

Стратегически, това беше оправдано. Серафимите толкова силно се уповавали на магията, че след Голямата сеч, в която нито един от маговете не беше оцелял, те се оказали съвсем безпомощни. Всички ангели, които не успели да напуснат Астре, били принесени в жертва върху олтара под светлината на пълната луна. Императорът на серафимите, праотецът на бащата на Акива, бил сред тях. Толкова много ангели били изклани върху каменния олтар онази нощ, че кръвта им рукнала по стъпалата на храма като река и издавила дребните животинки по улиците.

Зверовете владеели столицата до идването на Йорам — бащата на Акива — който в началото на своето владичество призовал всички на бой и си върнал земите чак до Аделфаските планини. Укрепил властта си и се заел с възстановяването на Империята и нейното сърце, което, по думите му, неизменно й принадлежало: Астре.

На Йорам единствено не му потръгнало с магията. След изгарянето на библиотеката и смъртта на маговете серафимите били принудени да се върнат към най-простите средства за контрол. През следващите векове не постигнали кой знае какъв напредък.

Акива никога не беше обръщал особено внимание на магията. Той беше воин, образованието му беше основно. Според него магията беше загадка за други, по-просветени умове. Но краткият му престой в Астре промени това. Разполагаше с достатъчно време, за да открие, че умът му — типична мисъл за войник — е много по-остър от умовете на повечето му побратими и че има дарба, много по-силна от тази на бъдещите магове в Астре. Наистина притежаваше две неща, които останалите нямаха. Първо, имаше знатен произход, макар че би си спечелил само злобни подмятания от баща си, ако му го кажеше. Но освен това имаше най-решаващото предимство, самата светая светих.

Носеше в себе си болка.

Болката в рамото му беше постоянна, както и преследващото го видение, момичето враг, а двете бяха свързани. Когато рамото му гореше като в огън, връщайки се бавно към живот, за него нямаше друго спасение, освен да си спомня за допира на нейните фини ръце, които стягаха спасителния турникет.

Лечителите в Астре отрекоха лековете, предписани от военните хирурзи, които и без това не му помогнаха особено, и възстановиха ръката му. Един роб — химера — имаше грижата да я раздвижва, за да поддържа мускулите гъвкави. На Акива беше наредено да упражнява лявата си ръка в боя с мечове, ако дясната не се оправи напълно. Колкото и да бе неочаквано обаче, тя се възстанови, макар че болката така и не изчезна.

Само няколко месеца по-късно той бе още по-умел в боя с мечове от преди. Отиде при придворния оръжейник за комплект еднакви мечове и скоро нямаше равен на арената за тренировки. Неговият необичаен метод да се бие с двете ръце едновременно привлече тълпи от зрители на сутрешните турнири, на един, от които присъстваше и самият император.

— От моите ли си? — попита Йорам, гледайки го преценяващо.

Акива не се беше срещал дотогава лице в лице с баща си. Копелетата на Йорам бяха легион, нямаше как да ги познава всичките.

— Да, господарю — отвърна Акива с наведена глава. Раменете му все още бяха набъбнали от напрежението при двубоя, а дясното рамо разпращаше по цялото тяло пареща болка, която вече бе станала неизменна част от живота му.

— Погледни ме — нареди императорът.

Акива се подчини и не видя нищо от себе си в серафима насреща. По нещо от Хазаел и Лираз — да. Сините им очи несъмнено бяха наследство от Йорам, както и някои техни черти. Императорът беше светлокос, но златистата му коса вече посребряваше. Макар и широкоплещест, не се отличаваше с висок ръст и трябваше да гледа Акива с вирната брадичка.

Погледът му беше пронизващ.

— Спомням си майка ти — каза.

Акива примигна. Не беше очаквал такова нещо.

— Заради очите — продължи императорът. — Няма как да ги забравиш, нали така?

Това наистина беше едно от малкото неща, които Акива помнеше от майка си. Останалата част от лицето й бе като размазано петно в спомените му. Не знаеше дори името й, но му бяха казали, че е наследил нейните очи. Йорам видимо очакваше той да отвърне нещо, затова се принуди да каже: „Помня ги“ и в същия момент се почувства ощетен, сякаш, признавайки това, е предал единственото нещо, останало му от нея.

— Ужасно е онова, което се случи с нея — продължи Йорам.

Акива остана ням. Нямаше никакви вести за майка си, откакто го бяха отделили от нея и императорът със сигурност знаеше това. Сега той му хвърляше стръв, подмамвайки го да започне да разпитва: „Какво? Какво е станало с нея?“. Но Акива нищо не попита, само стисна зъби. С остра като кинжал усмивка, Йорам продължи:

— Но какво друго може да се очаква от една стелианка? Дивашко племе. Не са по-добри от зверовете. Гледай само кръвта да не проговори, войниче.

