Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (29)

29
Като звездна светлина пред слънцето

Когато ангелът реши, че може да се измъкне само като излети на десетина крачки над земята, Кару усети зловеща наслада. Щеше да го хване неподготвен. Но дори да беше изненадан, той не го показа. Тя се вдигна във въздуха и се изравни с него, а той гледаше. Просто я гледаше. Погледът му пареше върху бузите й, върху устните. Това беше докосване. Очите му бяха хипнотични, веждите — черно кадифе. Целият беше сплав от разтопен бакър и сянка, сладък мед и опасност, безмилостни като остриета скули и коса, врязала се като връх на кинжал в челото. Изправена пред този образ, долавяйки приглушеното пращене на невидимия огън, Кару усети как в нея разтърсващо бучи кръв, магия и още нещо.

Нещо в стомаха й: пърхане на крилати създания, които пламенно се връщаха към живота.

Бузите й пламнаха. Ядоса се на дързостта на тия пеперуди. Тя да не беше някакво си лекомислено момиченце, че да се прехласва по красотата?

„Красота — изсумтя веднъж презрително Бримстоун. — Хората направо си губят ума по нея. Стават безпомощни като нощни пеперуди, които сами се хвърлят в пламъците“.

Тя нямаше да оглупее като нощна пеперуда. Докато двамата със серафима се дебнеха в кръг, Кару непрекъснато си повтаряше, че дори сега да отказва да приеме битката, той неотдавна проля кръвта й. Остави я цялата в рани. Нещо по-лошо — изгори порталите и я обрече на самота.

Надяна гнева си като броня и отново атакува. Хвърли се във въздуха срещу него и за няколко минути дори успя себе си да заблуди, че му е равна, че би могла… Какво? Да го убие ли? Но тя дори не направи опит да използва ножа. Не искаше да го убива.

Тогава какво искаше? Какво искаше той от нея?

В този момент само с едно плавно движение той я сграбчи за ръцете, обезоръжи я и разсея заблудата й, че може да излезе победител. Притисна дланите й една в друга, за да не насочи хамсите отново срещу него — тя видя, че ръката й беше оставила бяла дамга на врата му — и хватката му беше толкова здрава, че нямаше как да се освободи. Топлите му длани покриваха изцяло ръцете й. Нейната магия попадна в капана на собствените й длани, татуировките горяха една срещу друга, а ножът полетя към улицата. Край, беше заловена. За миг изпита неистов страх, припомняйки си как се беше надвесил над нея в Мароко с безжизнен поглед. Този път обаче в очите му нямаше смърт. Напротив.

Сега беше съвсем друг, с очи, преливащи от чувства. Какво изпитваше? Болка. Лъщеше, покрит от трескава влага. Лицето му излъчваше напрежение заради усилието да понесе тази агония, а дъхът му излизаше на пресекулки. Но имаше и нещо друго. Надвесен във въздуха над Кару, той гореше с някакъв вътрешен плам и я гледаше, гледаше я съживен и с изгарящ изпитателен поглед в широко отворените си очи.

Неговият допир, неговата жар, погледът му проникнаха в нея и тя внезапно усети, че не пеперуди трептят в стомаха й. Това би било твърде незначително, просто вълнения на някакво лекомислено момиче.

Новото усещане, породило се между тях, беше… астрално. Въздухът се огъна от него. Но и вътре в нея сякаш стана нещо — някакво затопляне, размекване, притегляне. В краткия миг, докато той държеше ръцете й, Кару се почувства безпомощна като звездна светлина, привлечена от Слънцето в огромното и непознато космическо пространство, което ги обгръщаше. Тя се разбунтува срещу това чувство и се опита да се отскубне.

Тогава ангелът проговори с нисък дрезгав глас:

— Няма да ти причиня болка. За онова, което се случи преди, съжалявам. Моля да ми повярваш, Кару. Не съм дошъл да те нараня.

Тя се стресна при произнасянето на името й и спря да се дърпа. Откъде го знаеше?

— Тогава защо си дошъл?

Върху лицето му се появи безпомощно изражение. Той отново повтори: „Не знам“, което този път не й се видя толкова смешно.

— Само за да… Просто да поговорим — продължи. — Опитай се да разбереш това… то е… — мъчително търсеше точните думи, гласът му заглъхна, после съвсем се изгуби. Кару обаче имаше чувството, че знае какво точно иска да каже, защото самата тя се опитваше да го проумее. — Не бих могъл да понеса още един удар на твоята магия — каза накрая и тя отново си даде сметка за огромното усилие, което му коства да говори. Май наистина го беше наранила зле. „Така му се полага“, каза си. Той все още беше неин враг. Паренето в дланите й потвърждаваше това, белезите от раните и нейния разбит живот също й го напомняха. Но нейното тяло не се вслушваше. Всичките й сетива бяха съсредоточени върху допира на кожата му, в докосването на неговите ръце върху нейните. — Но няма да те държа насила повече — продължи той. — Ако искаш да ми причиниш болка, значи съм го заслужил.

