Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (33)

33
Абсурдно

— Моята дребна приятелка фурия идва насам — обърна се Кару към Акива, барабанейки с пръсти по масата.

— Онази от моста ли?

Кару се сети, че той я беше следил през целия ден и трябва да е видял изпълнението на Зузана. Кимна.

— Тя знае за твоя свят, някои неща… Знае също, че се опита да ме убиеш, така че…

— Трябва ли да се плаша? — попита Акива и за миг на Кару й се стори, че говори сериозно. После разбра, че това е поредната несполучлива шега — като оная върху покрива на катедралата, когато я изненада с предложението да хвърля оттам неподходящите си гаджета.

— Трябва да си ужасно изплашен — отвърна тя. — Всички треперят пред нея. Сам ще се убедиш.

Чашата й отдавна беше празна, но тя продължаваше да я стиска в ръце. Не толкова от страх да не прониже Акива с тяхната магия, колкото да ги укроти, за да не се протегнат пак изневиделица и без разрешение през масата и да го докоснат. Ръцете му със смъртоносните резки би трябвало да я отблъскват. Тя наистина се чувстваше отблъсната, но имаше и нещо друго. Редом с ужаса, го имаше и… привличането.

Знаеше, че Акива изпитва същото и че неговите ръце също едва се удържат да не я докоснат. Все така продължаваше да я гледа, тя все така се изчервяваше и разговорът им вървеше трудно, докато вратата не се отвори и Зузана нахълта вътре.

Хукна право към тяхната маса и се втренчи в Акива. Личеше, че е бясна и е готова да вдигне скандал, но когато го видя, когато наистина го видя, хлъцна. Изражението й преминаваше от бяс към благоговение и обратно, докато накрая благоговението надделя. Тя хвърли кос поглед към Кару и изпелтечи в безпомощно удивление:

— По дяволите. Трябва. Да се чифтосате. Незабавно.

Това беше толкова неочаквано, а Кару и без друго едва се удържаше, затова смехът изригна от нея. Тя се отпусна на стола и му даде воля: звучен, искрящ смях, който за пореден път промени изражението на Акива. Той я гледаше така обнадежден с този проникващ изпитателен поглед, че тя потръпна и се почувства толкова… видима.

— Сериозно говоря — настоя Зузана. — Още сега. Нали такъв е биологичният закон — да се вземе най-добрият генетичен материал. А това тук — тя демонстративно посочи Акива — е най-добрият генетичен материал, който някога съм виждала — след това си придърпа стол до Кару и двете се настаниха пред серафима като пред картина в галерия. — Фиала ще трябва да си вземе думите назад. Непременно го доведи за модел в понеделник.

— Задължително — отвърна Кару. — Сигурна съм, че няма да има нищо против да се разголи пред няколко човека…

— Разсъблече — превзето я поправи Зузана. — В името на изкуството.

— Няма ли да ни запознаеш? — обади се Акива. Езикът на химерите, който двамата говореха, сега прозвуча някак не на място, като ехо от друг свят.

Кару кимна и стана сериозна.

— Извинявай — каза и кратко ги представи един на друг. — Разбира се, ще трябва да превеждам, когато искате да си кажете нещо.

— Питай го дали е влюбен в теб — веднага каза Зузана.

Кару едва не се задави. Цялата се извърна на стола, за да погледне Зузана, която отбранително вдигна ръка и се заоправдава.

— Добре де, добре. Знам, че няма да го попиташ това. Дори не ти трябва да го правиш. Той е. Само го погледни! Страх ме е да не те подпали с тия диви оранжеви очи.

Кару трябваше да признае, че това е самата истина. Но чак пък любов? Това е абсурд. Точно така и каза на Зузана.

— Знаеш ли кое е абсурдно? — продължи Зузана, все още втренчена в Акива, който изглеждаше като хипнотизиран от нейния преценяващ поглед: — Този вдовишки връх на челото му изглежда абсурден. Божичко! Едва сега си давам сметка колко ни липсват във всекидневния живот такива примери за вдовишки връх. Можем да го използваме за разплод, за да се увеличи процентът на екземпляри с вдовишки връх сред населението.

— Боже! Престани с тия приказки за чифтосване и осеменяване!

— Просто казвам — продължи Зузана с убедителен тон, — че колкото и да съм луда по Мик, пак бих дала своя принос за умножаването на вдовишките върхове. Единствено в името на генното разнообразие, разбира се. Ти също би го направила, нали? Или пък… — тя хвърли кос поглед към Кару: — Да не би вече да си го направила?

— Какво?! — Кару беше втрещена. — Не! За каква ме мислиш?!