После се отдалечи, оставяйки Акива с пламнало рамо и нов мъчителен въпрос, който не си беше задавал досега: „Каква кръв?“.

Възможно ли е майка му да е била стелианка? Нямаше никаква логика в това Йорам да е държал наложница от стелианите. Той не поддържаше никакви дипломатически отношения с „дивашкото племе“ от Далечните острови, серафими отстъпници, които никога не даваха жените си за трофеи. Как тогава тя беше попаднала тук?

Стелианите бяха известни с две неща. Първото бе яростта, с която поддържаха своята независимост — те не бяха част от Империята, отказваха решително през всичките тези векове да се влеят в братството на серафимите.

Второто бе овладяването на магията. Вярваше се, че в едно далечно и незапомнено време от стелианите е произлязъл първият маг. Все още се носеха слухове, че те практикуват магия на езотерично ниво, непознато в останалите части на Ерец. Йорам ги мразеше, защото нито можеше да ги победи, нито да ги претопи, поне докато всичките му сили бяха съсредоточени във войната с химерите. Нямаше съмнение обаче — из столицата се носеха такива слухове — накъде ще насочи легионите си, когато химерите бъдат сразени.

Акива така и не откри какво е станало с майка му. Харемът беше напълно изолиран свят и той не можа да разбере дали някога е имало наложница стелианка, камо ли каква е съдбата й. Но след срещата с баща си в него се зароди нещо ново: симпатия към странниците, с които имаше обща кръв, и интерес към магията.

Остана в Астре повече от година и освен упражненията за физическо възстановяване, двубоите и неколкочасовите тренировки с млади воини всеки ден, другото време беше изцяло негово. След онзи ден той започна да го оползотворява. Вече знаеше за кръвния данък болка и благодарение на раната си, разполагаше с постоянен резерв, от който да черпи. Наблюдавайки маговете, за които той — един жесток воин — бе все едно невидим, Акива усвои основните тайнства, като се започне с призоваването. В мрака на нощта се упражняваше с прилепогарвани и колибропеперуди, насочваше полета им, подреждаше ги във V-образна форма като мигриращи гъски, привикваше ги да кацат на рамото му или в свитите му шепи.

Това му се видя лесно и той продължи. С лекота премина границите на познатото, което не беше много — оцелялото от познанията за магията през вековете приличаше по-скоро на шарлатанските номера на някой фокусник. Никога не си позволи самозаблудата, че е станал маг или се е доближил до техните умения; затова пък беше изобретателен и за разлика от придворните контета, които наричаха себе си магове, не му се налагаше да се самобичува, да се гори или реже, за да увеличава силата си — той просто я притежаваше, слаба, но постоянна. Но истинската причина за стремежа да ги надмине бе не болката му или неговата изобретателност. Водеше го друго.

Онази мисъл, която от щура идея прерасна в надежда — да види отново момичето химера — сега се превърна в план.

Той се състоеше от две части. Само първата имаше общо с магията: да усъвършенства заклинанието, което правеше крилете невидими. Имаше магически ритуал за прикриването им, но той беше елементарен — нещо като „дупка“ в пространството, в която попадаше въпросният обект и можеше да заблуди от разстояние гледащия. И дума не можеше да става за невидимост. Ако се надяваше да се промъкне дегизиран сред врага, а точно това целеше, трябваше да измисли нещо по-добро от това.

Ето защо се зае със задачата. Тя му отне месеци. Научи се да прониква вътре в своята болка, сякаш беше някакво място. Отвътре нещата изглеждаха съвсем други — остри; на допир и звучене също бяха различни, тенекиени и студени. Болката приличаше на стъклена леща, която увеличава всичко — сетивата и инстинктите му; присъстваше неизменно по време на безмилостните дирения и експерименти и беше в него, когато приключи. Постигна невидимост. Този триумф можеше да му спечели слава, императорското благоволение и най-високите почести; той му донесе и студеното удовлетворение да го запази само за себе си.

„Кръвта ще проговори — помисли си той. — Татко“.

Втората част от плана беше езикът. За да усъвършенства своя химерски, той кацаше на покрива на робските колиби и слушаше историите, които си разказваха около вонящия огън, подклаждан с животинска тор. Приказките им бяха неочаквано богати и красиви. Докато ги слушаше, той непрекъснато си представяше своето момиче химера, седнало край някой лагерен огън, как разказва същите истории.

Своето. Хвана се да мисли за нея като за своя и това дори не му се видя странно.

Когато го върнаха обратно в неговия легион на Моруанския бряг, му оставаше още съвсем малко да усъвършенства акцента си на химерски, но като цяло се смяташе готов — с цялата си ведра и сияйна лудост — за следващата крачка.