Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (28)

28
Молитвена поза

Спотаената в скривалището си вампирка Светла за момент забрави да диша.

В края на уличката, на ъгъла с „Карлова“, се появи малка група туристи, които замръзнаха стъписани. От няколко раззинати усти изпадаха дъвки. Каз, нахлупил цилиндър и понесъл самодоволно дървен кол подмишница, бавно осъзна, че бившето му гадже виси във въздуха.

Честно казано, не беше особено изненадан. Кару притежаваше дарбата да печели доверието на околните. Неща, които човек и насън не би повярвал, вече не изглеждаха чак толкова невероятни, щом станеше дума за Кару. Кару лети? Е, какво пък толкова!

Каз не беше изненадан. Ревнуваше. Да, вярно, Кару летеше. Но не летеше сама. До нея имаше мъж, когото дори Каз — а той твърдеше, че има усет за мъжката красота като някой гей — трябваше да признае за красив до невъзможна степен. Красив отвъд всякакви граници.

„Това не е гот“, рече си Каз и скръсти ръце.

За двамата горе дори не би могло да се каже, че летят. Висяха във въздуха на нивото на покривите, но иначе почти не помръдваха — дебнеха се в кръг като котараци и се гледаха напрегнато. Въздухът помежду им буквално трептеше и Каз почувства напрежението като юмрук в стомаха.

После Кару нападна мъжа и Каз се почувства много по-добре.

По-късно щеше да каже, че въздушният бой е бил част от неговата туристическа атракция и щеше да го включи в цената. Щеше да говори за Кару като за свое гадже, а това щеше да вбеси Светла, заключена у дома пред огледалото и втренчена във все още косматите си като гъсеници вежди. Сега обаче всички бяха зяпнали двете красиви създания, които се биеха във въздуха над покривите на Прага.

Е, поне Кару се биеше. Противникът й само отбягваше атаките с невиждана грациозност и някаква странна… кротост?… Сякаш се криеше от нея, потрепвайки като от удар дори когато тя не го докосваше.

Това продължи няколко минути, докато тълпата зяпачи на улицата растеше. След това, при поредното нападение, мъжът сграбчи ръцете на Кару, тя изпусна ножа (който полетя отвисоко, заби се между паветата и остана да стърчи там), но той продължи да я държи. Изглеждаше странно: притискаше дланите й една в друга, като в молитвена поза. Тя се съпротивляваше, но той очевидно бе по-силен от нея и с лекота я удържаше. Ръцете му притискаха нейните длани една в друга, сякаш я принуждаваше да се моли.

Заговори й и думите му полетяха надолу към зяпналата тълпа, чужди и пълнозвучни, груби и някак малко… животински. Каквото и да й казваше, тя лека-полека спря да се съпротивлява. Въпреки това, той задържа ръцете й в своите в продължение на един дълъг миг. Камбаните на църквата „Дева Мария пред Тин“ отброиха девет вечерта над Староместкия площад и едва когато отзвуча ехото и на последния удар, той я пусна. Оттласна се назад във въздуха, застанал нащрек като някой, който току-що е освободил диво зверче от клетката и не знае дали то няма да се нахвърли срещу него.

Кару не се нахвърли срещу него. Само се дръпна. Двамата заговориха, жестикулирайки. Движенията на Кару във въздуха бяха някак плавни и забавени, махаше с дългите си крака, а ръцете й се движеха ритмично напред-назад, сякаш се опитваше да се задържи над повърхността на вода. Всичко при нея изглеждаше толкова естествено и без усилие — толкова постижимо — че неколцина от туристите предпазливо размахаха ръце във въздуха, чудейки се дали не са попаднали в някоя точка на света, където хората… ами, могат да летят.

И тъкмо когато всички започнаха да свикват със стъписващата гледка как синекосо момиче и чернокос мъж се носят над главите им като в някакво магическо представление, момичето направи неочаквано движение. Тялото на мъжа се присви и полетя към земята, ту намалявайки, ту усилвайки скоростта си, докато се бореше да се задържи във въздуха.

Накрая изгуби битката и се отпусна. Главата му се отметна назад и сред поток от съскащи искри, които далечно напомняха опашка на комета, той се стовари на земята.