Знаеше със сигурност, че Акива не може да разбере разговора, но в извивката на устните му имаше загатната усмивка. Той попита какво казва Зузана и Кару усети как лицето й става алено.

— Нищо — отвърна му тя на езика на химерите. А на чешки добави строго: — Тя. Не казва. Нищо.

— Напротив — изписка Зузана и като палаво дете, на което му се забраняват пакостите, заповтаря: — Чифтосване! Осеменяване!

— Зузе, престани, моля те — примоли й се безпомощно Кару, доволна, че тя и Акива нямат общ език, на който да се разбират.

— Хубаво — каза приятелката й. — Мога да бъда и любезна. Само гледай — после се обърна директно към Акива: — Добре дошъл в нашия свят — започна, придружавайки думите с помпозни жестове. — Дано си доволен от посещението си.

Предъвквайки усмивката си, Кару преведе.

Акива кимна в отговор. После се обърна към Кару:

— Ще й кажеш ли, че представлението й беше много красиво.

Кару преведе.

— Така си е — съгласи се Зузана. Тя обикновено така отвръщаше на комплиментите, но Кару усети, че е поласкана. — Идеята беше на Кару.

Кару не го преведе, вместо това каза:

— Тя е забележителен талант.

— Ти също — отвърна Акива и тя на свой ред се почувства поласкана.

Разказа му, че и двете са в училище по изкуствата, а той отвърна, че в неговия свят няма подобно нещо; само чиракуване. Тогава тя му обясни, че и Зузана е нещо като чирак, защото идва от артистична фамилия и се поинтересува дали и той не произхожда от семейство на воини. „Може и така да се каже“, отвърна той. Неговите братя и сестри също са воини, продължи, такъв е бил и баща му навремето. Произнесе думата баща остро, Кару усети неговата неприязън и не продължи да разпитва, а се върна към темата за изкуството. Разговорът, филтриран от Кару — дори когато спазваше добрия тон, думите на Зузана имаха нужда от сериозно пресяване — вървеше изненадващо леко. Твърде леко, помисли си тя.

Защо се чувстваше толкова леко, докато се смееше с този серафим, а забравяше гледката на горящия портал, на малкото обгоряло телце на Кишмиш и как сърцето му първо туптеше диво, а после съвсем замря. Трябваше винаги да помни това, за да не губи трезвата си преценка. Но погледнеше ли Акива, всичко изчезваше — цялата й предпазливост и самоконтрол.

Не след дълго Акива кимна към Зузана и каза:

— Всъщност тя не е толкова страшна. Ти доста ме беше наплашила.

— Ти направо я обезоръжи. Така обикновено действаш на хората.

— Наистина ли? Защо тогава вчера не ти подействах?

— Аз си имам причина да ти устоявам — отвърна тя. — Не забравям, че сме врагове.

Сякаш някаква сянка падна върху Акива. Той отново се затвори в себе си и скри ръце под масата, за да не вижда тя татуировките.

— Какво му каза току-що? — попита Зузана.

— Припомних му, че двамата с него сме врагове.

— Тц. Вие двамата сте всичко друго, но не и врагове.

— Напротив — настоя Кару и наистина беше така, макар че собственото й тяло се опитваше да я убеди тъкмо в обратното.

— Тогава защо посрещаш изгрева с него и пиете заедно чай?

— Права си. Какви ги върша! Не знам какво ми става.

Замисли се какво наистина трябва да направи: да отиде в Мароко и да открие Разгут; да мине през оная пролука в небето и да стигне… Ерец. По тялото й плъзна мраз. Досега единствената цел беше да се сдобие с гавриелите и избягваше да мисли много-много какво щеше да бъде наистина да премине отвъд. Описанието на Акива за другия свят бе още толкова ярко в паметта й — раздирано от войни, мрачно място. Обзе я страх. Внезапно й се прииска никъде да не ходи.

Пък и какво щеше да прави, като стигне там? Просто ще долети до стените на забранената крепост и любезно ще попита дали Бримстоун си е у дома?

— Като стана дума за врагове, тая сутрин Кретена го показаха по телевизията.

— Толкова по-добре за него — отвърна Кару, все още погълната от собствените си мисли.

— Никак даже не е добре. Много е зле. Лош Кретен.

— О, не! Какво е направил пак?

— Е, докато ти си се радвала на изгрева заедно с твоя враг, по новините даваха само теб. Един определен актьор се оказа особено словоохотлив и, облещен пред камерите, разказа на целия свят за теб. Спомена и, хм, белезите от куршуми. Изкара те нещо като гангстерска пачавра…

— Пачавра? Стига, бе! Всичко друго, но не и гангстерска…

— Както и да е — прекъсна я Зузана. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ако досега никой не те е знаел, синекоске, тоя номер с летенето във водещите новини те извади на светло. Полицията най-вероятно е вече в апартамента ти…

— Какво?!