После я пусна. Топлината му я напусна и нощта застана между тях, по-студена отпреди.

Затваряйки хамсите си в юмруци, Кару се дръпна назад, осъзнавайки смътно, че все още се носи във въздуха.

Мили боже. Какво беше това?

Лека-полека си даде сметка, че лети пред очите на цяла тълпа зяпачи, към която прииждаха нови и нови групи, сякаш туристическите маршрути на цяла Прага се бяха съсредоточили в тази забутана уличка. Видя как я сочат с пръст, почудата, светкавиците от фотоапаратите, подвикванията, но всичко беше някак глухо-глухо-глухо, като кадър от филм, по-нереален от онова, което преживяваше в момента.

Усещаше се на ръба на нещо неизразимо. Когато серафимът държеше ръцете й, а после я пусна, сякаш нещо я беше изпълнило, но не си даваше сметка за това, докато той не се дръпна назад и пустотата не нахлу обратно. Сега тя пулсираше отвътре, студена и болезнена, кънтяща и алчна — алчна — и някаква отчаяна частица от Кару едва се удържа да не се хвърли обратно към него и да сграбчи ръцете му. Осъзнавайки необикновения порив, който я направляваше, тя впрегна сили да му устои. Все едно се опитваше да се съпротивлява на прилива, усещайки същия ужас: да не бъде завлечена в дълбокото, откъдето няма връщане назад.

Кару почувства паника.

Когато ангелът помръдна, сякаш опитваше да я приближи, тя вдигна ръце срещу него, двете едновременно и съвсем отблизо. Той подбели очи и се олюля, изгубил съвършената си грация. Дъхът на Кару секна. Серафимът направи опит да се задържи върху трегера на прозорец от четвъртия етаж, но не успя.

Очите му се завъртяха в орбитите и той пропадна още няколко крачки надолу, пръскайки искри около себе си. Дали не губеше съзнание?

— Добре ли си? — едва проговори със свито гърло Кару.

Но той явно не беше добре. И падна.

* * *

Акива смътно усещаше, че вече не е във въздуха. Под него имаше само камък. В отделни проблясъци виждаше надвесени над себе си лица, които го гледаха втренчено. Съзнанието постепенно го напускаше. Гласове, говорещи езици, които не разбира, а в периферното му зрение: синьо. Кару беше тук. Бученето в ушите се усили, той направи усилие да се изправи на крака, а бученето се превърна в аплодисменти.

Застанала с гръб към него, Кару театрално се покланяше. После, с подчертано демонстративен жест, изскубна ножа си измежду паветата и го пъхна обратно в ботуша. Погледна го през рамо и с видимо облекчение установи, че е в съзнание, после отстъпи заднешком и… го хвана за ръката. Докосна го много внимателно, само с върховете на пръстите, така че татуировката й да не го изгори. Помогна му да се изправи и каза в ухото му с нисък глас: „Поклони се!“.

— Какво?

— Просто се поклони, става ли? Нека си мислят, че е било представление. Така по-лесно ще се измъкнем. Нека си блъскат главите как точно сме го направили.

Той успя да скалъпи нещо като поклон и аплодисментите отново гръмнаха.

— Можеш ли да вървиш? — попита Кару.

Той само кимна.

Въпреки всичко, не беше никак лесно да се измъкнат. Хората препречваха пътя им, настояваха да поговорят с тях. Отговаряше само Кару; той не разбираше въпросите, не знаеше езика, усещаше само, че Кару отвръща кратко и стегнато. Зрителите преливаха от възхита и удоволствие, само един от тях правеше изключение — млад мъж с цилиндър, който не откъсваше поглед от Акива и се опитваше да хване Кару за лакътя. Собственическото му поведение събуди някаква стара ярост у Акива, който едва се удържа да не го запрати в стената, но Кару явно не се нуждаеше от неговата намеса. Тя блъсна мъжа надалече от себе си и поведе Акива през навалицата. Пръстите й все още бяха в шепата му, хладни и изящни. Съжали, че ги издърпа, щом завиха зад ъгъла и се озоваха на пазарния площад с празни сергии.

— Добре ли си? — попита тя, поддържайки разстоянието между тях.

Той се подпря на стената в сянката на една тента.

— Не че не го заслужавам — каза, — но като че ли цяла армия е марширувала върху мен.

Тя продължи да крачи, усещайки някакво безпокойство да вибрира в нея.

— Разгут каза, че ме търсиш. Защо?

— Разгут ли? — той беше стъписан. — Но аз мислех, че е…

— Мъртъв ли? Оцелял е. Но не и Изил.

Акива заби поглед в земята.

— Не предполагах, че ще се хвърли.

— Ето че го е направил. Това обаче не отговаря на въпроса ми. Защо ме търсиш?

И отново го обзе същата безпомощност. Затърси някакво обяснение.

— Не разбрах коя беше ти. Коя си ти. Човешко същество, белязано с очите на дявола.

Кару погледна дланите си, после вдигна очи към него, объркана и уязвима.

— Защо… ти причиниха това?

Той присви очи. Нима не знаеше?

Татуираните очи бяха само още едно доказателство за вещерските умения на Бримстоун. Тяхната магия имаше силата на ураганен вятър, вихър от болести и немощ. Акива беше обучен да й устоява — всички серафими воини владееха защитата, — но и неговата сила си имаше предел. Ако беше на бойното поле, първо щеше да отсече ръцете на врага, преди да е насочил дяволската си сила към него. Но Кару… Не би я наранил отново, затова трябваше да стиска зъби и да понася, доколкото може.

Сега го поразяваше по-силно от всякога — дивна приказна самодива с гримирани очи и жило на скорпион. Усещаше парещия отпечатък от ръката й върху врата си като прогорен с киселина. Към това се прибавяше потиснато гадене и замайването от безмилостната й атака. Чувстваше се грохнал и се страхуваше пак да не припадне.

— Това са печатите на ревенантите. Но ти би трябвало да го знаеш — предпазливо каза той.

— Ревенанти ли?

Той внимателно изучаваше лицето й.

— Наистина ли не знаеш?

— Какво по-точно — какво е ревенант ли? Не е ли нещо като призрак?

— Ревенантите са воини на химерите — отвърна той, което беше част от истината. — Само те имат хамси. — Пауза. — Единствени.

Тя изведнъж силно стисна юмруци.

— Явно не само те.

Той нищо не отговори.

Продължаваше да усеща между двамата онова неизказано нещо, което изпълни въздуха, докато се гледаха лице в лице над покривите. Да стои близо до нея, бе като да балансира на ръба на един разлюлян свят; да остане на крака, когато земята под него иска да го отръска от гърба си и да го запрати в спиралата на едно пропадане, от което няма друго спасение, освен насрещен удар, но жадувай удар, сладко и приканващо стълкновение.

И преди бе изпитвал същото чувство, но не искаше то да се повтаря. От това споменът за Мадригал щеше да се изличи. Той вече избледняваше. Ето че и сега паметта му не успя да възстанови чертите на лицето й. Все едно се напрягаше да си припомни стар припев, когато друга мелодия звучи в ушите му. Сега виждаше единствено лицето на Кару — сияйните очи, гладките страни, извивката на меките устни, стиснати съсредоточено.

Отърси се от това завладяващо чувство. Дори не беше редно да изпитва подобно нещо — такова люшкане, такова напрежение и възбуда, този ритъм. А някъде дълбоко под всичко това се пробуждаше нещо, което от години държеше затворено в тъмницата на съзнанието си, така здраво оковано, че едва се познаваше какво е: надежда. Много слаба надежда. А в центъра й: Кару.

Тя се беше отдалечила извън обсега на крилете му и продължаваше да крачи. Двамата се гледаха изпод вежди, изплашени да не се поддадат на взаимното привличане и да се доближат един към друг.

— Защо изгори порталите? — попита тя.

Той въздъхна дълбоко. Какво можеше да й отговори? Че го е направил за отмъщение? Или за да се възцари мир? И двете по някакъв начин отговаряха на истината.

— За да сложа край на войната — уморено каза най-накрая.

— На войната ли? Да не е имало война?

— Да, Кару. Има само война.

Отново се стъписа, като чу името си от неговата уста.

— Бримстоун и всички други… добре ли са? — остана без дъх, докато го изговаряше. Акива усети, че тя се страхува — страхува се от неговия отговор.

Наред със замайването и гаденето, причинени от хамсите, той почувства и нещо друго, което го разтърси още по-дълбоко — зараждането на ужаса.

— Те са в черната крепост — отговори той.

— Крепост — надигна се надежда в гласа й. — С решетки. Аз бях там, видях я в нощта, когато ме нападна.

Акива отклони очи. Усети пристъп на гадене. Барабаненето в главата му се засили и му пречеше да се съсредоточи. Само веднъж преди това беше изпитвал поразяващата сила на печатите на ревенантите — изпитание, което не вярваше да преодолее и все още не проумяваше как е оцелял. Едва държеше очите си отворени, а тялото му, натежало като котва, го теглеше надолу.

Гласове.

Кару рязко завъртя глава. Акива се огледа. Някои от зяпачите ги бяха проследили и сега ги сочеха отдалече.

— Върви след мен! — каза Кару.

Сякаш му оставаше нещо друго.