— Точно така. Казаха, че вашата битка е „нарушаване на обществения ред“ и че искат да говорят с, хм, хората, замесени в нея, ако някой знае тяхното местоположение.

Забелязал обзелото я напрежение, Акива поиска да разбере какво става. Тя набързо му преведе. Лицето му помръкна. Той се изправи и надникна през вратата.

— Възможно ли е да дойдат тук? — попита.

По стойката му, изгърбен и с напрегнати рамене, Кару усети, че е готов да я защитава. Осъзна, че в неговия свят подобна опасност може би е много по-зловеща.

— Всичко е наред — увери го тя. — Няма нищо страшно. Просто ще зададат няколко въпроса. Честно — той обаче не се отделяше от вратата. — Не сме нарушили нито един закон — тя се обърна към Зузана и каза на чешки: — Не вярвам да има закон срещу летенето.

— Напротив, има. Законът за гравитацията. Но сега по-важното е, че те издирват — и тя стрелна с очи сервитьорката, която се суетеше наоколо и явно подслушваше. — Нали така?

Сервитьорката се изчерви.

— Не съм се обаждала на никого — бързо рече тя. — Няма проблем да останете тук. Искате ли… още чай?

Зузана я отпрати с жест и се обърна към Кару.

— Ясно е, че не можеш да стоиш вечно тук.

— Така е.

— Тогава какъв е планът?

План. План. Тя имаше план и бе на крачка от неговото осъществяване. Единственото, което й оставаше, бе да замине. И да зареже досегашния си живот тук, училището, апартамента, Зузана, Акива… Не. Акива не беше част от нейния живот. Погледна го как стои нащрек до вратата, готов да я защитава, и се опита да си представи как се разделя с неговия покрив и убежище, с неговата истинност, с това слънчево петно, с притеглянето. Просто трябваше да стане и да си тръгне. Ясно?

Измина цяла минута в мълчание. При мисълта да замине, тялото на Кару само леко потрепна.

— Планът — каза тя, събирайки цялата си воля, за да се изправи пред това решение, — е да замина.

Акива продължаваше да пази при вратата и чак когато извърна лице, за да я погледне, тя си даде сметка, че го е казала на химерски, обръщайки се към него.

— Заминаваш ли? Къде?

— В Ерец — отговори тя и се изправи. — Вече ти го казах. Заминавам да намеря семейството си.

Върху лицето му се изписа тревога, когато проумя истината.

— Ти наистина знаеш как да отидеш там.

— Наистина.

— Как?

— Има и други портали, освен твоя.

— Имало е някога. Но познанието за тях е унищожено заедно с магията. Отне ми години да открия този…

— Предполагам, че не си единственият знаещ. Макар че бих предпочела тъкмо ти да ми покажеш пътя.

— Кой ще го направи тогава? — той разсъждаваше напрегнато, опитвайки се да открие отговора. По отвращението, изписано на лицето му, тя разбра, че се е досетил. — Падналия. Тази твар. Отиваш при тази твар.

— Само ако ти не ме вземеш със себе си.

— Наистина не мога, Кару. Порталът се охранява…

— Добре, тогава. Кой знае, може пък да се срещнем някога от другата страна.

От рязкото движение на невидимите му криле по пода се посипа дъжд от искри.

— Не можеш да отидеш там. От другата страна няма живот, повярвай ми.

Кару му обърна гръб, взе си палтото и го навлече, разпръсквайки влажната си като на морска сирена коса, която се разстла на масури по раменете. Каза на Зузана, че напуска града, и тъкмо се канеше да парира неизбежните въпроси на приятелката си, когато Акива я хвана за лакътя. Нежно.

— Не може да тръгнеш с това създание — гледаше я изпитателно, но тя не успя да разчете изражението на лицето му. — Не и сама. Щом като той знае за друг портал, мога да дойда с теб, за да съм сигурен, че си в безопасност.

Първият порив на Кару бе да му откаже. „Дръж се като котка. Дръж се като котка“. Кого заблуждаваше, обаче? Тя не искаше да е котка. Не искаше да тръгва сама, нито пък — още по-лошо — сама с Разгут. Сърцето й блъскаше оглушително, когато каза „Добре“. Щом решението веднъж беше взето, сякаш огромен товар се смъкна от плещите й.

Не се налагаше да се разделя с Акива.

Поне засега.